Хари Харисън
Стоманения плъх (18)

18.

Наведох се напред, преместих тежестта върху краката си и напрегнах мускули. Готов да нападна в момента, в който Офицера отвлече вниманието на космонавта. Всъщност не ми се искаше да се изправям пред този пистолет с голи ръце, но още по-малко ми се искаше да се върна в затвора. Офицера сигурно знаеше това. Той протегна ръка, за да ме спре.

— Да не прибързваме, Джеймс. Почакай да поговоря с този любезен офицер.

Ръката му бавно се насочи към джоба — пистолетът следеше всяко негово движение — пръстите му потънаха дълбоко и отново се появиха навън с тънка пачка банкноти.

— Това е аванс за една малка услуга — рече той, като подаде парите на офицера, който ги пое с две ръце. Сега за нас бе съвсем лесно да действаме, тъй като пистолетът изчезна толкова бързо, колкото се появи. Човекът броеше парите, докато Офицера говореше.

— Услугата, за която така смирено ви молим, е да не ни намерите в продължение на два дни. Утре ще ви платя същата сума, както и вдругиден, когато ще ни откриете и ще ни отведете при капитана.

Парите изчезнаха и оръжието отново се появи — а изобщо не забелязах ръцете му да помръдват. Беше толкова добър, че трябваше да се снима в киното.

— Не мисля така — отвърна космонавтът. — Мисля, че ще взема всички пари, които сте скрили в себе си и в багажа си. Ще ги взема и ще ви отведа при капитана веднага.

— Не е много благоразумно — строго рече Офицера. — Ще кажа на капитана точно колко пари сте взели и той ще ви ги отнеме, след което няма да имате нищо. Освен това ще му кажа кои членове на екипажа съм подкупил и те също ще останат без парите си, което няма да ви направи особено популярен на този кораб. Нали така?

— В думите ви има известна истина — замислено се съгласи той и потърка брадичка. Пистолетът отново беше изчезнал. — Ако увеличите сумите, навярно…

— Десет процента, не повече — прекъсна го Офицера и веднага му даде банкнотите. — До утре. Моля, заключете вратата след себе си.

— Разбира се. Приятно пътуване.

После си тръгна и аз стиснах ръката на наставника си.

— Поздравления, сър. Майсторска демонстрация на наука, за чието съществуване не знаех почти нищо.

— Благодаря ти, момчето ми. Но е полезно да знаеш основните правила. Той изобщо нямаше намерение да ни сваля от този кораб. Просто блъфираше. Аз го разкрих, той вдигна мизата, аз се съгласих и това е. Той знаеше, че не може да получи повече, защото трябва да си запазя голяма сума за самия капитан. Като не издам нищо за това, че съм го подкупил, разбира се. Всичко по правилата…

Думите му бяха прекъснати от силния вой на сирена откъм коридора и над вратата бързо замига червена лампичка.

— Какво става? — извиках аз.

— Всичко е наред. Готови сме за излитане. Предлагам да си легнем на койките, защото някои от тези стари кораби излитат със страхотно ускорение. Още няколко минути и ще отърсим битохевънския прах от обувките си. За предпочитане завинаги. Онзи затвор, храната, просто ужасно…

Усилващ се рев заглуши думите му и койката започна да се тресе. После ускорението при излитането скочи върху гърдите ми. Точно като по филмите, но действителността бе далеч по-вълнуваща. Това беше! Напускахме планетата! Само какви удоволствия ни очакваха!

Но все още бяха далеч. Дюшекът изтъня и гърбът ме заболя от налягането. После на няколко пъти влизахме и излизахме от нулева гравитация, преди изкуственото притегляне да стане нормално. Или почти нормално. От време на време то лекичко се променяше и стомахът ми се преобръщаше. Това се случваше достатъчно често, така че през следващите дни храната, която иначе щях да изям, не ми липсваше. Поне разполагахме с цялата ръждива, безвкусна вода, от която се нуждаехме. През повечето време останах на койката си и се концентрирах върху усвояването на есперанто, за да забравя проблемите си. Два дни по-късно гравитацията най-после се стабилизира и възвърнах апетита си. С нетърпение очаквах освобождението ни, още подкупи — и храна.

— Гратисчии! — каза космонавтът, когато отключи вратата и смаяно вдигна ръка към сърцето си. Заради момичето, което го придружаваше. — Ужасно, нечувано! Хей, вие двамата, станете и елате с мен. Капитан Гарт ще реши какво да прави с вас.

Изпълнението му беше изключително убедително. Проваляше го единствено протегнатата му за парите ръка, когато момичето се обърна с гръб. Всичко това, изглежда, я отегчаваше, а навярно и самата тя участваше в сделката. Тръгнахме по коридора и изкачихме трите етажа по металното стълбище, водещо до мостика. Поне капитанът се изненада при вида ни. Навярно единствен той на борда не знаеше за съществуването ни.

— По дяволите, откъде се взеха тия?

— Открих ги в една от празните каюти на палуба „С“.

— Нали трябваше да ги провериш.

— Проверих ги, капитане. Един час преди отлитане. После бях на мостика заедно с вас. Трябва да са се качили на борда след това.

— Кого сте подкупили? — обърна се към нас капитан Гарт — сивокос стар космически вълк със злобен блясък в очите.

— Никого, капитане — с искрен глас отвърна Офицера. — Отлично познавам тези стари товарни кораби клас „Влечуго“. Просто преди отлитането пазачът на рампата влезе в кораба, ние незабелязано се качихме след него и се скрихме в каютата. Това е всичко.

— Изобщо не ви вярвам. Кажете ми кого сте подкупили или ще попаднете в карцера и в голяма беда.

— Скъпи капитане, вашите доблестни офицери никога не биха приели подкуп! — Той не обърна внимание на недоверчивото изсумтяване. — Мога да го докажа. Цялото ми огромно състояние е непокътнато и лежи в джоба ми.

— Вън — незабавно заповяда капитанът на всички на мостика. — Всички без изключение. Аз ще поема вахтата. Искам да разпитам тези двамата по-сериозно.

Офицерът и другите членове на екипажа се изнизаха, докато капитанът не изпускаше от поглед безизразните им лица. Когато излязоха, той затвори вратата и се обърна.

— Давайте — нареди той. Офицера му подаде извънредно дебела пачка и капитанът я преброи, после поклати глава. — Не е достатъчно.

— Разбира се — съгласи се наставникът ми. — Това е само аванс. Останалото — след като се приземим на някоя приемлива планета с по-небрежни митничари.

— Искате прекалено много. Нямам желание да си навличам неприятности с планетарните власти, като превозвам нелегални имигранти. Далеч по-лесно ще е веднага да ви взема парите и да правя с вас каквото си поискам.

Думите му изобщо не впечатлиха Офицера. Той потупа джоба си и поклати глава.

— Невъзможно. Второто заплащане ще направя с този регистриран чек за двеста хиляди кредита, а той не е валиден до момента, в който не сложа и втория си подпис върху него. Можете да ме подложите на мъчения, но никога няма да го подпиша! Докато не стъпим на здрава земя.

Капитанът многозначително сви рамене, обърна се към пулта за управление и побутна нещо, преди отново да погледне към нас.

— Стои и въпросът за заплащането на храната ви — спокойно рече той. — Да не мислите, че някое благотворително дружество плаща сметките за горивото ми?

— Няма проблем. Хайде да определим цената.

Като че ли това беше всичко, но докато се връщахме обратно по коридора, Офицера ми прошепна:

— Каютата несъмнено се подслушва. Багажът ни е претърсен. Всичките ни пари са в мен. Така че стой наблизо, за да няма никакви инциденти. От онзи офицер например става чудесен джебчия. А сега, какво ще кажеш за малко храна? След като си плащаме, можем да отпразнуваме края на принудителния си пост с прекрасен пир.

Стомахът ми високо изкурка в знак на съгласие и двамата се насочихме към столовата. Тъй като на борда нямаше пътници, дебелият и брадясал готвач сервираше само венианска селска храна, която беше вкусна за венианците, но на нас ни трябваше известно време, за да привикнем. Опитвали ли сте се някога да стискате носа си и в същото време да се храните? Не попитах готвача какво ядем — страхувах се, че ще ми каже. Офицера дълбоко въздъхна и заби вилица в порцията си.

— Единственото, което забравих за Вения — мрачно каза той, — е храната. На това му казват изборна памет, сигурен съм. Кой би искал да си спомня момент като този?

Не му отговорих, тъй като отпивах големи глътки от чашата си с топла вода, за да премахна вкуса от устата си.

— Какво от това — казах аз. — Поне водата тук не е толкова гадна, колкото онази от чешмата в каютата ни.

Офицера отново въздъхна.

— Това, което пиеш, е кафе.

Пътуването не беше весело. И двамата отслабнахме, тъй като често бе по-добре да останем гладни, отколкото да ядем храната им. Продължавах учебните си занимания и усвоявах тънкостите на незаконното присвояване, подкупването в особено големи размери, двойното и тройното счетоводство — всичко на есперанто, докато накрая спокойно можех да разговарям на този прекрасен език.

По време на първото ни приземяване останахме на кораба, защото беше заобиколен от войници и митничари, многобройни като пясъчни бълхи.

— Не тук — каза капитанът, който заедно с нас наблюдаваше на екрана движението около кораба. — Много богата планета, но не обичат чужденци. Следващият свят в тази система ще ви хареса — земеделска планета, малобройно население, имат нужда от имигранти, затова там дори няма митница.

— Как се казва? — попита Офицера.

— Амфисбиония.

— Никога не съм чувал за нея.

— Че защо да чуете? Просто една от трийсетте хиляди обитаеми планети.

— Наистина. Но все пак…

Офицера изглеждаше неспокоен и аз не разбирах защо. Ако тази планета не ни харесаше, разполагахме с достатъчно средства, за да отидем другаде. Но някакво предчувствие го караше да се колебае. Накрая подкупи домакин-касиера да му позволи да използва корабния компютър. Когато седнахме на вечеря, той ми обясни положението.

— Нещо тук не ми изглежда както трябва — смърди даже по-гадно от тази храна. — Ужасих се само при мисълта, че това е възможно. — Не можах да открия в галактическия справочник нищо за планета на име Амфисбиония. А той се актуализира автоматично всеки път, когато се приземим и се включим в някоя планетарна комуникационна мрежа. Освен това компютърният достъп до следващата ни цел е блокиран. С кода разполага единствено капитанът.

— Какво можем да направим?

— Нищо, докато не се приземим. Тогава ще разберем какво е замислил.

— Не можеш ли да подкупиш някой от офицерите?

— Вече го сторих и така научих, че само капитанът знае накъде сме се насочили. Разбира се, не ми каза нищо, докато не му платих. Мръсен номер. Самият аз щях да постъпя по същия начин.

Опитах се да го поободря, но усилията ми останаха напразни. Струва ми се, че храната бе понижила духа му. Нямаше да е зле да пристигнем по-бързо на тази планета, каквато и да беше тя. Добрият крадец несъмнено би могъл да си изкарва прехраната в каквото и да е общество. Храната там трябваше да е по-добра от гадостта, която с отвращение поглъщахме в момента.

Останахме на койките си, докато корабът не се приземи и не се включи зелената лампичка. Оскъдните ни вещи вече бяха събрани и ние ги отнесохме при херметичния шлюз. Капитанът лично работеше на пулта. Той мърмореше нещо, докато автоматичният анализатор на въздуха извършваше тестовете си — вътрешният шлюз нямаше да се отвори, докато анализаторът не останеше доволен от резултатите. Сигналът най-после прозвуча и на екранчето пред капитана проблесна кратко съобщение. Той прекрати автоматичната операция. Огромният капак бавно започна да се отваря и пропусна вътре топъл въздух с остър мирис. Вдъхнахме го с наслада.

— Ето писалка — каза капитан Гарт. Офицера само се усмихна.

Капитанът тръгна първи и ние го последвахме с багажа си. Беше нощ и звездите грееха ярко, а откъм мрака на недалечните дървета се разнасяха звуците на невидими животни. Светеше единствено херметичният шлюз.

— Тук ще се разплатим — застанал накрая на рампата рече капитанът.

Офицера поклати глава и посочи към металната повърхност.

— Все още сме на кораба. На земята, ако обичате.

Разбраха се за неутрален терен близо до рампата, но все пак на достатъчно разстояние от кораба, за да бъде осуетен всеки опит да ни измамят. Офицера извади чека, най-после взе писалката и внимателно го подписа. Капитанът — постоянно изпълнен с подозрителност! — сравни двата подписа, кимна и енергично се заизкачва по рампата, докато ние взимахме багажа си. После се обърна и извика:

— Вече са ваши!

Когато рампата се вдигна и корабът беше извън обсега ни, от мрака срещу нас светнаха мощни прожектори и видяхме приближаващите се въоръжени мъже. Огледахме се наоколо. Бяхме попаднали в капан.

— Знаех си, че нещо не е наред — каза Офицера. Пусна чантите си и мрачно посрещна бързащите към нас мъже.