Хари Харисън
Стоманения плъх (5)

5.

— Почакай — извиках след Стингър, когато той запраши нататък по пътя. — Не натам. Имам по-добър план. Разработих го, преди да ме вкарат в затвора.

Той спря и се замисли.

— Дотук се справи добре. Какво ще правим сега?

— Като начало ще оставим диря, която да могат да проследят с роботи-надушвачи. Насам.

Отклонихме се от пътя и пресякохме направо през тревата надолу към недалечния поток. Водата беше плитка, но студена и не успях да потисна треперенето си, докато преминавахме. Главната пътна магистрала минаваше наблизо и ние се насочихме натам. Когато покрай нас с тътен прелетя тежкотоварна кола, двамата ниско приклекнахме. За момента не се виждаше друго движение.

— Хайде! — извиках аз. — Право нагоре по пътя, после точно назад по собствените ни стъпки.

Стингър се подчини и заедно се върнахме до потока, след това отново нагазихме в ледената вода.

— Хитро — рече той. — Надушвачите ще открият къде сме влезли в реката и откъде сме излезли и ще проследят дирята ни до пътя. Тогава ще си помислят, че ни е прибрал земеход. А сега какво?

— Тръгваме срещу течението на потока до най-близката ферма, като се движим по водата. Във фермата отглеждат свинепрасета.

— В никакъв случай! Не мога да ги понасям. Като дете едно свинепрасе ме ухапа.

— Нямаме друг избор. Ако направим каквото и да е друго, до довечера ще ни хванат. Аз също не мога да твърдя, че обичам тези животни. Но израснах във ферма и знам как да се оправям с тях. А сега да тръгваме, преди краката ми да са замръзнали.

Пътуването беше продължително и студено. Започнах да треперя и вече не можех да се спра. Но нямаше какво друго да направим, освен да продължаваме напред. Когато стигнахме до ручейчето, което ромолеше през нивята, зъбите ми тракаха като кастанети. Звездите започваха да изсветляват и до разсъмване не оставаше много време.

— Това е — казах аз. — Ручеят, който ни трябва. Определил съм си онова отсечено дърво за белег. Стой точно зад мен — вече сме много близо. — Протегнах ръка и отчупих сухия клон, който висеше над потока, после тръгнах напред. Продължихме да газим, докато стигнахме до висока ограда, по която течеше електрически ток. Мрежата ясно се виждаше на усилващата се светлина. Използвах клона, за да повдигна отдолу оградата, така че Стингър да успее да пропълзи под нея, после той направи същото и за мен. Когато се изправих, чух познатото шумолене на дълги бодли откъм недалечната дъбова горичка. Едра тъмна фигура се отдели от дърветата и тръгна към нас. Взех клона от Стингър и нежно извиках:

— Сууи, сууи… тук, свинке, свинке, свинке.

Когато глиганът наближи, от него се разнесе къркорещо сумтене. Застанал зад мен, Стингър мърмореше нещо под носа си — или проклятия, или молитви, а може би и двете. Отново извиках и огромното животно се приближи. Истинска красота, поне един тон месо, който гледаше към мен с малките си червени очички. Пристъпих напред и бавно вдигнах клона. Чух Стингър да стене зад мен. Глиганът изобщо не помръдна, когато мушнах клона зад ухото му, разделих дългите бодли и усърдно започнах да чеша козината му.

— Какво правиш? Та той ще ни убие! — изхленчи Стингър.

— Разбира се, че няма — отвърнах аз и още по-силно зачесах животното. — Чуваш ли? — Очите на свинепрасето бяха притворени от удоволствие и то доволно къркореше. — Добре познавам тези големи прасета. Под бодлите им се събират гадини, от които не могат да се избавят. Обичат да ги чешат. Почакай да го почеша зад другото ухо — зад ушите ги сърби най-много — и после ще можем да продължим.

Глиганът доволно сумтеше, докато го чешех. Започваше да се зазорява. Във фермерската къща светна лампа и двамата се приведохме зад свинепрасето. Вратата се отвори, някой изля леген с вода, после отново се затвори.

— Да вървим в плевника — казах аз. — Насам.

Когато престанах да го чеша, глиганът изгрухтя, после се затича заедно с нас, като се надяваше да получи още удоволствие. Това беше добре, тъй като наоколо имаше още много от бодливите прасета. Но когато водачът им се приближаваше, те му правеха път и ние благополучно стигнахме до плевника.

— Доскоро, дебело приятелче — казах аз и за последен път го почесах. — Беше ми приятно да се запознаем. — Стингър бе отворил вратата и двамата се вмъкнахме вътре. Тъкмо бяхме пуснали резето, когато тежкото дърво се разтърси — огромният ни спътник се беше облегнал на него и сумтеше.

— Ти ми спаси живота — задъхано рече Стингър. — Никога няма да го забравя.

— Просто имам опит — скромно отвърнах аз. — В края на краищата ти си добър с юмруците…

— А ти си страхотен с прасетата!

— Не бих се изразил точно така — измърморих аз. — А сега хайде да се качим при сеното. Там е топло и няма да ни видят. Предстои ни дълъг ден и няма да ни е излишно да прекараме колкото може повече от него в сън.

Миналата нощ беше доста напрегната. Зарових се в сеното, кихнах два пъти от попадналия в носа ми прах и после трябва мигновено да съм заспал.

Следващото нещо, което си спомням, бе Стингър, който ме разтърсваше за рамото, и слънчевата светлина, процеждаща се между дъските на стената.

— Ченгетата са тук — прошепна той.

Бързо прогоних съня от клепачите си и погледнах през цепнатината. Зелено-бял полицейски гравитолет висеше във въздуха пред вратата на къщата, а двама униформени полицаи показваха на фермера някакъв лист. Той поклати глава и гласът му ясно се разнесе над останалите звуци във фермата.

— Не. Не съм виждал нито един от двамата. Ако искате да знаете, от седмица не съм виждал насам жива душа. Всъщност ми е доста приятно да си поговоря с вас, момчета. Онези хора сигурно са отвратителни, престъпници казвате…

— Хей, нямаме на разположение цял ден. Даже да не сте ги виждали, те все пак могат да се крият във фермата ви. Навярно в плевника?

— Невъзможно е. Там навсякъде има свинепрасета. А те са възможно най-недружелюбните домашни животни.

— Въпреки всичко трябва да хвърлим едно око. Заповядано ни е да претърсим всяка сграда в околността.

Полицаят се отправи в нашата посока, след което се разнесе писък като от някаква безумна сирена и тропот от остри копита. Покрай ъгъла на плевника се появи нашият снощен приятел. Той се хвърли в атака и полицаите се затичаха към гравитолета си. Разяреният глиган се блъсна в колата и я запрати в другия край на двора с голяма вдлъбнатина отстрани. Фермерът доволно кимна.

— Казах ви, че в плевника няма никой. Малкият Лари не се сприятелява с непознати. Но вие се отбивайте винаги когато наминавате оттук, момчета…

Трябваше да извика последните думи, защото гравитолетът вече се насочваше на запад, преследван от сумтящия Малък Лари.

— Е, това наричам истинска красота — благоговейно рече Стингър.

Кимнах в безмълвно съгласие. Дори и в най-скучния живот има истински прелестни мигове.

Стига забавление, време беше за работа. Задъвках една сламка и се изтегнах върху топлата слама.

— Свинепрасетата са чудесни, когато ги познаваш.

— Полицаите като че ли не смятаха така — отвърна той.

— Предполагам, че си прав. Това бе най-красивата сцена, която някога съм виждал. Не мога да кажа, че особено се разбирам с полицията.

— Та кой ли може? За какво те вкараха в затвора, Джими?

— За банков обир. Ограбвал ли си някога банка?

Той подсвирна с възхищение и поклати глава отрицателно.

— Не е в моя стил. Няма да зная какво да направя. Занаятът ми е юмручният бой. Не са ме побеждавали от девет години.

— Като обикаляш наоколо, сигурно се срещаш с много хора. Виждал ли си някога Смели Шмък? — бързо импровизирах аз. — Двамата с него обрахме няколко банки в Греъм Стейт.

— Никога не съм го виждал. Нито пък съм чувал за него. Ти си първият банков крадец, когото срещам.

— Наистина ли? Е, предполагам, че в последно време не сме останали много. Но сигурно познаваш някои касоразбивач. Или крадци на земеходи?

Единственият отговор на усилията ми беше поклащане на глава.

— Хора като теб съм срещал само в затвора. Познавам някои комарджии, които посещаваха юмручните боеве. Но всички те са неудачници. Веднъж се запознах с един, който се кълнеше, че някога, много отдавна, познавал Офицера.

— Офицера ли? — попитах аз и бързо премигнах, като се опитвах да обобщя малкото, което знаех за шахмата. — В последно време не играя често.

— Не такъв офицер. Имам предвид Офицера, крадеца на банки и такива неща. Мислех, че си чувал за него.

— Предполагам, че е било преди мен.

— Преди всички. Преди много години. Чувал съм, че ченгетата изобщо не успели да го пипнат. Онзи се хвалеше, че познава Офицера, каза, че се бил „пенсионирал“ и че се криел. Сигурно е лъгал, комарджията му с комарджия.

Стингър не знаеше повече и не исках да го насилвам прекалено. Разговорът ни стихна и двамата прекарахме времето до свечеряване в дрямка. Бяхме жадни и гладни, но знаехме, че по светло трябва да се крием. Продължавах да дъвча сламката и се опитвах да не мисля за големи бири и бутилки със студена вода, а за Офицера. Нишката беше тънка, но разполагах единствено с нея. До залез слънце вече бях ужасно гладен, жаден и потиснат. Бягството ми от затвора се бе оказало опасно фиаско. Затворите бяха за неудачници — това като че ли беше всичко, което успях да науча. А за да открия този факт, бях рискувал живота и крайниците си. Никога повече. Мислено се заклех в бъдеще да стоя надалеч от затвора и от пазителите на закона. Добрите престъпници не се оставят да ги заловят. Подобно на Офицера, който и да бе той.

Когато от небето изчезнаха и последните останки от светлина, ние отворихме вратата на плевника. До ушите ни достигна къркорещо сумтене и огромна фигура препречи пътя ни. Стингър извика и трябваше да го хвана, за да не избяга.

— Намери някаква пръчка и се опитай да ми бъдеш полезен — казах аз. — Ще те науча на нещо ново.

И двамата започнахме като луди да чешем животното под бодлите, докато то не засумтя от удоволствие. Когато най-после тръгнахме, свинепрасето се затича след нас като домашно кученце.

— Спечелихме си приятел за цял живот — казах аз, когато се промъкнахме през портата. После махнах за сбогом на прасето.

— Спокойно мога да карам и без такива приятели. Измисли ли какво ще правим сега?

— Разбира се. Предварително планиране — това е бащиното ми име. В онази посока има малък транспортен възел, където разтоварват влакове и товарят стоката на камиони. Ще стоим надалеч от него, защото полицията сигурно го наблюдава. Но всички камиони се движат в едно и също направление — към магистралата, където има пътна проверка. Трябва да спрат, докато магистралните компютри ги проверят и пропуснат. Тръгваме натам…

— И да се метнем в каросерията на някой от тях!

— Бързо схващаш. Само че ще се качим на някой, който пътува на запад. В противен случай ще пристигнем в чудния град Пърли Гейтс и ще свършим в затвора, от който се измъкнахме с такива усилия.

— Води, Джим. Ти си най-умното хлапе, което някога съм срещал. Ще стигнеш далеч.

Точно това беше и моето желание, така че бързо кимнах в знак на съгласие. Съжалявах само, че нямаше да стигне и той. Но не исках на съвестта ми да тежи животът на някакъв селяндур — макар да си го заслужаваше. Стингър обаче имаше далеч по-големи планове. Не можех да стана съучастник в убийство.

Открихме пътя и зачакахме в храстите покрай него. Появиха се едновременно два камиона, а зад тях се виждаха фаровете на трети. Останахме в скривалището си. Първият, а после и вторият потеглиха на изток. Когато третият намали скоростта и на свой ред спря, светлините се включиха. На запад!

Затичахме се. Заех се да отключа вратата, докато Стингър ме подкрепяше отстрани. После я натисна надолу и тя се отвори. Камионът потегли напред, той ме повдигна нагоре и ме бутна вътре. Трябваше да се затича, но накрая успя да се хване за прага и се метна вътре с един-единствен тласък на могъщите си ръце.

— Успяхме! — триумфално каза той.

— Естествено. Този камион се движи в правилната за теб посока, но аз трябва да се върна в Пърли Гейтс веднага щом жегата се поуталожи. След около час ще минем през Билвил. Ще те оставя там.

Пътуването беше кратко. Скочих долу при първото спиране и той ми стисна ръката.

— Късмет, хлапе — извика Стингър, докато камионът се отдалечаваше. Аз не можех да му пожелая същото.

Мислено си отбелязах регистрационния номер на колата. Веднага щом се скри от погледа ми, извадих еднодоларова монета и се насочих към светлините на телефонен автомат. Докато набирах номера на полицията, се чувствах като предател.

Но всъщност нямах друг избор.