Хари Харисън
Стоманения плъх (16)

16.

В последно време животът ми поднасяше прекалено много такива моменти. Когато спрях на брега, погледнах момичето по-отблизо. Тя ме познаваше, значи аз също би трябвало да я познавам. Беше ужасно красива и блузката й се изпъваше до съвършенство. Тези напомнящи на лалета устни — обект на най-невероятните ми мечти.

— Ти ли си, Бет? Бет Наратин?

— Колко мило, че си спомняш за мен!

Готвех се да скоча на брега, за да завържа въжето, но тя го пое от ръцете ми и го направи вместо мен. През рамото й видях как полицейският патрул ни подмина и продължи нататък. После погледнах към Офицера, който само повдигна очи към небето, докато тя говореше.

— Казах си: Бет, това не може да е Джими ди Гриз, дето излиза от онзи стар микробус на „Максуайнис“ и има готини малки мустачки. Не и Джими, когото съвсем наскоро показваха по новините. Ако е той, защо просто не тръгна след него заради старите времена? После те видях, че приказваш с този мил господин, преди да отидеш на дока, така че просто реших да те почакам да се върнеш. Отиваш на пътешествие, а?

— Не на пътешествие, а на малка еднодневна екскурзия нагоре по реката и обратно. Беше ми приятно да те срещна отново, Бет.

Това бе единственото приятно нещо. Че я виждах, искам да кажа. Обектът на детското ми обожание. Беше напуснала училище скоро след като аз постъпих, но човек трудно можеше да я забрави. Четири години по-голяма от мен, истинска зряла жена. Сега трябваше да е на двайсет и една. Бе председателка на класа си, победителка в конкурса за красавица на годината. При това основателно. А сега, колкото и да бе стара, тя беше станала още по-поразителна. Гласът й прекъсна спомените ми.

— Струва ми се, че не си съвсем искрен, Джими. С всички тези сакове и багажи се обзалагам, че отиваш на продължително пътешествие. Ако бях на твое място, щях да смятам продължителното пътешествие за наистина добра идея.

Наистина ли долових в последните й думи различни нотки? Какво изобщо искаше тя? Не можехме повече да висим тук. Когато скочи на борда, разлюлявайки завързаната лодка, тя изясни желанията си.

— Винаги има място за още един човек! — весело извика Бет и отиде да седне на кърмата. Слязох на брега и взех саковете. После прошепнах на Офицера:

— Тя ме познава. Какво ще правим?

Той въздъхна в отговор.

— Не можем да направим нищо. Засега ще си имаме спътник. Предлагам да обмислим този проблем, когато потеглим. В края на краищата нямаме друг избор.

Съвсем вярно. Подадох му багажа, после с труд развързах черния възел, който беше завързала тя. Отблъснах „Щастливите долари“ с крак от брега, скочих на борда и хванах руля. Офицера отнесе нещата ни долу, докато аз включвах двигателя и насочвах лодката по течението. Надалеч от Билвил, „Максуайнис“ и закона.

Но не и от Бет. Тя се бе изтегнала върху палубата пред мен с повдигната пола, така че можех да се възхищавам на великолепните й дълги крака. Което и направих. После тя се обърна и се усмихна, явно успяла да разбере мислите ми. В този момент забравих за маскирането си като жена — представях си подигравките, които щяха да посрещнат промяната на пола ми. Започвах да се ядосвам.

— Добре, Бет, защо просто не изплюеш камъчето — казах аз, като забих поглед в ясните речни води.

— Какво искаш да кажеш?

— Край на игричките. Следила си новините, нали така каза? Значи знаеш за мен.

— Разбира се. Знам, че обираш банки и бягаш от затвора. Това обаче не ме притеснява. Самата аз имам малко неприятности. Така че, щом видях теб, а после и лодката, разбрах, че трябва да имаш пари. Може би даже много. Затова просто реших да направя това пътуване заедно с теб. Не е ли ужасно приятно?

— Не. — Продължавах да мисля за закона, а не за краката. Тя носеше неприятности. — Имам малко заделени пари. Ако ти дам част от тях и те оставя на брега…

— За парите съм съгласна. За брега не. Видях какво представлява той и Билвил. Сега ще видя света. И ти ще ми платиш пътя.

Тя се сви върху палубата, подложила ръце под главата си, и се усмихна от удоволствие под слънчевите лъчи. Продължих да гледам навъсено и се замислих за онези три-четири удара, които можеха да прекършат изящната й шия…

И то не на шега. Този проблем можеше да се реши — и без убийства. Движехме се напред, водата се разделяше на бяла пяна пред кърмата ни. Билвил остана зад нас, а на завоя на реката пред очите ни се ширнаха зелени поля. Офицера се появи на палубата и седна до мен. В нейно присъствие не можехме да си кажем много неща.

Мълчахме така почти час, докато пред нас не се появи док в съседство до универсален магазин. Бет се размърда и седна, като прокара пръсти през великолепните си руси коси.

— Знаете ли какво — гладна съм. Обзалагам се, че вие също. Защо не спрем там и не скочим на брега да си купим нещо за ядене и малко бира? Не ви ли харесва тази идея?

— Страхотно! — съгласих се аз. Тя влиза в магазина, а ние изчезваме с пълна скорост.

— Нямам пари — усмихна се тя. — Ако ми дадете малко, ще купя обяд. Струва ми се, че хиляда стигат.

Сладкото й изражение на малко момиченце изобщо не се промени, докато говореше, и аз се зачудих в каква ли беда е изпаднала. Навярно изнудване и шантаж, сигурно беше достатъчно квалифицирана за това. Бръкнах дълбоко в портфейла си.

— Това е чудесно — рече тя, докато с блеснал поглед броеше пачката. — Няма да се бавя. И знам, че ще ме чакаш, Джими, заедно с твоя приятел. Като че ли видях и него по новините, а?

Намръщено проследих прелестните й движения, докато тя притичваше към магазина.

— Направо ни притисна в ъгъла — мрачно рече Офицера.

— Абсолютно. Какво ще правим?

— Засега онова, което казва тя. Нямаме друг избор, освен да я убием. Но аз не обичам убийствата.

— Нито пък аз. Макар че сега за първи път се изкушавам да го направя.

— Какво знаеш за нея?

— Нищо. За последно я видях в училище. Казва, че има неприятности, но нямам представа какво означава това.

Той замислено кимна.

— Ще проверя на терминала. Ако фигурира в регистрите на полицията, ще я открия.

— И каква полза от това?

— Нямам представа, скъпо момче. Можем просто да опитаме. Междувременно трябва да извлечем възможно най-доброто от положението. Вече сме достатъчно далеч от ужасите на онзи дворец на свинското, както и от преследвачите ни. Докато това създание получава пари от нас, ние сме в безопасност. За момента. А и трябва да признаеш, че е красива.

Нямаше какво да му отговоря. Можех само мрачно да седя, докато неканената ни спътничка се завърнеше.

След обяда продължихме пътуването по течението на реката. Уморена от сутрешните слънчеви бани, Бет слезе долу, за да си подремне. Офицера поиска да ме смени на руля и аз му обясних простото управление, после му посочих навигационните знаци. Почти нямаше какво да си кажем. За сметка на това имахме за какво да мислим. Към средата на следобеда обектът на умствените ни напъни се появи отдолу.

— Такова сладко малко корабче — започна да се занася тя. — Най-сладката малка стаичка, малка кухничка и всичко останало. Но има само две малки легълца. Как, за Бога, ще се съберем всички?

— На смени — изръмжах аз. Гласът й вече започваше да ми оказва въздействие.

— Винаги си бил любезен, Джими. Смятам, че ще е най-добре аз да спя долу. Двамата с твоя приятел можете да се редувате.

— Да се редуваме ли, млада госпожице? Как според вас човек на моята възраст ще спи на палубата, когато се спусне ледената нощна мъгла? — Офицера едва овладяваше гнева си, но тя весело се усмихваше и като че ли не го забелязваше.

— Сигурна съм, че ще намерите начин — отвърна Бет. — А сега, бих искала да спрем при следващия град, покрай който минем, хей онзи там. Тръгнах толкова спешно, че забравих всичките си вещи. Дрехи и грим, нали знаете.

— Няма ли да ти трябват малко пари, за да си ги купиш? — иронично попитах аз. Тя не обърна внимание на тона ми и кимна.

— Още хиляда долара ще са достатъчни.

— Слизам долу — рече Офицера и не се появи отново, докато не завързах въжето за брега и Бет не изчезна. После той донесе две бири. Взех едната и отпих голяма глътка.

— Убийството е изключено — твърдо каза той.

— Убийството е изключено — съгласих се аз. — Но това не означава, че не трябва да си доставяме удоволствието да мислим за него. Какво ще правим?

— Не можем просто да вдигнем котва и да потеглим. Тя ще прати полицията по следите ни само след няколко минути и ще прибере наградата. Трябва да го имаме предвид и да мислим по-бързо от нея. Идването й с нас очевидно е било импулсивно. Алчна е за пари и трябва постоянно да й даваме. Но рано или късно ще реши, че е измъкнала достатъчно от нас и ще ни предаде заради наградата. Случайно на борда да има карта?

Могъщият му мозък беше впрегнат в работа, ясно виждах това. Не задавах повече въпроси, а колкото можех по-бързо изрових картата. Той я проследи с показалец.

— Струва ми се, че сме тук, да, точно тук. Нататък по течението, ето тук, е оживеният град Валс Хала. Кога ще стигнем там?

Хвърлих поглед към мащаба и с палец отбелязах разстоянието.

— Ако тръгнем рано, можем да стигнем утре следобед.

Устните му се разтеглиха в толкова широка усмивка, че очите му чак се притвориха.

— Прекрасно, наистина прекрасно. Това напълно съответства.

— На какво съответства?

— На моите планове. Които засега ще запазя за себе си, тъй като трябва да доразработя някои подробности. Когато тя се върне, трябва да се съгласяваш с мен, каквото и да кажа. Това е единственото, което трябва да правиш. А сега, следващият проблем. Къде ще спим довечера?

— На речния бряг — отвърнах аз и тръгнах надолу към каютата. — Нашата приятелка взе всички пари, които носех, така че трябва да намеря още. После ще купя палатка, спални чували и всичко друго, необходимо за удобно лагеруване навън.

— Великолепно. Докато се върнеш, ще пазя крепостта и ще обмислям плана си.

Купих и малко пържоли, както и няколко бутилки превъзходно вино. След кухнята на „Максуайнис“ се нуждаехме от основна промяна. Когато слънцето се спусна към хоризонта, завързах корабчето за дърветата на брега до зелена морава, където можехме да разпънем палатката си. Офицера заяви, че той ще приготви вечерята. Докато се занимаваше с това, а Бет лакираше ноктите си, аз набих колчета и оправих леглата ни. Когато най-после седнахме да се храним, слънцето се бе превърнало в оранжева топка на хоризонта. Беше страхотно. Никой не обели и дума, докато вечеряхме. Когато изчезна и последната мръвка, Офицера въздъхна, отпи от чашата си, после отново изпусна сита въздишка.

— Макар да съм я приготвил самият аз, трябва да отбележа, че храната беше отлична.

— Тя наистина премахва вкуса на свинепрасета от устата ни — съгласих се аз.

— Виното не ми хареса. Отвратително. — В мрака се виждаше само силуетът й. Прелестните, съблазнителни нотки в гласа й липсваха. И все пак, когато отново заговори, в плътния бас на Офицера нямаше злоба.

— Бет — мога да те наричам Бет, нали? Благодаря. Бет, утре ще пристигнем във Валс Хала, където трябва да сляза на брега и да мина през банката. Парите ни са на свършване. Ти не искаш парите ни да свършат, нали?

— Не, не искам.

— Така си и мислех. А не искаш ли да отида до банката и да ти донеса сто хиляди долара в дребни банкноти?

Чух възклицанието й. После тя потърси ключа и подвижните лампи над каютата светнаха. Бет намръщено гледаше Офицера и за първи път беше загубила самообладанието си.

— Да не би да се опитваш да ми играеш номера, старче?

— В никакъв случай, млада госпожице. Просто си плащам за нашата безопасност. На теб са ти известни някои факти, които е най-добре да запазиш за себе си. Струва ми се, че тази сума е достатъчна за мълчанието ти. Нали?

Тя се поколеба, после избухна в смях.

— Естествено. Само да видя цвета на тези мангизи и може дори да реша да ви оставя да продължите пътуването си без мен.

— Както кажеш, скъпа, както кажеш.

Той не промълви и дума повече по въпроса. Скоро след това си легнахме, тъй като денят бе изтощителен за всички ни. Бет се настани в лодката, а за нас оставаше палатката. Включих алармената инсталация, за да съм сигурен, че на сутринта корабчето ще е все още тук, и се върнах при Офицера, който вече хъркаше. Преди да заспя, разбрах, че каквото и да замисля той, разполагаме поне с още един ден, преди Бет да реши да ни предаде на полицията. Парите щяха да гарантират мълчанието й. Докато потъвах в сън, проумях, че Офицера несъмнено планира нещата точно така.

Един час след разсъмване, въпреки възраженията на Бет, вече се носехме по течението на реката. Тя се появи по-късно, но ядът й скоро се стопи под топлите финансови грижи на Офицера. Той й разказа за лихвата, която щеше да й носи вложеният капитал, ако тя не харчи от него, спомена за нещата, които скоро ще може да си купи, и съвсем я хипнотизира. Нямах представа за плана му, но се наслаждавах на всеки момент от него.

Към средата на следобеда вече бях привързал корабчето за дока на канала, който прорязваше Валс Хала. Центърът на града се намираше близо. Сресал брадата си и засукал мустаци, Офицера изглеждаше спретнат и делови.

— Няма да се бавя много — рече той и тръгна. Бет се загледа след него, изпълнена с нетърпение.

— Той действително е онзи, когото наричат Офицера — каза тя, когато наставникът ми се скри от поглед.

— Не знам нищичко за това.

— Я не ми излизай с този номер. Гледах филмите по тривизията за това, че някой го е открил. Младо момче с мустаци. Трябва да си бил ти.

— На този свят има много с мустаци.

— В училище изобщо не съм си и помисляла, че ще станеш такъв.

— Аз също не мислех така за теб. Възхищавах ти се отдалече.

— Както и всички останали пубери в училището. Не си мисли, че не зная. Двамата с него често ви се смеехме. Той беше учител и…

Тя замълча и се намръщи, а аз весело се усмихнах и слязох долу да измия чиниите от вечерята и закуската, които тя бе пренебрегнала. Тъкмо свършвах, когато откъм брега се чу вик.

— Хей, вие, на лодката! Може ли да се кача?

На дока стоеше Офицера, сияещ и блестящ. Новият му костюм трябва да струваше малко състояние. Куфарчето в ръката му, изглежда, беше направено от истинска кожа и украсено със златни метални части. Очите на Бет се разшириха. Офицера се качи на палубата и заговорнически ни намигна.

— Най-добре да слезем долу, за да ви покажа какво има в това куфарче. Не е за пред чужди очи.

Бет тръгна първа, а той притискаше куфарчето към гърдите си, докато не затворих и заключих вратата. После с един замах разчисти масата, постави куфарчето по средата и с мъчителна за нас прецизност отключи и отвори капака.

Даже аз останах впечатлен. Вътре имаше много повече от сто хиляди. Бет ги гледаше — после протегна ръка и извади пачка от хилядадоларови банкноти.

— Истински ли са? — попита тя.

— Направо от монетния двор. Лично се убедих в това. — Докато вниманието й бе насочено към парите, той се обърна към мен. — А сега, Джим, би ли ми направил една услуга? Намери някакво въже или връв. Сигурен съм, че ще разбереш какво точно ти трябва. Освен това искам и абсолютна тишина, докато връзваш това момиче така, че да не може да помръдне.

Тя тъкмо отваряше уста да извика, когато стиснах скъпоценната й шия и силно натиснах мястото точно под ушите.