Хари Харисън
Стоманения плъх (2)

2.

Съдията се наведе напред и погледна надолу към мен. В очите му не се четеше злоба.

— Хайде сега, Джими, разкажи ми какви са всички тези лудории.

Съдията Никсън имаше лятна вила на реката, недалеч от нашата ферма, и аз бях прекарал достатъчно време в игри с най-малкия му син, за да може да ме опознае.

— Казвам се Джеймс ди Гриз, човече. Хайде да не се държим прекалено фамилиарно.

Както можете да си представите, съдията силно почервеня. Дългият му нос щръкна като червена ски-писта, а ноздрите му се разшириха.

— Дръж се по-почтително в тази съдебна зала! Отправени са ти сериозни обвинения, момчето ми, и може да ти е от полза да си държиш уличния език зад зъбите. Назначавам Арнолд Фортескю за служебен защитник, за твой адвокат…

— Нямам нужда от адвокат — най-малко от стария Скюи, който се налива от толкова време, че не е останал жив човек, който някога да го е виждал трезвен.

От публиката се разнесе смях, който вбеси съдията.

— Ред в залата! — изрева той и удари с чукчето си толкова силно, че дръжката му се строши. Мъжът я запрати в другия край на помещението и яростно се втренчи в мен. — Играеш си с търпението на съда. Адвокат Фортескю е назначен…

— Но не и от мен. Върнете го обратно в бара на Мууни. Признавам се за виновен по всички обвинения и се оставям на милостта на този безмилостен съд.

Съдията ахна и аз реших да успокоя напрежението, преди да получи удар и да припадне — това би означавало нов процес и щеше да доведе до още загуба на време.

— Извинете, г-н съдия. — Сведох глава, за да скрия несподавената си усмивка. — Но аз сгреших и ще трябва да си платя за това.

— Е, така е по-добре, Джими. Винаги си бил умен момък и ми е много неприятно да виждам как целият този интелект отива напразно. Ще бъдеш пратен в Юношеския поправителен дом за срок не по-малък от…

— Извинете, ваша светлост — прекъснах го аз. — Няма да е възможно. О, само да бях извършил престъпленията си предишната седмица или миналия месец! Но законът е непреклонен и аз нямам избор. Днес е рожденият ми ден. Седемнайсетият ми рожден ден.

Това го забави. Стражите търпеливо ме наблюдаваха, докато търсеше информация на компютърния си терминал. В това време репортерът от „Битохевънска тръба“ работеше също толкова усилено по клавишите на собствения си портативен терминал. Щеше да се получи страхотен материал. На съдията не му трябваше много време, за да получи отговорите. Той въздъхна.

— Вярно е. Документите показват, че днес ставаш на седемнайсет и си достигнал пълнолетие. Вече не се смяташ за юноша и трябва да бъдеш третиран като възрастен. Това със сигурност ще означава да те осъдя на затвор — ако не взема предвид обстоятелствата. Първо престъпление, очевидната младост на обвиняемия, фактът, че осъзнава вината си. Имам правото да допускам изключения, да отменям присъди и да освобождавам затворници. Решението ми е…

В момента решението му беше последното, което исках да чуя. Нещата не се развиваха според плана, точно обратното. Трябваше да действам. Така и направих. Викът ми заглуши думите на съдията. Като продължавах да крещя, аз се хвърлих с главата напред от подсъдимата скамейка, претърколих се през рамо върху пода и преди шокираната публика да успее да помръдне, вече бях на другия край на залата.

— Вече няма да пишеш гадни лъжи за мен, мръсен драскачо — извиках аз, грабнах терминала от ръцете на репортера и го запратих на пода. После стъпках с крака шестстотиндоларовата машина и я превърнах в безполезен боклук. Преди журналистът да успее да ме хване, аз се изплъзнах покрай него и отпраших към вратата. Охраняващият там полицай протегна към мен ръце и после се преви надве, когато забих крак в стомаха му.

Навярно бих могъл да избягам, но в този момент бягството не бе част от плана ми. Започнах да се размотавам с бравата на вратата, докато някой не ме хвана, а после се съпротивлявах, докато окончателно не ме надвиха.

Този път ми сложиха белезници и съдията вече не се отнасяше доброжелателно с мен. Някой му беше намерил ново чукче и той го размахваше към мен, сякаш му се искаше да ми размаже черепа с него. Аз ръмжах и се опитвах да изглеждам ядосан.

— Джеймс Боливар ди Гриз — напевно рече съдията. — Осъждам те на максималното наказание за престъплението, което си извършил. Тежък труд в градския затвор до пристигането на следващия кораб на Съюза, с който ще бъдеш пратен на най-близкото място за лечение на престъпници. — Чукчето изкънтя. — Отведете го.

Така беше по-добре. Мъчех се да се освободя от белезниците и бълвах проклятия към него, за да не би в последния момент да се поддаде на слабост. Не го направи. Двама едри полицаи ме хванаха и ме изведоха от съдебната зала, след което не особено нежно ме натъпкаха в задното отделение на затворническата кола. Едва след като затръшнаха вратата, аз седнах и се отпуснах — и си позволих победно да се усмихна.

Да, победа, точно това искам да кажа. Единствената цел на операцията бе да ме арестуват и пратят в затвора. Имах нужда от малко практическа подготовка.

В безумието ми има метод. Още на съвсем ранна възраст, навярно горе-долу по времето, когато жънех успехите си с пакетчетата бонбони, бях започнал сериозно да обмислям възможността да се посветя на престъпен живот. Поради много причини — не на последно място сред които се нареждаше фактът, че ми доставяше удоволствие да съм престъпник. Финансовият аспект също имаше значение — от никоя друга професия не се печелеше толкова много за толкова малко работа. Освен това, трябва да призная, че се наслаждавах на чувството за превъзходство, когато правех останалата част от света на глупаци. Някой може да каже, че това е детинско. Навярно, — но определено е приятно.

Приблизително по същото време се сблъсках със сериозен проблем. Как трябваше да се подготвя за бъдещето? В престъплението сигурно имаше нещо повече от това, да отмъквам пакетчета бонбони. Някои от отговорите виждах ясно. Онова, което исках, бяха пари. Парите на други хора. Парите бяха заключени, така че колкото повече знаех за ключалките, толкова по-голяма щеше да е възможността да ги взема. Захванах се за работа още в училище. Оценките ми се вдигнаха високо и учителите ми започнаха да чувстват, че за мен все още има надежда. Справях се толкова добре, че когато реших да се заема с ключарство, те с готовност ми помогнаха. Предполагаше се, че ще трябва да премина тригодишен курс на обучение, но аз овладях целия материал само за три месеца. Поисках разрешение да се явя на последния изпит. И ми отказаха.

Нещата просто не ставали така, казаха ми те. Трябвало да продължа със същото постоянно темпо като останалите и след две години и девет месеца съм щял да си получа дипломата, да напусна училище — и да попълня редиците на надничарите.

Малко вероятно. Опитах се да променя курса си на обучение и ми съобщиха, че това не е възможно. На челото ми беше написано „ключар“, метафорично казано, разбира се, и надписът щеше да остане там за цял живот. Те се замислиха.

Започнах да бягам от часовете и да не ходя на училище в продължение на дни. Не можеха да направят нищо друго, освен да ме наказват със строго мъмрене, защото неотменно присъствах на изпитите и оценките ми винаги бяха сред най-високите. Нямаше начин да не е така, тъй като провеждах по-голямата част от подготовката си на практика. Внимателно разпростирах интересите си наоколо, така че простодушните граждани да не забележат, че са ги ограбили. Днес взимах няколко долара в сребро от монетен автомат, утре — от апарата на паркинга. Практическите тренировки не само усъвършенстваха дарбата ми, но и изплащаха обучението ми. Не училищното обучение, разбира се — по закон трябваше да остана там до седемнайсетгодишна възраст — а онова в свободното ми време.

Тъй като не успях да намеря каквито и да е насоки, за да се подготвя за живот, отдаден на престъплението, аз изучих всички умения, които можеха да са ми от полза. Открих в речника думата „фалшифициране“ и това ме насърчи да изуча фотография и печатарство. Понеже невъоръжената борба вече бе доказала ползата си за мен, продължих заниманията си, докато получих черен пояс. Не пренебрегвах и техническата страна на избраната от мен кариера. Преди да навърша шестнайсет, знаех почти всичко за компютрите. По същото време бях станал и опитен специалист по микроелектроника.

Само по себе си всичко това беше задоволително, но какво щях да правя оттук нататък? Наистина не знаех. Точно тогава реших да си направя подарък за наближаващия ми рожден ден. Присъда в затвора.

Луд ли бях? Като лисица! Трябваше да открия някакви престъпници — а какво по-подходящо място за това от затвора? Добро основание, трябва да се признае. Влизането в затвора щеше да е като да се върна у дома и най-после да се срещна с избраната от мен среда. Щях да слушам, да се уча и когато почувствам, че съм научил достатъчно, шперцът в подметката на обувката ми щеше да ми помогне да се измъкна. Едва сподавях радостния си смях.

Пълна глупост — изобщо не стана така.

Остригаха косата ми, изкъпаха ме в антисептична баня, дадоха ми затворнически дрехи и обувки — толкова непрофесионално, че имах предостатъчно време да прехвърля шперца и монетите си — взеха отпечатъци от пръстите ми и после ме отведоха в килията ми. За да открия, че за моя огромна радост имам съкилийник. Образованието ми най-после щеше да започне. Това беше първият ден от останалата част от престъпния ми живот.

— Добър ден, сър — казах аз. — Казвам се Джим ди Гриз.

Той ме погледна и изръмжа:

— Я се разкарай, хлапе. — После продължи да чопли пръстите на краката си — занимание, което влизането ми бе прекъснало.

Това беше първият ми урок. Любезната размяна на реплики от свободния живот не се почиташе много зад тези стени. Животът бе тежък — същото се отнасяше и за речта. Свих презрително устни и продължих. Този път с по-груб глас.

— Сам се разкарай, кашкавалени пръсти. Викат ми Джим. А на тебе?

Не бях уверен в жаргона, който бях научил от старите видеофилми, но определено налучках интонацията на гласа, защото този път успях да привлека вниманието му. Той бавно вдигна поглед и в очите му проблесна ледена омраза.

— Никой, абсолютно никой не разговаря така с Уили Ножа. Ще те резна, хлапе, зле ще те резна. Ще изрежа инициала си на лицето ти. „Ю“, първата буква на Уили.

— „У“ — отвърнах аз. — Уили се пише с „У“.

Това го разгневи още повече.

— Знам как се пише, не съм малоумен! — Сега вече пламтеше от ярост и бясно ровеше под дюшека на леглото си. Извади оттам ножовка с добре наточено острие. Смъртоносно малко оръжие. Той го огъна в ръката си, изсумтя за последен път и се хвърли към мен.

Е, излишно е да казвам, че този начин за приближаване към един черен пояс не е препоръчителен. Отдръпнах се настрани, мимоходом го ударих по китката с ръба на дланта си, после го ритнах изотзад в глезена, така че той се заби с лице в стената.

Мъжът загуби съзнание. Когато дойде на себе си, аз седях на койката си и си режех ноктите с ножа му.

— Казвам се Джим — с присвити устни и заплашителен глас произнесох аз. — Сега ти се опитай да го повториш. Джим.

Той се втренчи в мен с изкривено лице. И после заплака! Останах ужасен. Възможно ли беше това?

— Винаги ме дразнят. Ти не си по-добър. Подиграваш ми се. И ми взе ножа. Загубих цял месец, за да си го направя, трябваше да платя десет кинта за счупената ножовка…

Споменът за всички неприятности го накара отново да зареве. Тогава видях, че е само година-две по-голям от мен — и много по-неуверен. Така че първото ми запознанство с престъпния свят ме завари да го утешавам, да му търся влажен пешкир, за да си избърше лицето, да му връщам ножа и дори да му давам златна петдоларова монета, за да спре да плаче. Започвах да усещам, че престъпният живот не е точно такъв, какъвто си бях въобразявал.

Съвсем лесно научих историята на живота му — всъщност щом потокът на речта му се отприщи, човек трудно можеше да го накара да млъкне. Бе изпълнен със самосъжаление и се опияняваше от възможността да го разкрие пред публика.

Доста жалка история, помислих си аз, но не го прекъснах, докато ме засипваше с отегчителните си спомени. Изоставал в училище, другите му се подигравали, получавал най-ниските оценки. Бил слабак и хулиганите го биели. Положението му се издигнало едва когато открил — случайно, разбира се, с помощта на счупено шише — че стига да има оръжие, също може да се бие. Последвало издигане — ако не на уважението към него, поне на положението му чрез използване на заплахи за насилие и нещо повече от обичайния пердах. Всичко това било подсилено с демонстрации на дисекции на живи птички и други малки и безвредни животинчета. Сетне бързо пропадане, след като наранил някакво момче и го хванали. Пратили го в Юношеския поправителен дом, пуснали го, последвали нови неприятности и отново го върнали в дома. Сега той бе постигнал зенита на кариерата си на уличен хулиган с нож, осъден на затвор за изтръгване на пари, чрез заплаха за насилие. От деца, разбира се. Бе прекалено неуверен, за да се опита да заплаши някой възрастен.

Естествено, той не каза всичко това, поне не веднага, но то стана очевидно след безкрайните му несвързани оплаквания. Изключих се и потънах в мислите си. Всичко на всичко лош късмет. Навярно ме бяха поставили при него, за да ме държат настрани от компанията на истински закоравелите престъпници, с които бе пълен този затвор.

В този момент лампите угаснаха и аз се отпуснах върху койката си. Утре щеше да е моят ден. Щях да се срещна с други затворници, да ги преценя и да открия сред тях истинските престъпници. Да се сприятеля с тях и да започна обучението си по престъпност. Определено трябваше да направя така.

Започнах да се унасям, изпълнен с щастие, обливан от вълни на затихващ хленч, носещи се откъм съседната койка. Просто лош късмет, че ме бяха сложили при него. Уили беше изключение. Съквартирантът ми бе неудачник, това беше всичко. На сутринта всичко щеше да е различно.

Поне се надявах. В мислите ми се прокрадваше съвсем слаба тревога, която за кратко ми пречеше да заспя, но накрая се отърсих от нея. Утре всичко щеше да е наред, да, така щеше да е. Нямаше никакво съмнение, наред…