Хари Харисън
Стоманения плъх (13)

13.

— Не съм аз… някой друг… сбъркали сте! — задъхано изрекох, но в същото време вдигнах ръце. — Наистина ли ще застреляте едно безпомощно дете само по подозрение?

Пистолетът изобщо не потрепна, за разлика от мен. Опитах се незабелязано да се придвижа към предната част на колата.

— Недей да правиш това и ела тук — извика той, но аз продължих. Съмнявах се или по-скоро се надявах, че няма хладнокръвно да ме застреля. Доколкото си спомнях, това беше противозаконно. Исках да излезе след мен, защото, за да направи това, трябваше да свали пистолета от прозореца. Нямаше начин да продължи да се цели в мен и в същото време да отвори вратата.

Оръжието изчезна — аз също! В мига, в който полицаят го свали, аз се обърнах и с всички сили се затичах. Той извика след мен — и стреля!

Пистолетът гръмна като топ и куршумът изсвири покрай ухото ми, след което се заби в някакво дърво. Обърнах се и замръзнах на място. Това ченге беше лудо.

— Така е по-добре — извика той, облегнал оръжието върху отворената врата. Държеше го с две ръце насочено към мен. — Първия път не исках да те улуча. Следващия път няма да е така. Ще получа златен медал за това, че съм те застрелял. Така че не ме карай да ти показвам колко съм точен.

— Вие сте луд, знаете ли това? — казах аз, като отлично съзнавах, че гласът ми трепери. — Можете да убиете човек само по подозрение.

— Да, мога — отвърна той и се приближи към мен, като продължаваше да ме държи на мушка. — Това не е подозрение. Познах те. Знам точно кой си. Търсен престъпник. Знаеш ли какво ще кажа? Ще кажа, че този престъпник се е опитал да отмъкне пистолета ми, който е гръмнал и го е убил. Как ти звучи това? Искаш ли да ми вземеш пистолета?

Беше гадняр, при това гадняр — ченге. Разбирах, че наистина иска да ме изкара извън нерви, за да може да стреля с желязото си. Никога няма да разбера как бе издържал всички тестове, които се предполагаше, че не трябва да допускат хора като него сред редиците на пазителите на закона. Но така или иначе беше успял. Имаше право да носи оръжие и си търсеше повод да го използва. Аз пък нямаше да му го дам. Бавно протегнах напред ръце с доближени една до друга китки.

— Не оказвам съпротива, полицай, нали виждате. Допускате грешка, но аз няма да ви преча. Сложете ми белезниците и ме арестувайте.

Той погледна на това с искрено разочарование и се намръщи. Но аз стоях неподвижно и накрая ченгето извади белезниците от колана си, след което ми ги подхвърли. Дулото на пистолета продължаваше да сочи към мен.

— Сложи си ги.

Закопчах едната гривна съвсем хлабаво, така че да мога да измъкна ръката си, после и другата. През цялото време гледах надолу и не го бях видял да се приближава. До момента, в който той хвана и двете ми китки и стисна гривните така, че се врязаха дълбоко в кожата ми. После ми се усмихна, като забиваше метала в плътта ми със садистично удоволствие.

— Сега вече те пипнах, ди Гриз. Арестуван си.

Вдигнах очи към него. Бе една глава над мен и може би два пъти по-тежък. Тогава избухнах в смях. Беше прибрал пистолета обратно в кобура си, за да ме хване — ето какво бе направил. Огромният мъжага беше хванал малкото хлапе. Не можеше да разбере защо се смея и аз не му дадох такъв шанс. Направих най-лесното, най-доброто и най-бързото възможно нещо при тези обстоятелства. А и най-мръсното.

Коляното ми силно се заби в слабините му и той пусна китките ми, после се преви надве. Направих му услуга — бедният човек сигурно изпитваше известна болка — като го стиснах с двете си ръце отстрани за врата, докато падаше. Изгуби съзнание още преди да се стовари на земята. Коленичих и започнах да претърсвам джобовете му, за да открия ключовете за белезниците.

Над вратата на най-близката къща светна лампа и някакъв глас извика:

— Какво става тук? — Звукът на онзи изстрел скоро щеше да събере цялата улица. По-късно щях да се занимавам с белезниците. Сега трябваше да си плюя на петите.

— Има ранен човек! — извиках в отговор аз. — Отивам за помощ. — Последните думи изрекох през рамо, докато препусках надолу по улицата и свивах зад ъгъла. На вратата се появи някаква жена и извика след мен, но не останах да я изслушам. Трябваше да изчезна от това място, преди да извикат полиция. Всичко се разпадаше. Освен това ме боляха и китките. Когато минавах под следващата улична лампа погледнах надолу към тях и видях, че дланите ми са побелели и започват да се вцепеняват. Белезниците бяха толкова стегнати, че напълно прекъсваха кръвообращението. Всякакво слабо чувство на вина, което може би изпитвах заради подлия удар, мигновено изчезна. Трябваше да се освободя от тези неща — и то бързо. В офиса ми, единственото възможно място.

Добрах се дотам, като избягвах централните улици и хората. Но когато стигнах до задната врата на сградата, пръстите ми вече бяха вцепенени и неподвижни. Не усещах нищо.

Трябваше ми непоносимо много време, за да извадя ключовете от джоба си. В момента, в който най-после успях, ги изпуснах на земята. После вече не бях в състояние да ги вдигна. Пръстите ми не се свиваха. Можех само да ги прокарвам върху ключовете.

В живота има мигове на спад — а струва ми се, това беше най-дълбокият, който изобщо бях изживявал. Просто не бях в състояние да направя онова, което трябваше. Бях свършен, край. Не можех да вляза в сградата. Не можех да си помогна. Не трябваше да съм учил медицина, за да разбера, че ако скоро не сваля гривните, щях да прекарам остатъка от живота си с ръце от пластмаса. Свършено беше.

— Не е свършено! — чух се да изръмжавам аз. — Отвори вратата с ритник, направи нещо, отключи я с пръстите на краката си.

Не, не с тях! Започнах да побутвам с безжизнените си пръсти ключовете на земята, докато не отделих онзи, който ми трябваше. Наведох се над него, докоснах го с език и почувствах как е застанал, без да обръщам внимание на мръсотията и пръстта, които облизах наред с него. После го стиснах със зъби. Дотук добре!

Ако някога ви се наложи да отключвате врата с ключ в зъбите си, докато на ръцете ви са поставени белезници, мога да ви посъветвам само едно. Недейте. Разбирате ли, трябва да завъртите главата си настрани, за да вкарате ключа. После да я извиете така, че да го превъртите, да натиснете вратата с чело, за да се отвори…

Най-после се получи и усетих, че лицето ми се докосва до пода вътре. Знаех, че ще трябва да повторя цялата операция и горе. Така и направих. Накрая се вмъкнах в офиса си по-скоро благодарение на настоятелността, упоритостта и грубата сила, отколкото на интелигентността си. Бях прекалено изтощен, за да разсъждавам. Можех единствено да реагирам.

Затворих вратата с лакът и със залитане се добрах до работната си маса, хвърлих куфарчето с инструментите върху пода и разритах с крак съдържанието му, докато открих вибротриона. Вдигнах го със зъби, успях да го закрепя в отвореното чекмедже на бюрото, после го затворих с лакът. В резултат на което прискрипах устната си и от нея рукна кръв. Не й обърнах внимание. Китките ми горяха — но не усещах побелелите си и безжизнени длани. Трябваше да побързам. Включих триона с лакът, после приближих белезниците към него и силно раздалечих ръцете си, за да опъна веригата. Машината остро забръмча, веригата се разполови и ръцете ми се разпериха широко встрани.

Сега предстоеше по-трудната част от работата — да разрежа гривните, без да се нараня. Прекалено сложно.

Преди да успея, всичко наоколо беше потънало в кръв. Но белезниците бяха свалени и кръвообращението ми се възстановяваше — плътта започна да порозовява пред очите ми.

След това единственото, което можех да направя, бе да се стоваря на стола и да гледам стичащите се капки кръв. Останах така около минута, докато дланите ми възвърнаха чувствителността си. Тогава се появи и болката. С усилие се изправих на крака и се повлякох към аптечката. Изцапах всичко наоколо с кръв, преди да успея да изсипя болкоуспокояващите таблетки навън и да глътна две от тях. След като вече и бездруго бях тук, намерих антисептик и бинтове и почистих раните си. Бяха по-скоро окървавени, отколкото опасни. Бинтовах ги, после се погледнах в огледалото. Гледката ме накара да потръпна. Трябваше да се погрижа и за устната си.

По улицата навън зави полицейска сирена. Осъзнах, че е крайно време да се заема с бясно обмисляне и планиране.

Бях изпаднал в беда. Билвил не беше много голям град и всичките му изходи вече щяха да са завардени. Ако търсех беглец, щях да постъпя точно така. И даже най-тъпите полицаи щяха да се досетят за това. Бариери на всички улици, хеликоптери с прибори за нощно виждане за наблюдение на откритите пространства, полиция по железопътните гари. Всички дупки бяха запушени. Бях хванат в капан като плъх. Какво друго? По улиците щеше да има патрулни земеходи. А и колкото по-късно ставаше, толкова по-малко хора щеше да има навън и толкова по-опасно щеше да е да се скитам по улиците.

Ами на сутринта? Знаех какво щеше да се случи. Щяха да претърсват всяко помещение във всяка сграда, докато ме открият. Усетих, че при тази мисъл по челото ми избиват капки пот. Наистина ли бях попаднал в капан?

— Недей да се предаваш! — гласно извиках аз, скочих на крака и започнах да се разхождам напред-назад. — Джими ди Гриз е прекалено хлъзгав, за да попадне в тлъстите ръце на местните пазители на закона. Виж само как се изплъзна от онова ченге убиец. Хлъзгавият Джим ди Гриз, ето кой съм аз. И пак ще им се изплъзна. Но как?

Как наистина? Отворих си бутилка бира, отпих голяма глътка и отново се отпуснах на стола. После погледнах часовника си. Вече ставаше прекалено късно, за да рискувам да изляза на улицата. Ресторантите опустяваха, зрителите се изнизваха от смрадливите кина, към домовете си бързаха двойки. Всеки самотен минувач мигновено щеше да привлече вниманието на закона.

Значи трябваше да действам на сутринта. Щях да изляза навън под дневната светлина — или под дъжда! Извиках компютърната метеорологична прогноза колкото можех по-бързо, после пак се отпуснах на стола. 99% вероятност за слънчево време. Със същия успех можеше да ми се иска земетресение или ураган.

Офисът бе истинска бъркотия — приличаше на последствията от експлозия в кланица. Трябваше да почистя…

— Не, Джим, не трябва да чистиш. Защото полицията ще открие всичко рано или късно, по-вероятно рано. Отпечатъците ти ще са навсякъде и ще разберат кръвната ти група. Ще им се наложи доста да си поблъскат главите, за да разберат какво ти се е случило.

Това поне щеше да им даде проблем, върху който да се замислят. И може би щеше да затрудни някое садистично ченге. Доближих стола до терминала и набрах съобщението. Принтерът подсвирна и от отвора му излезе лист хартия. Прекрасно!

ДО ПОЛИЦИЯТА. БЯХ ЗАСТРЕЛЯН ОТ ПОЛИЦАЯ УБИЕЦ, КОГОТО СТЕ НАМЕРИЛИ В БЕЗСЪЗНАНИЕ. УЛУЧИ МЕ. ИМАМ ВЪТРЕШЕН КРЪВОИЗЛИВ И СКОРО ЩЕ УМРА. СБОГОМ ЖЕСТОК СВЯТ. ОТИВАМ ДА СЕ ХВЪРЛЯ В РЕКАТА.

Много се съмнявах, че уловката ми ще има някакъв ефект, но поне можеше да затрудни някое лудо по оръжията ченге. И да забави останалите, като ги принуди да претърсят реката. По хартията имаше кръв и аз я размазах още повече с бинтовете си. После внимателно я оставих върху масата.

Тази детинщина малко ме поободри. Седнах на стола и докато допивах бирата, се замислих върху плана си. Оставях ли след себе си нещо важно? Не, тук не държах никакви документи, които щяха да ми трябват в бъдеще. Извадих специален ключ и отключих унищожителя, после натиснах копчето. Щракването откъм банките памет беше единственото свидетелство, че цялата компютърна памет току-що се е превърнала в случайни електрони. Всичко друго — инструменти, екипировка, машини — можеше отново да се набави в случаи на нужда. Но нямаше да оставя парите.

Всичко това бе много уморително, но не можех да си позволя почивка, докато не приключа с подготовката. Сложих чифт тънки пластмасови ръкавици върху покритите си с кръв и бинтове ръце и се захванах за работа. Парите бяха в сейфа, тъй като ограбвах банки и нямах намерение да ги подкрепям, като си открия сметка. Натиках всичко в пътнически сак. Беше пълен само наполовина, затова взех всички дребни инструменти, които щяха да ми потрябват. В останалото място наблъсках колкото можех повече дрехи.

А сега — нови дрехи и маскировка. Черен делови костюм от плат, украсен с миниатюрни бели банкноти. Оранжева яка, също като онези, които носеха всички млади банкови служители, наред с най-модерни обувки от кожа на свинепрасе на високи токове. Щеше да ми е от полза да изглеждам малко по-висок. Когато излезех, щях да съм с мустаци и очила със златни рамки. Сега можех да боядисам косата си по-тъмна и да подсиля изсветлелия си загар. След като приключих с приготовленията, замаян от бирата, умората и болкоуспокоителните таблетки, разгънах картотечния шкаф, който се превръщаше в легло, настроих алармата на часовника и потънах в забрава.

Около главата ми кръжаха гигантски комари, все повече и повече, надушили кръвта ми комари…

Отворих очи и запремигвах, за да отпъдя съня. След като не го бях изключил, будилникът ми беше започнал да усилва бръмченето си дотолкова, че звучеше като цяла готвеща се за атака ескадрила от гадни насекоми. Натиснах бутона, облизах залепналите си една за друга устни и станах, за да си налея чаша вода. Навън грееше слънце и тъкмо започваха да излизат първите минувачи.

След като приключих с приготовленията, грижливо се измих и облякох. Чудесни оранжеви ръкавици в тон с ризата ми скриваха превързаните ми ръце. Настъпи часът, когато улиците се изпълваха с народ. Взех сака, после внимателно проверих дали коридорът навън е пуст. Излязох и затворих вратата, без да поглеждам назад. Тази част от живота ми беше завършила. Днес щеше да е първият ден от новия ми живот.

Така се надявах. Тръгнах към стълбището, както ми се струваше с походка на истински бизнесмен, разминах се с първите пристигащи на работа служители и излязох на улицата.

За да забележа на ъгъла полицай, който старателно оглеждаше всички минувачи.

Не му обърнах внимание. Вместо това интереса ми привлече привлекателно момиче с наистина много стройни крака. Вперих очи в тях и се опитах да забравя за присъствието на пазителя на закона. Тръгнах към него, подминах го и се отдалечих. Очаквах да чуя вика, който щеше да покаже, че ме е разпознал…

Такъв не последва. Може би и той гледаше към момичето. С един се бях справил — но още колко ли ми оставаха?

Това беше най-дългата разходка, която изобщо бях правил през живота си. Или поне така ми се струваше.

Не прекалено бързо, но не и прекалено бавно. Мъчех се да се слея с тълпата, просто още един служител, който отива на работа, замислен единствено за приходите, разходите и облигациите. Каквото и да представляваха последните. Още една улица — засега всичко бе наред. Ето ъгъла. Служебният път зад търговския център. Това не е място за бизнесмен като теб. Затова се опитай да изглеждаш забързан и не се мотай много време. Зад ъгъла към безопасността.

Безопасност ли? Залитнах, като че ли ме бяха ударили.

Пред вратата стоеше служебният микробус на „Максуайнис“ и някакъв едър техник тъкмо влизаше вътре.