Хари Харисън
Стоманения плъх (21)

21.

Стори им се много забавно, защото избухнаха в смях, който заглуши всички други звуци. Когато се опитах да се добера до падналата сабя, един от тях я подритна настрани. Положението не изглеждаше много добро. Не можех да се бия с всички едновременно. Трябваше да се измъкна.

Вече беше прекалено късно. Двама от тях ме повалиха на земята изотзад, трети ме ритна отстрани. Преди да успея да се изправя, първият ми противник бе коленичил върху гърдите ми и вадеше изключително застрашителна кама, чийто връх потреперваше.

— Какво е това същество, капо Докия — извика той, стиснал брадичката ми със свободната си ръка и доближил камата до гърлото ми.

— Инопланетянин — отвърна капо Докия. — Изхвърлиха го от кораба.

— Ценен ли е, струва ли нещо?

— Не зная — рече капо Докия и объркано погледна към мен. — Навярно. Но ловките му инопланетянски трикове не ми харесват. Не са за тук. О, я го убивай и да свършваме.

По време на тази любопитна размяна на реплики не бях помръднал, защото имах известен интерес от завършека й. Сега обаче се размърдах.

Противникът ми изкрещя, когато извих ръката му — надявах се да съм я счупил — и щом пръстите му се разтвориха, сграбчих камата. Скочих на крака и протегнах оръжието към него, после го бутнах към приятелите му Те също бяха и зад мен, но отстъпиха, когато размахах камата в кръг. След това се затичах, преди да успеят да извадят собствените си оръжия. Тичах, за да спася живота си.

В единствената известна ми посока — обратно надолу по стълбите. Мимоходом се блъснах в Тарс Тюкас, като го оставих в безсъзнание.

Зад мен се разнасяха гневни викове и крясъци, но не си губих времето да гледам натам. Надолу по стълбите, като прескачах по три стъпала наведнъж, към стражите на входа. Още не бяха успели да се изправят на крака, когато връхлетях и тримата заедно се стоварихме на земята. Докато падахме, успях да забия коляно под брадичката на единия и в същото време грабнах пушката му за цевта. Другият се опитваше да насочи собственото си оръжие към мен, но аз го изпреварих, улучвайки го в слепоочието.

Шумът от тичащи крака беше съвсем близо зад мен, когато се метнах през вратата пред изненадания страж. Той извади сабята си, но преди да успее да я използва, вече бе в безсъзнание. Пуснах камата и взех по-смъртоносната му сабя, след което отново се затичах. Пред мен беше портата, през която бяхме пристигнали. Широко отворена.

И добре охранявана от въоръжени мъже, които вече вдигаха оръжията си. Когато стреляха, свърнах към сградата на робите. Не знам къде са попаднали изстрелите им, но когато свивах зад ъгъла, бях все още жив.

Една сабя, една пушка и един много уморен Джим ди Гриз. Който не смееше да спре и дори само да забави крачка. Външната стена беше пред мен и там, където я ремонтираха неколцина зидари, имаше скеле и подвижна стълба. Закрещях, размахах оръжията си и работниците се разбягаха във всички посоки. Заизкачвах се по стълбата колкото можех по-бързо. В същото време забелязах, че навсякъде по стената около мен се забиват куршуми.

Задъхан, стигнах догоре и за първи път се огледах наоколо.

Хвърлих се по лице в мига, в който струпалите се долу мъже изстреляха залп от куршуми, разкъсали въздуха точно над главата ми. Капо Докия и хората му бяха оставили преследването на стражите и сега стояха зад тях, ругаеха и размахваха оръжие. Много внушително. Следващият залп отново ме накара да наведа глава.

Други стражи се катереха нагоре по стената и се приближаваха към мен. Това наистина ограничаваше възможностите ми за избор. Хвърлих поглед навън към кафявата водна повърхност в основата на зида. И това бе изход!

— Джим, трябва да научиш нещо за голямата си уста — казах си аз, после дълбоко си поех дъх и скочих.

Цопнах и се ударих в дъното. Водата стигаше едва до шията ми и аз затънах в меката тиня, която беше смекчила падането ми. С мъка успях да се освободя, като първо изтеглих единия си крак, а после и другия. Насочих се към отсрещния бряг, борейки се с лепкавата прегръдка на калта. Преследвачите ми още не се виждаха, но със сигурност бяха по петите ми. Единственото, което можех да направя, бе да продължавам напред. Изпълзях на обраслия с трева бряг, все още стиснал в ръце откраднатите оръжия, после със залитане се затичах към убежището на дърветата пред мен. От въоръжените стражи все още нямаше и следа. Сигурно бяха решили да минат по моста. Не можех да повярвам на страхотния си късмет.

Докато не се строполих по очи и не закрещях от адска болка. Невероятна болка, която помътняваше зрението, слуха, всичките ми сетива.

После тя изчезна и аз изтрих изскочилите от очите ми сълзи на агония. Невропрангите — съвсем бях забравил за тях. Тарс Тюкас бе дошъл в съзнание и натискаше копчето на излъчвателя. Какво беше казал той? Само го остави достатъчно време включен и той блокира всички нерви, докато те убие. Посегнах към обувката си и шперцът изчезна в мига, в който отново потънах в болка.

Когато престана, вече бях прекалено слаб, за да мърдам пръстите си. Докато се мъчех с шперца, осъзнах, че онези там са садисти и трябва да съм благодарен за този факт. Ако натиснеха бутона по-продължително, щях да съм мъртъв. Но някой, несъмнено капо Докия, искаше едновременно да страдам и да разбера, че няма начин да се измъкна. Шперцът бе в ключалката, когато ме погълна поредният пристъп.

После лежах настрани с ключ, изпаднал от пръстите ми. Не бях в състояние да се движа.

Но трябваше. Още една вълна от агония и с мен щеше да е свършено. Щях да остана сред тези дървета, докато не загинех. Пръстите ми помръднаха едва-едва. Щперцът запълзя към мъничкия отвор на ключалката, вмъкна се вътре, бавно се завъртя…

Изтече много време, преди зрението ми да се проясни от червената мъгла и агонията да се отече от тялото ми. Вече не можех да помръдна и ми се струваше, че ще остана така завинаги. Трябваше да премигна с очи, за да отроня сълзите от очите си. И да видя най-прекрасната гледка на света.

Отворените невропранги лежаха върху загнилите листа.

Единствено фактът, че мъчителят ми знаеше за сигурната смърт, до която водеше тази машина за болка, ми бе спасил живота. Преследвачите ми не бързаха. Можех да чуя разговора им, докато вървяха през гората към мен.

— … някъде тук. Защо просто не го оставят?

— Да оставят една добра сабя и пушка? Няма начин. А и капо Докия иска да обеси тялото в двора, докато не изгние. Никога не съм го виждал толкова бесен.

Животът бавно се завръщаше в парализираното ми тяло. Проследих животинската пътека, по която бях тръгнал отначало, и се напъхах сред ниския шубрак, като протегнах ръка, за да залича дирите си по тревата.

— Вижте — тук е излязъл от водата. Хванал е онази пътека.

Тежките стъпки приближиха към мен и отминаха. Стиснах оръжията си и направих единственото възможно нещо. Останах безшумно да лежа и да чакам силите ми да се върнат.

Трябва да призная, че това беше лош момент от живота ми. Бях останал сам, тялото ми пулсираше от болка и умора, преследваха ме въоръжени мъже, които искаха да ме убият, умирах от жажда… Списъкът бе доста дълъг. Като че ли единственото, което не се беше случило досега, бе да завали дъжд.

Започна да вали.

Когато няма място за крайности, чувствата имат своите пикове и спадове. Да обичаш някого адски силно, би означавало да не е възможно да обичаш повече. Така смятам. В това отношение никога не бях имал опит. Но затова пък имах достатъчно опит със спадовете. Като този сега. Не можех да затъна повече, нито да изпадна в по-дълбоко униние. Но именно дъждът ми помогна. Подсмихнах се, после стиснах уста, за да не се разсмея на глас. След това смехът ми престана и започнах да се изпълвам с гняв. Това не беше начин да се отнасят с един гаден стоманен плъх! В момента изложен на опасността да ръждяса.

Размърдах крака и едва потиснах стона си. Болката все още не бе изчезнала, но засега гневът я заглушаваше. Стиснах пушката и забих сабята в земята, после се изправих на крака, като със свободната си ръка се хващах за клоните на дървото. Отново взех сабята и олюлявайки се, застанах на място. Но не паднах. Докато най-сетне бях в състояние да продължа напред, стъпка по стъпка, надалеч от преследвачите и престъпния дом на капо Докия.

Гората беше доста обширна и не знам колко време вървях по животинските пътеки. Бях оставил преследвачите си далеч назад, бях сигурен в това. Така че, когато дърветата оредяха и най-после свършиха, аз се облегнах на един дънер, за да си поема дъх и да огледам ширналата се напред нива. Беше време да намеря пътя към човешко селище. Там, където имаше плугове, имаше и орачи. Сигурно нямаше да е много трудно да ги открия. Щом възвърнах донякъде силите си, поех по края на нивата, готов да се хвърля обратно в гората при вида на въоръжен човек. Зарадвах се, когато първо видях къщата. Бе ниска, нямаше прозорци и покривът й беше покрит със слама. От комина й се издигаше тъничка струйка дим. Мекият климат правеше отоплението излишно, така че димът трябваше да е от готварско огнище. Храна.

При тази мисъл занемареният ми стомах започна да се оплаква. Собствените ми чувства не бяха по-различни. Идваше ред за храна и вода. А какво по-подходящо място да ги намеря от тази откъсната ферма? Пресякох браздите и излязох зад къщата, после заобиколих отпред. Никой. Но през отворената врата долитаха гласове, смях… и аромат на готвено. Вкусно! Приближих се до вратата и влязох вътре.

— Здравейте, приятели. Вижте кой ви е дошъл на гости.

Пет-шест души се бяха събрали около изтъркана дървена маса. Млади и стари, дебели и слаби. Всички с едно и също изражение на лицата, зяпнали от удивление. Дори бебето бе престанало да плаче и последва примера на останалите. Някакъв сивокос мъж наруши мълчанието и се изправи на крака толкова припряно, че трикракото му столче се прекатури.

— Добре дошъл, твоя милост, добре дошъл — поклони се дълбоко той, за да изрази признателността си към моето присъствие. — С какво можем да ти помогнем, почтени сър?

— Ако можете да ми отделите малко храна…

— Елате! Седнете! Нахранете се! Храната ни е скромна, но с радост ще я споделим с вас. Ето!

Той изправи столчето си и ми посочи да седна на него. Другите се отдалечиха от масата, за да не ме притесняват. Или бяха способни да различават човешката природа и разбираха, че съм по-високопоставен от тях, или просто бяха видели сабята и пушката. От висящото над огъня гърне напълниха дървена паница и я поставиха пред мен. Животът тук беше на малко по-високо равнище от този на робите, защото ми дадоха и дървена лъжица. С огромно удоволствие загребах в паницата. Някаква зеленчукова яхния с отделни парченца месо. Всичко бе съвсем прясно, разбира се, и имаше превъзходен вкус. Бяха ми наляли и вода в глинена чаша. Не можех да искам нещо повече. Докато се хранех, дочувах ниския шепот на фермерите, скупчили се в отсрещния край на стаята. Съмнявах се, че замислят нещо лошо, но все пак ги държах под око и ръката ми не се отдалечаваше от дръжката на поставената върху масата сабя.

Когато свърших и шумно се оригнах — те радостно забръмчаха при това кулинарно одобрение — старецът се отдели от групата и излезе напред. Пред себе си буташе слисан младеж, който изглеждаше приблизително на моята възраст.

— Почтени сър, може ли да разговарям с теб? — Дадох му знак да продължи и пак се оригнах. Той се усмихна и кимна. — О, много любезно от твоя страна да похвалиш готвача. Тъй като очевидно си мъдър човек, умен и красив, както и изтъкнат воин, позволи ми да ти изложа един малък проблем.

Отново кимнах — ласкателството отваря всички врати.

— Това е третият ми син, Дренг. Той е силен и усърден, добър работник. Но имотът ни е малък и трябва да храним много гърла, както и да даваме половината от продукцията си на толкова прекрасния капо Докия, за да ни закриля.

Докато изричаше последните думи, той бе свел глава, но в гласа му се долавяше едновременно покорство и омраза. Знаех, че единственият, от когото ги закриля капо Докия, е самият той. Мъжът побутна Дренг напред и го стисна за бицепса.

— Като скала, сър, много е силен. Винаги е искал да стане наемен войник, като твоята почтена особа. Мъж на войната, въоръжен и уверен, продаващ услугите си на знатните. Благородно призвание. Призвание, което ще му даде възможност да носи добри пари на семейството си.

— Аз не се занимавам с набор на войници.

— Очевидно, почтени сър! Ако отиде копиеносец при капо Докия, няма да спечели нито пари, нито почести, само преждевременна смърт.

— Вярно, вярно — съгласих се аз, макар че чувах този факт за първи път. Всичко това ми беше само от полза, тъй като започвах да опознавам живота на Спиовенте. Изобщо не ми харесваше. Пийнах още малко вода и се опитах отново да се оригна, за да доставя удоволствие на готвача, но не успях. Старчето продължаваше да говори.

— Всеки войн, като самия теб, би трябвало да има ординарец. Смея ли да попитам — хвърлихме поглед навън и видяхме, че си сам — какво се е случило с ординареца ти?

— Убиха го в битка — импровизирах аз. Той онемя от удивление и разбрах, че ординарците не се предполага да се бият. — Когато врагът завладя лагера ни. — Така бе по-добре и старецът кимна в знак на съгласие. — Разбира се, аз убих негодника, който намушка клетия Смели. Но на война е така. Суров занаят.

Всички присъстващи замърмориха с разбиране, значи засега стъпвах на здрава земя. Дадох знак на младежа.

— Излез напред, Дренг, и сам ми кажи. На каква възраст си?

Той погледна изпод дългата си коса и отговори със запъване:

— На следващия Празник на червея ще стана на четири.

Не полюбопитствах за подробностите около този отвратителен празник. Момчето сигурно бе едро за годините си. Или годината на тази планета беше изключително дълга. Кимнах и му казах:

— Подходяща възраст за ординарец. Я ми кажи, знаеш ли задълженията на помощника? — По-добре да ги знаеше, защото аз си нямах и представа. Той ентусиазирано кимна на въпроса ми.

— Разбира се, сър, разбира се. Старият Кветчи някога бил войник и много пъти ми е разказвал. Да лъска сабята и пушката, да носи храна, да пълни бутилката с вода, да пука въшките с камъни…

— Чудесно, страхотно, виждам, че знаеш всичко. Чак до най-гадната подробност. И в замяна на услугите си очакваш да ти предам военния занаят. — Той бързо кимна. Стаята бе притихнала, докато обмислях решението си.

— Добре тогава, съгласен съм.

Радостен вик отекна от сламения покрив и старецът донесе глинен съд с нещо, което можеше да е единствено домашна бира. Положението ми започваше да придобива цвят — макар и съвсем мъничко, но определено придобиваше цвят.