Хари Харисън
Стоманения плъх (19)

19.

От мрака се появи бляскава фигура в червена униформа и застана пред нас, като засукваше големите си и изящни мустаци. Както някогашните ченгета, той носеше сабя, която придържаше за ефеса.

— Взимам всичко, което имате вие двамата. Всичко. Бързо!

Двама униформени мъже изтичаха да изпълнят заповедта му. Носеха странни на вид оръжия с дълги цеви и дървени приклади. Зад нас чух скърцането от спускащата се рампа. На края й бе застанал капитан Гарт. Наведох се, за да вдигна чантите си.

И продължих да се обръщам — хвърляйки се към капитана, за да го хвана.

Разнесе се силен трясък и нещо избръмча покрай главата ми, след което се разби в корпуса. Капитанът изруга и замахна с юмрук към мен. Не можеше да е по-добре. Пристъпих напред, сграбчих ръката му и я извих зад гърба му. Той извика от болка — прекрасен звук.

— Пусни го — каза някакъв глас и аз погледнах през разтърсващото се рамо на капитана, за да видя, че наставникът ми лежи на земята, а офицерът е стъпил върху гърдите му. Очевидно сабята му не служеше само за украса, защото сега върхът й беше притиснат в гърлото на Офицера.

Щеше да е един от лошите ми дни. Със свободната си ръка леко стиснах врата на капитана, преди да го пусна. Той се строполи в безсъзнание и главата му приятно изкънтя в повърхността на рампата. После отстъпих настрани и Офицера неуверено се изправи на крака. Като се изтупа от праха, той се обърна към другия мъж.

— Простете, любезни ми сър, но мога ли смирено да попитам за името на планетата, върху чиято почва стоим?

— Спиовенте — изсумтя той.

— Благодаря ви. Ако позволите, ще помогна на моя приятел капитан Гарт да се изправи, защото искам да му се извиня за лошото поведение на този младеж.

Никой не го спря и той се приближи до капитана, който тъкмо започваше да се връща в съзнание.

За да го загуби мигновено, когато Офицера го ритна в слепоочието.

— Обикновено не съм отмъстителен — каза той, като извади портфейла му и го подаде на другия с думите: — Но точно сега исках да изразя чувствата си, преди да възвърна иначе миролюбивия си нрав. Вие естествено разбирате защо направих това?

— Самият аз щях да постъпя по същия начин — отвърна офицерът, докато броеше парите. — Но играта свърши. Не казвайте нито дума повече или сте мъртъв.

Той се обърна и от мрака се появи друг мъж с две черни метални вериги в ръце. Офицера стоеше неподвижен и неспокоен, докато човекът закопчаваше едната на глезените му. Не знаех какво е това, но така или иначе не ми харесваше. И нямаше да ми го поставят толкова лесно.

Грешах. Дулото на пистолета опря в гърба ми и аз не протестирах, докато закопчаваха веригата на краката ми. Мъжът се изправи и ме погледна право в лицето, застанал толкова близо, че отвратителният му дъх се носеше на талази към мен. Беше ужасно грозен, а на лицето му имаше белег от шев, който го правеше по-ужасен. Когато заговори, човекът заби показалец в гърдите ми.

— Аз съм Тарс Тюкас, слуга на нашия господар, могъщия капо Докия. Но ти никога не ме наричай по име. Винаги се обръщай към мен с „господарю“.

Понечих да му кажа нещо, нещо, което бе доста различно от „господар“, когато той натисна някакво копче върху една метална, висяща на колана му кутия.

После се озовах на земята, опитвайки се да проясня очите си от болката. Първото нещо, което видях, беше проснатият до мен и стенещ в агония Офицер. Помогнах му да се изправи на крака. Тарс Тюкас не трябваше да прави това, не и с толкова възрастен човек. Когато се обърнах към него, на лицето му се бе изписала изкривена от белега усмивка.

— Кой съм аз? — попита той.

Устоях на изкушението само заради Офицера.

— Господарят.

— Не го забравяй и не се опитвай да избягаш. Из цялата страна има неврални предаватели. Ако оставя моя достатъчно време включен, всичките ти нерви ще бъдат унищожени. Завинаги. Ясно?

— Ясно, господарю.

— Дай ми всичко, което имаш.

Подчиних се. Пари, документи, монети, ключове, часовник, всичко. Той грубо ме претърси и за момента остана доволен.

— Да тръгваме.

Тропическата зора изгряваше бързо и вече започваха да изключват осветлението. Не се обръщахме назад, докато следвахме новия си господар. Офицера имаше проблеми с придвижването и трябваше да му помагам. Тарс Тюкас ни отведе до оставена наблизо очукана дървена каруца и ни посочи да се качим отзад. Седнахме на дъсчената седалка, откъдето можехме да гледаме как от кораба разтоварват някакви сандъци.

— Страхотно ритна капитана — казах аз. — Очевидно ти е известно нещо за тази планета, което аз не знам. Как се казваше?

— Спиовенте — изплю името той, сякаш ругаеше. — Мелничният камък на шията на Съюза. Онзи капитан просто ни е продал. Освен това е контрабандист. Върху контактите с този смрадлив свят е наложено пълно ембарго. Особено върху доставките на оръжие. А съм сигурен, че онези сандъци са пълни точно с това. Спиовенте! Изцяло поемам вината, че те забърках във всичко това. Но капитан Гарт ще си плати. Дори да не направим нищо друго, Джим, ще успеем да го изправим пред съда. Някак си ще съобщим на Съюза.

Това „някак си“ го потисна още повече и той уморено отпусна глава върху дланите си. Седях мълчаливо и го чаках отново да заговори. Най-накрая той продължи. Седна изправен и на отразената светлина видях, че блясъкът в очите му се е възвърнал.

— Nil carborundum, Джим. Не оставяй копелетата да те победят. Съюзът установи контакт със Спиовенте преди повече от десет години. Последва Разрива и оттогава планетата е изолирана. Предстоят й хиляди години мрак. Именно такива места създават лошото име на престъпността, тъй като тук управляват престъпници. Лудницата се управлява от побъркан. Властва анархия — не, не е вярно — пред Спиовенте анархията изглежда детска игра. Специално съм проучвал системата на управление на този свят, докато разработвах най-важните моменти от личната си философия. Тук имаме нещо, което принадлежи на изчезналите тъмни векове от развитието на човечеството. Планетата е ужасна във всяко едно отношение и Съюзът не може да направи нищо, освен да я нападне. Което ще е в пълно противоречие с принципите му. Силата на Съюза е в същото време и негова слабост. Никоя планета или планети не могат да нападат със сила други планети. Това мигновено би довело до унищожение от страна на всички останали, защото днес войната е обявена извън закона. Съюзът е в състояние само да помага на новооткрити планети, да предлага съвет и подкрепа. Говори се, че в него съществуват тайни организации, които действат за подриването на потиснически общества като спиовентското — но това, разбира се, никога не е било обявявано гласно. Така че сме изпаднали в беда, в голяма беда. Спиовенте е изкривен огледален образ на цивилизованите светове. Тук няма правила и закони, действа единствено силата. Престъпните банди се ръководят от капо, като мъжа в красивата униформа, капо Докия. Всеки капо контролира колкото може по-голяма територия. Подчинените му получават част от плячката, изтръгната от селяните или от заграбеното по време на война. В самата основа на тази престъпна пирамида са робите. Ние.

Той посочи към невропрангите на глезена си и изпадна в униние. Аз също.

— Е, все пак можем да погледнем нещата откъм светлата им страна — отчаяно казах аз.

— Каква светла страна?

Самият аз се зачудих и започнах бясно да разсъждавам на глас.

— Светлата страна, да, винаги има светла страна. Например, че сме адски далеч от Бит О’Хевън и проблемите ни там. Сега сме напълно готови за ново начало.

— На дъното на тази пирамида? Като роби?

— Точно така! Оттук единствената посока, по която можем да се движим, е нагоре!

Устните му помръднаха в съвсем бледа усмивка при тази отчаяна забележка и аз побързах да продължа:

— Например — те ни претърсват и ни взимат всичко. Освен едно. Все още имам един мъничък сувенир в обувката си, който ми остана от екскурзията ми до затвора. Ето това. — Показах му шперца и усмивката му се разшири. — И той става, виж. — Отключих веригите си и му показах, после отново ги заключих. — Така че, щом се приготвим за тръгване, може да тръгнем!

Сега вече на лицето му грееше истинска усмивка. Той протегна ръка и сграбчи рамото ми в знак на истинско приятелство.

— Колко само си прав — ликуващо рече Офицера. — Ще бъдем добри роби — известно време. Точно толкова, колкото да научим взаимовръзките в това общество, командната верига и начините за проникване в нея, източниците на богатство и начините за придобиването му. Веднага щом разбера къде са пукнатините в обществената структура, ние отново ще се превърнем в плъхове. Не стоманени, страхувам се, а по-скоро от онези — косматите и зъбатите.

— Няма значение. Ще победим!

После трябваше да се дръпнем настрани, защото започнаха да товарят сандъци в задната част на каруцата, която скърцаше и стенеше. Когато и последните сандъци бяха на място, се качиха и самите работници. Радвах се, че светлината е толкова слаба — наистина не исках да ги гледам прекалено отблизо. Трима одърпани, мръсни мъже, небръснати и облечени в дрипи. И немити, както скоро показа сърбежът в носа ми. После се качи и четвърти, по-едър и по-неприятен от другите, макар че дрехите му бяха в малко по-добро състояние. Той хвърли поглед към нас и веднага ми замириса на неприятности.

— Знаеш ли кой съм аз? Аз съм Тикача. Това са моите хора и вие ще правите каквото ви кажа. Първото нещо, което ти казвам, е ти, старче, да съблечеш сакото си. На мен ще ми стои по-добре.

— Благодаря ви за предложението, сър — любезно отвърна Офицера. — Но мисля, че ще си го задържа.

Знаех какво прави и се надявах, че съм готов за това. Тук нямаше много пространство за движение, а този главорез беше два пъти по-едър от мен. Имах време само за един удар, не повече и той трябваше да е достатъчен.

Онзи яростно изрева и започна да се катери по сандъците. Ужасените роби се дръпнаха от пътя му. Аз също и той ме подмина, без да ми обръща внимание. Чудесно. Тъкмо протягаше ръка към Офицера, когато го ударих по тила с вплетени една в друга ръце. В следващия миг той се стовари върху сандъка.

Обърнах се към робите, които мълчаливо наблюдаваха сцената с разширени очи.

— Току-що получихте нов тикач — казах им аз и те бързо закимаха в знак на съгласие. Посочих към най-близкия от тях. — Как е името ми?

— Тикача — мигновено отвърна той. — Само не се обръщай с гръб към онзи, когато дойде в съзнание.

— Ще ми помогнеш ли?

Усмивката му оголи почернелите му изпочупени зъби.

— Няма да ти помагам в побоищата. Но ще те предупреждавам, ако не ни биеш като него.

— Никакъв бой. Всички ли ще ми помагате?

Всички кимнаха.

— Добре. В такъв случай първата ви задача е да изхвърлите стария тикач от каруцата. Не искам да съм прекалено близо до него, когато се свести.

Те ентусиазирано изпълниха заповедта и по своя инициатива добавиха по някой и друг ритник.

— Благодаря ти, Джеймс. Оценявам помощта ти — рече Офицера. — Според мен рано или късно ще трябва да се биеш с него, а пък аз ще отвличам вниманието му. Ето, че издигането ни в това общество вече започна. Ти премина най-ниската робска категория. Какво е това?

Погледнах в посоката, в която сочеше, и очите ми изхвръкнаха от орбитите си точно като неговите. Някаква машина, поне това беше очевидно. Тя бавно напредваше към нас, като тракаше, дрънчеше и изпускаше пара. Шофьорът направи обратен завой пред каруцата, а помощникът му скочи на земята и я закачи за машината. Последва разтърсване и ние бавно потеглихме напред.

— Гледай внимателно, Джим, и запомни — рече той. — Виждаш нещо от зората на техниката, вече отдавна забравено и изчезнало. Този земеход се движи с пара. Това си е жив парен двигател. Знаеш ли, започвам да мисля, че тук ми харесва.

Не бях очарован от древната машинария, за разлика от него. Мислите ми се въртяха главно около изхвърления главорез и онова, което щеше да се случи, щом дойдеше да ме потърси. Трябваше да науча повече неща за основните правила — при това бързо. Върнах се при другите роби, но преди да успея да започна разговор, пресякохме някакъв мост и влязохме през отворената порта във висока стена. Шофьорът на парната ни колесница спря и извика.

— Разтоварете всичко тук.

В новата си самоличност на Тикач аз надзиравах другите, но почти не им помагах. Последният сандък тъкмо бе оставен на земята, когато един от робите ми ме извика.

— Идва! Минава през портата зад теб!

Бързо се обърнах. Човекът беше прав. Бившият Тикач бе там, целият в драскотини и кръв. Лицето му беше почервеняло от ярост.

Той изрева и ме нападна.