Хари Харисън
Стоманения плъх (24)

24.

Веднага щом престана да говори, капо Димонте излезе и вратата зад него се затръшна. От всичките ми страни се разнасяха гневни викове и крясъци, но един от мъжете ревеше най-силно — обезобразеният ветеран. Той се качи върху някаква маса и надвика останалите, принуждавайки ги да запазят тишина.

— Всички тук ме познавате, знаете стария Тъскър. Секъл съм глави още по времето, когато повечето от вас още не са били чували за битки. Така че ще ви кажа нещо, а вие ще ме изслушате и после ще имате възможност да се изкажете. Някой да не е съгласен?

Той сви огромния си юмрук и го вдигна нагоре, после го завъртя в кръг, като яростно се мръщеше. Чуха се само няколко ядосани измърморвания, но нито едно от тях не беше достатъчно високо, за да изрази несъгласие.

— Добре. Сега слушайте. Познавам онези чернораси педерасти много отдавна и не им вярвам. Мислят единствено за собствената си кожа. Ако искат ние да се бием заради тях, то е само защото предстои страхотна неприятност и им се ще ние да бъдем убити вместо тях. Това не ми харесва.

— И на мен не ми харесва — извика друг мъж. — Но какъв изход имаме?

— Никакъв — гневно изръмжа Тъскър. — Точно това щях да кажа и аз. Струва ми се, че сме изправени до стената. — Той извади сабята си и я размаха към присъстващите. — Цялото ни оръжие, освен новите пушки, идва от Черните монаси. Без доставките им няма да има с какво да се бием, а ако нямаме с какво да се бием, няма да има какво да правим — ще умрем от глад или трябва да се върнем във фермите. А това не е за мен. Нито пък за вас. Защото всички сме в кюпа. Или ще се бием всички, или никой. А ако се бием, и някой от вас се опита да се измъкне, преди сражението да започне, ще открие сабята ми забита през целия му черен дроб.

Той размаха блестящото острие към другите, които го наблюдаваха мълчаливо.

— Необорим аргумент — прошепна Офицера, — безупречна логика. Лишко, че отива за толкова долна кауза. Ти и другарите ти нямате никакъв друг избор, освен да се съгласите.

Офицера бе прав. Виковете и споровете продължиха, но накрая всички трябваше да се съгласят с плановете. Щяха да се бият на страната на Черните монаси. Никой от присъстващите, включително и самият аз, не се радваше особено на тази идея. Можеха да си спорят до полунощ, но аз бях прекалено уморен и исках да оползотворя тези няколко часа. Офицера излезе навън, за да потърси още информация, а аз се търколих върху койката и потънах в неспокоен сън.

Разбудиха ме кресливи заповеди. Чувствах се по-уморен, отколкото преди да заспя. Никой не изглеждаше доволен от среднощния поход. Лицата на воините бяха мрачни и се дочуваха тихи ругатни. Имаше клетви, които не бях чувал преди — наистина ми харесаха и аз ги запазих за бъдеща употреба. Насочих се към примитивния умивалник и наплисках лицето си с малко вода, което, изглежда, ми помогна да се разсъня. Когато се върнах, Офицера седеше на койката. Той се изправи и протегна широката си длан.

— Трябва да се пазиш, Джим. Този свят е жесток и опасен, а всичко е обърнато срещу теб.

— Тъкмо това е начинът на живот, който ми харесва, затова недей да се тревожиш.

— Въпреки всичко се тревожа — силно въздъхна той. — Отнасям се единствено с презрение към суеверията, астролозите, гледачите на ръце и прочее, така че разбираш защо изпитвам такова отвращение от самия себе си заради ужасното униние, което ме е обзело. Но не виждам в бъдещето нищо друго освен мрак и празнота. Заедно сме от толкова малко време, а не ми се иска да се разделяме. И все пак, съжалявам, извини ме, имам усещане за опасност и отчаяние, което не съм в състояние да преодолея.

— И то основателно! — извиках аз, като се опитах да вложа ентусиазъм в думите си. — Ти се откъсна от спокойствието на измамното си пенсиониране, беше заловен, освободен, избяга, кри се, гладува, отново бяга, дава подкупи, измамиха те, биха те, заробиха те, раниха те — и се чудиш защо си депресиран?

Тирадата ми предизвика бледа усмивка на устните му и той отново стисна ръката ми.

— Разбира се, че си прав, Джим. Токсини в кръвта, депресия в мозъчната кора. Пази си гърба и се върни здрав. Дотогава вече ще съм измислил как да освободим капото от част от парите му.

За първи път, откакто го познавах, изглеждаше на истинската си възраст. На тръгване го видях уморено да се изпъва върху койката. Когато се върнех, щеше да се чувства по-добре. Дренг щеше да му носи храна и да се грижи за него. А аз трябваше да се съсредоточа върху задачата да остана жив, за да мога да се върна.

Походът беше мрачен и изтощителен. Изтеклият ден бе горещ, нощта — също. Влачехме се напред с пот на чело и разпъждахме с ръце насекомите, които ни хапеха в мрака. Коловозите по пътя ме спъваха, в ноздрите ми влизаше прах. Кошмарният ни парад предвождаше някаква дрънчаща и съскаща машина. Една от парните коли теглеше бойния фургон на капо Димонте, който пътуваше в относителен разкош. Вътре бяха и неговите капитани, които несъмнено се наливаха с алкохол. Вървяхме напред и ругатните в редиците постепенно, но сигурно отслабваха.

Когато се скрихме сред дърветата на гората Пинета, вече бяхме уморени и бунтовно настроени. Правех онова, което правеха повечето от останалите, изтегнах се върху леглото от дъхави иглички под дърветата и простенах от удоволствие. И от възхищение към по-издръжливите войни, начело с Тъскър, които настояха да получат дажбата си от кисело вино, преди да си легнат. Затворих очи, отново простенах и потънах в сън.

Останахме тук през целия ден, доволни от добрата почивка. Към пладне от колата неохотно ни раздадоха храна и топла мръсна вода, с която да прокараме твърдите като камък парчета, които трябва да бяха хляб. После успях да поспя още малко, докато по здрач отново не се строихме и нощният поход продължи.

След няколко часа стигнахме до кръстопът и завихме надясно. Това предизвика мърморене в строя, първо от страна на онези, които познаваха района.

— Какво казват? — попитах мъжа, който вървеше до мен и до този момент не бе обелил нито дума.

— Капо Динобли. Ето срещу кого сме тръгнали. Не би могъл да е никой друг. В тази посока няма друг замък на един-два дни път.

— Знаеш ли нещо за него?

Той изсумтя и млъкна, но мъжът зад него отговори на въпроса ми.

— Някога служих при него. Дърт педераст, вече трябва да е много стар. Просто още един капо.

После продължихме напред в мъгла от умора. Трябва да имаше и други начини да си изкарваш прехраната. Това щеше да е първият и последният ми поход. Веднага щом се върнехме, двамата с Офицера щяхме да приберем съкровището и да избягаме с всички пари, които можехме да носим. Прекрасна мисъл. Едва не се блъснах в човека пред мен и успях да спра точно навреме. Бяхме застанали на място, където пътят минаваше покрай гората. На тъмния фон дърветата се извисяваха като още по-тъмни сенки. Опитвах се да видя какво става, когато един от офицерите слезе при нас.

— Трябват ми няколко доброволци — прошепна той. — Ти, ти, ти и ти.

Той ме докосна по рамото и аз се оказах един от доброволците. Навярно бяхме двайсетина души. Поведоха ни към гората. Облаците се бяха разнесли и звездите вече светеха достатъчно ярко, за да видим черните грамади, които представляваха транспортни средства на колела. Чувах съскането на излизаща пара. Към нас закрачи някаква тъмна фигура, която ни накара да спрем.

— Слушайте, ще ви кажа какво трябва да правите — рече той.

Докато говореше, в най-близката машина се отвори метална врата. Проблеснаха искри от хвърлено в огъня дърво. На кратката пресеклива светлина ясно видях човека пред нас. Беше облечен в черна роба с качулка, която скриваше лицето му. Той посочи към машината.

— Това трябва да се избута през гората — при това съвсем безшумно. Ще вкарам ножа си в гърдите на всеки от вас, който издаде и най-тихия звук. През деня беше изсечена просека и ще е лесно да я следвате. Хванете въжетата и правете това, което ви наредих.

Други чернороби фигури ни подадоха въжетата и ни накараха да се строим в колона. По прошепнатия сигнал ние започнахме да теглим.

Машината вървеше съвсем лесно и ние напредвахме с постоянно темпо. Шепнешком ни напътстваха с нови заповеди, после стигнахме до края на гората и спряхме. Пуснахме въжетата и както бяхме потънали в пот, продължихме да бутаме огромната тежест, докато водачите ни не останаха доволни. Те тихо и продължително се съветваха помежду си за подреждането и аз се зачудих какво точно става. За момента ни бяха забравили, така че колкото можех по-тихо, заобиколих машината и погледнах през шубрака към онова, което се разкриваше пред нас.

Много интересно. Житна нива се простираше по плавния склон до крепостта, чиито тъмни кули ясно се различаваха на звездната светлина. Отразени отблясъци заобикаляха основата й там, където водите в рова я предпазваха от нападение.

Останах на мястото си, докато зората не започна да просветлява небето, после се върнах, за да разгледам обекта на задружните ни усилия. С разсейването на мрака формата му ясно се виждаше и все пак нямах ни най-бегла представа какво представлява. Огън и пара — вече ясно виждах издигащата се нагоре бяла струйка. И някакъв дълъг кабел отгоре. В момента една от черните фигури работеше на пулта за управление. Парата засъска по-силно, когато дългата ръка се спусна надолу и краят й се отпусна на земята. Приближих се да погледна голямата метална чаша и любопитството ми бе възнаградено, като ме накараха да помогна в преместването на огромен камък. Двама от нас го претърколиха от близката купчина, но трябваше да се включат още двама, за да го вдигнем и поставим в чашата. Загадка на загадките. Върнах се при останалите точно когато се появи капо Димонте заедно с висок, облечен в роба мъж.

— Ще сработи ли, отец Фарвъл? — попита Димонте. — Не знам нищо за тези устройства.

— Но аз знам, капо, ще видите. Когато подвижният мост се спусне, моята машина ще го унищожи, ще го разбие.

— Само това не! Онези стени са високи и загубите ни ще бъдат много големи, ако се наложи да превземаме крепостта, без да сме в състояние да влезем през портата.

Отец Фарвъл се обърна с гръб и отправи бързи заповеди към операторите на машината. В пещите й бяха сложени още дърва и съскането се усили. Вече съвсем се беше разсъмнало. Полето пред нас бе пусто. Но зад нас в гората се криеха малката армия и бойните машини. Беше очевидно, че когато мостът се спуснеше и бъдеше унищожен, битката щеше да започне.

Когато светлината се усили, ни заповядаха да легнем на земята и да се скрием. Слънцето се издигаше над хоризонта. Все още не се случваше нищо. Приклекнах близо до машината и покрития с качулка оператор на пулта.

— Не се спуска! — внезапно извика брат Фарвъл. — Това е необичайно, винаги го спускат по това време. Нещо не е наред.

— Знаят ли, че сме тук? — попита капо Димонте.

— Да! — изкънтя откъм дърветата над нас един невероятно силен глас. — Знаем, че сте там. Атаката ви е обречена — както и всички вие! Пригответе се да посрещнете смъртта си.