Хари Харисън
Стоманения плъх (17)

17.

С дивашко удоволствие нарязах един от чаршафите на ивици и завързах изящните китки и стройните и глезени. Точно слагах лепенка на устата й, когато тя дойде в съзнание и се опита да извика. Разнесе се сподавено скимтене.

— Може ли нормално да диша? — попита Офицера.

— Съвсем спокойно. Виждаш ли блясъка в очите й и гневното надигане на тези великолепни гърди? Диша през носа си. А сега ще ми обясниш ли за какво е всичко това?

— На палубата, моля те.

Той изчака, докато затворих вратата зад нас, и с доволно потриване на ръце ми разказа плана си.

— Неприятностите ни свършиха, моето момче. Разбрах това веднага щом погледнах картата. В този прекрасен град има две неща, които ме правят сигурен. Първото е банката, клон на Галактическия тръст, в който имам открита сметка — както виждаш, доста голяма. Вторият интересуващ ни факт е, че тук има космодрум.

В продължение на няколко секунди размишлявах над думите му. После долната ми челюст увисна толкова силно, че едва успях да попитам:

— Искаш да кажеш, че… че ще напуснем планетата?

Той кимна и се ухили.

— Точно така. Този малък свят стана, нека се изразя така, прекалено горещ за нас. А ще стане и още по-горещ, когато приятелката ни се освободи. Дотогава вече ще сме отърсили битохевънския прах от обувките си и ще сме на светлинни години разстояние. Нали сам ми каза, че искаш да пътуваш?

— Така е, разбира се, но това не означава ли проверки, полиция и прочее?

— Означава. Но митницата и имиграционните власти могат да бъдат заобиколени, ако знаеш как. А аз зная. И преди да предприема тази драстична стъпка, проверих какви кораби има. Съжалявам, че нямах възможност да те предупредя, но бях сигурен, че прекрасните ти рефлекси спокойно ще се справят с проблема. Когато тръгвах оттук, не знаех, че планът ми ще влезе в действие още днес. Имах намерение просто да взема парите, за да хвана момичето на въдицата. Докато чакаме подходящ космически кораб. Но съдбата е на наша страна. В момента товарят един транспортен кораб от Вения, който тръгва в ранните часове на следващата сутрин. Не е ли прекрасно?

— Сигурен съм, че е така. Но ще съм много по-уверен, ако знаех защо.

— Джим, ние съвсем занемарихме образованието ти. Струваше ми се, че всеки ученик знае колко продажни са венианците. Полиметристите от Съюза съвсем са се отчаяли от тях. Направо са непоправими. Мотото на Вения е „La regloj ciam sansligas“. Което свободно може да се преведе като „Няма неизменни правила“. Това означава, че има закони за всичко, но подкупът може да промени който и да е от тях. Това не е свят на престъпници, а по-скоро на мошеници.

— Звучи чудесно — съгласих се аз. — И какво успя да уредиш?

— Още нищо. Но съм уверен, че на космодрума ще имаме своя шанс.

— Да, естествено. — Съвсем не бях ентусиазиран. Планът носеше всички белези на импровизация и стискане на палци. Но нямах друг избор. — Ами момичето?

— Ще пратим съобщение до полицията по електронната поща, което да бъде предадено след заминаването ни. Ще им кажем къде да я намерят.

— Тук обаче е прекалено оживено. Надолу по течението има автоматизиран док. Мога да вържа корабчето за някой от крайните колове.

— Отлично решение. Ако ми кажеш как да намеря мястото, ще отида до космодрума да уредя нещо. Какво ще кажеш да се срещнем там в 23.00 часа?

— Няма проблем.

Погледах внушителната му фигура, която се отдалечаваше в спускащия се мрак, после включих двигателя и бавно завих по канала. Когато стигнах до дока, вече беше нощ, но той бе ярко осветен, а каналът — добре обозначен. Повечето лодки бяха завързани близо до брега, което отлично ме устройваше. Заех последния кол, който се намираше на доста разстояние от другите. После слязох в каютата, включих лампите и срещнах отровния поглед на прелестните й очи. Заключих вратата зад себе си, после седнах върху койката срещу Бет.

— Искам да поговоря с теб. Обещаваш ли да не викаш, ако ти сваля лепенката? Доста далеч сме от града и тук така или иначе няма кой да те чуе. Става ли?

Тя продължи да ме гледа с омраза, но неохотно кимна. Освободих устата й, после рязко дръпнах ръката си, точно навреме, за да не бъда захапан от съвършените й зъби.

— Мога да те убия, да те унищожа, да те заколя, да те изкормя…

— Достатъчно — прекъснах я аз. — Аз съм онзи, който може да извърши всичко това, не ти. Затова млъквай.

Тя замълча. Навярно осъзна какво е в действителност положението й. Сега в очите й се четеше по-скоро страх, отколкото ярост. Не исках да измъчвам безпомощно момиче, но приказките за убийство бяха нейна идея. Вече беше готова да ме слуша.

— Сигурен съм, че не ти е удобно така, затова недей да мърдаш, докато те развързвам.

Тя изчака да освободя китките й, после стрелна нокти към лицето ми, докато развързвах глезените й. Очаквах това и в следващия миг тя се строполи по гръб върху койката.

— Дръж се разумно — казах й аз. — И моля те, не забравяй, че сама си навлече това.

— Ти си престъпник, крадец. Само почакай да те пипне полицията…

— А ти си изнудвачка. Хайде да спрем да се обиждаме и да си въртим номера, а? Ето какво ще стане. Ще те оставим на това корабче и когато се отдалечим достатъчно, полицията ще получи съобщение къде да те открие. Сигурен съм, че ще им разкажеш интересна история. Оттук тръгват експресни влакове, има и магистрали. Никога повече няма да ни видиш, нито пък те ще ни видят. — Малко объркване никога не бе излишно.

— Жадна съм.

— Ще ти донеса нещо.

Разбира се, щом се обърнах с гръб, тя понечи да се хвърли към вратата, после, когато я хванах, отново се опита да издере очите ми. Разбирах чувствата й, но все пак ми се искаше да не прави това.

Сетне времето започна да тече съвсем бавно. Нямаше за какво да разговаряме. По едно време усетих, че корабчето се разклати — някой се качваше на борда. Метнах се към койката, но тя все пак нададе силен писък, преди да успея да я накарам да млъкне. Дръжката на вратата изтрака и се завъртя.

— Кой е там? — извиках аз и приклекнах, готов за бой.

— Не е някой непознат, уверявам те — отвърна познатият глас.

С огромно облекчение отворих вратата.

— Може ли да ме чуе? — попита той, като гледаше към неподвижната фигура върху койката.

— Навярно. Почакай да я завържа отново и ще се качим на палубата.

Офицера тръгна пред мен и докато затварях вратата зад себе си, внезапен проблясък разцепи нощното небе, а после се превърна в пламтяща дъга, извисяваща се към зенита.

— Добро предзнаменование — рече той. — Космически кораб за далечно пътуване. Всичко е уредено. Времето ни е ограничено, така че предлагам да си събираме нещата и веднага да тръгваме.

— Как ще стигнем дотам?

— Наех земеход.

— Могат ли да ни проследят?

— Надявам се. Собствениците трябва да си приберат колата от жп гарата. Купил съм билети за двама ни, както би се зарадвал да разбереш.

— Споменах за влак на нашата приятелка вътре.

— Два големи мозъка, които работят като един. Струва ми се, че ще успея да оставя билетите така, че да може да ги види, докато събираме багажа си.

Влязохме вътре и много бързо излязохме. Начинът, по който сините билети за влака паднаха за миг върху койката, ми достави огромно удоволствие. Изпаднаха от джоба му, докато и двете му ръце бяха заети. Майсторско изпълнение! Докато затварях вратата, не успях да устоя на изкушението да пратя целувка на Бет. В отговор получих намръщване и приглушено ръмжене, което естествено заслужавах. Все още й оставаха няколко хиляди от нашите кредити, така че нямаше основание да се оплаква.

Пристигнахме със земехода на гарата и изчакахме да останем сами, за да продължим незабелязани към космодрума. До този момент постоянно бързахме и крояхме планове. Реалността на онова, което правех, ме разтърси едва когато видях извисяващия се пред мен, осветен от прожектор кораб за далечни полети.

Щях да напусна планетата! Едно беше да гледам космически опери, съвсем друго лично да пътувам в космоса. Полазиха ме тръпки и косата на тила ми настръхна. Новият живот щеше да е чудесен!

— В бара — нареди Офицера. — Нашият човек вече е тук!

Строен мъж в изцапано със смазка космическо снаряжение тъкмо излизаше, но щом видя Офицера, се върна в сепарето.

— Vi estat malfrua! — ядосано каза той.

— Vere — sed me havas la monon — отвърна Офицера и извади дебела пачка банкноти, която накара другия да омекне напълно. Парите смениха притежателя си и след още няколко реплики още една пачка последва първата. След като задоволи алчността си, космонавтът ни поведе към сервизен микробус и ние се качихме отзад. Вратата се затръшна и потънахме в мрак.

Какво приключение! Подминаваха ни невидими коли, после се чу странно чукане, последвано от силно съскане като от гигантска змия. Малко по-късно спряхме и водачът ни отвори задната врата. Слязох първи и се оказах в основата на рампа, изкачваща се към нещо, което можеше да е единствено очуканият корпус на кораб за далечни пътувания.

До рампата стоеше въоръжен пазач, който гледаше към мен.

Всичко бе свършило, приключението стигна своя край още преди да е започнало. Какво можех да направя? Да избягам? Не, не можех да изоставя Офицера. Докато мислите ми продължаваха да се щурат, той ме побутна и излезе пред мен, после небрежно се приближи до пазача.

И му подаде пачка банкноти.

Човекът все още ги броеше, когато ние побързахме да се качим по рампата след нашия водач, като се опитвахме да не се разделим с багажа си.

— Eniru, rapide! — заповяда той, след като отвори някаква врата. Влязохме в мрака и вратата се заключи зад нас.

— Сигурно убежище! — с облекчение въздъхна Офицера и започна да опипва стената, докато намери ключа и помещението се освети. Намирахме се в малка каюта. Вътре имаше две тесни койки и съвсем малка баня. Доста мрачно.

— Дом, роден дом — добродушно усмихнат рече Офицера, като се огледа. — Ще трябва да останем тук поне два дни. Хайде да скрием нещата си. Иначе капитанът ще заплаши да ни върне и ще се наложи да му дам още по-голям подкуп. Сигурен съм, че ще можем да издържим.

— Аз пък не съм сигурен, че разбирам всичко това. Не ги ли подкупи вече?

— Това беше само първата вноска. Подкупът никога не се дели, това е първият ти урок по изящно изкуство. Платих на космонавта да ни качи на борда и уредих пазачът на рампата да е приятелски настроен. Всичко това си е за тогава. Присъствието ни на борда на този кораб не е известно на офицерите — и особено на капитана, на когото наистина ще трябва да платя много пари. Ще разбереш.

— Определено имам такова намерение. Подкупът действително е точна наука.

— Така е.

— Добре, че знаеш езика им, за да можеш да се договаряш с тях.

При тези думи той рязко повдигна вежди и се наведе към мен.

— Не ни ли разбра? — попита Офицера.

— В училище не съм учил чужди езици?

— Чужди ли? — шокира се той. — Трябва да идваш от някоя наистина затънтена част на тази свинска планета. Та това не беше чужд език, момчето ми. Това бе есперанто, галактическият език, простият втори език, който всички научават съвсем отрано и говорят като матерен. Образованието ти е занемарено, но лесно ще поправим това. Преди да пристигнем на Вения, вече ще знаеш есперанто. Като начало — всички глаголи в сегашно време във всички лица завършват на „as“. Самата простота…

Той замълча, когато някой се опита да отвори вратата на каютата. Вдигна показалец пред устните си и посочи към съседната баня. Хвърлих се натам и включих лампата точно в мига, в който той угаси светлината в каютата. Офицера припряно влезе и се настани при мен. Отново угасих светлината. Той затвори вратата на банята в секундата, в която се отваряше тази откъм коридора.

В каютата прозвучаха стъпки и се разнесе остро подсвирване. Обичайната инспекция, нямаше какво да се види и след малко човекът щеше да си отиде…

Тогава вратата на банята се отвори и вътре нахлу светлина. Офицерът погледна към двама ни с изключително мръсна усмивка.

— Стори ми се, че на пистата има прекалено много движение. Гратисчии. — В ръката му се появи малък пистолет. — Излизайте. Двамата ще слезете от кораба и ще извикам местната полиция.