Хари Харисън
Стоманения плъх (15)

15.

Предполагам, че има и по-необичайни места, където човек да ходи на училище, но не мога да се сетя за такова. В определени моменти от деня беше трудно да се чуеш от тракането, съскането и рева на конвейерите. Обедът и вечерята бяха най-натоварените часове, но бе много оживено и когато учениците излизаха от училище. Тогава се хранехме и ние, тъй като почти не можехме да разговаряме помежду си. Изгълтахме безброй бургери със заешко. Офицера имаше изключително универсални вкусове и харесваше цялото меню. След като тълпите си тръгваха и изтривахме от устните си последните остатъци от сос, ние се настанявахме удобно и учебните ни занимания продължаваха. Когато започнахме с компютърните престъпления, разбрах какво се е готвил да направи Офицера през последните двайсет години.

— Дай ми терминал и аз мога да управлявам света — каза той, при това с толкова властен глас, че наистина му повярвах. — Когато бях млад, ми доставяше удоволствие по най-различни начини да радвам гражданите на тази планета. Наистина беше вълнуващо да пресрещам коли, пренасящи пари, и на мястото на купчините банкноти да оставям визитната си картичка. Никога не успяваха да разберат как го правя…

— А как го правеше?

— Приказвахме за компютрите.

— Отклони се поне този път, моля те. Обещавам ти да използвам добре този метод. И с твое позволение, навярно даже да оставя визитката ти.

— Струва ми се отлична идея. Да объркаш днешните ченгета така, както правех и аз с техните предшественици. Ще ти разкажа какво се случваше — и ти навярно сам ще разбереш как става. В Главния монетен двор, добре охранявана стара сграда с дебели два метра каменни стени, се намират гигантски сейфове, пълни с милиарди долари. Когато се товарят пари, охраната и служителите пълнят сандък с долари, после го заключват и запечатват пред очите на всички присъстващи. Пред сградата чака конвой от ченгета, които охраняват една-единствена бронирана кола. По даден знак тя се връща назад до бронираната врата. Вътре в сградата се отваря вътрешна стоманена врата и сандъкът се пренася в бронираното отделение. Тази врата се заключва, преди да отворят външната. После сандъчето се откарва до влака и се поставя в брониран вагон с една-единствена врата, заключена, запечатана и свързана с безброй алармени инсталации В специални помещения пътуват пазачи през целия път до града, който се нуждае от парите. Там чака друга бронирана кола, все още запечатаният сандък се пренася в нея и го откарват в банката. Където го отварят и откриват единствено моята визитка.

— Прекрасно!

— Какво ще кажеш да обясниш как става?

— Бил си един от пазачите във влака…

— Не.

— Или си карал бронираната кола…

— Не.

Напъвах ума си по този начин около час, преди той да омекне и да ми разкаже.

— Всичките ти предположения си имат достойнствата, но до едно са опасни. Ти си далеч по-насочен към физическата страна на нещата, отколкото някога съм бил аз. В операциите си винаги предпочитах мозъка пред мускулите. Причината, поради която изобщо не ми се налагаше да отварям сандъка и да взимам парите, е, че той напускаше сградата празен. Или по-скоро пълен с тухли и с моята визитна картичка. Можеш ли да се сетиш как ставаше това?

— Значи изобщо не са напускали сградата — измърморих аз, като се опитвах да размърдам мозъка си. — Но са били поставени в сандъка. Сандъкът е бил поставен в колата…

— Забравяш нещо.

Щракнах с пръсти и скочих на крака.

— Стената, разбира се, че трябва да е било стената. Ти ми изложи всички обстоятелства, просто аз съм тъп. Стара, каменна, два метра дебела!

— Точно така. Трябваха ми четири месеца, за да проникна в нея, за което изхабих три робота, но накрая успях. Първо купих сградата срещу монетния двор и изкопахме тунел под пътя. С кирки и лопати. Съвсем бавно и безшумно. Пробихме основите и вътрешността на стената. Оказа се, че както е според строителната традиция, стената се състои от две каменни лица, запълнени помежду им с чакъл. Изобщо не чуха диамантените ни триони, когато срязахме стената на бронирания коридор, свързващ вътрешната и външната врата на монетния двор. Механизмът, който инсталирах, можеше да разменя сандъците за едно цяло и пет десети секунди. Когато затвореха вътрешната врата, трябваше да я заключат, преди да отворят външната. Това беше достатъчно време за размяната, почти три секунди. Изобщо не успяха да разберат как го правех. Механизмът си е все още там. Но главното в операцията бе заблудата, както и адската изкопна работа. Компютърното престъпление е нещо съвсем друго. Като цяло то е умствен труд.

— Но компютърните кражби не са ли почти невъзможни в последно време, с всички тези кодове и взаимосвързани механизми?

— Онова, което човек е в състояние да кодира или заключи, може да се декодира и отключи от друг. Без да оставя каквито и да е следи. Ще ти дам няколко примера. Нека започнем с кражбата на закръглянията, наречена „салам“. Ето как става. Да речем, че имаш в банката 8000 долара, които ти носят осем процента годишна лихва. Влогът ти се олихвява ежеседмично, което означава, че в края на първата седмица парите ти нарастват с 0.0015384% и сметката ти става с 12.30 долара по-голяма. Така ли е? Провери го на своя калкулатор.

Изчислих сумата и получих същия резултат.

— Точно дванайсет долара и трийсет сантима — гордо казах аз.

— Грешиш — опроверга ме той. — Лихвата е 12.3072 долара, нали?

— Ами, да, но към сметката ти не могат да се прибавят седемдесет и две стотни от сантима, нали?

— Не е лесно, тъй като финансовите сметки се водят до два десетични знака. И все пак именно в този момент от изчисленията банката взима решение. Тя може да закръгли всички десетични знаци над 0.005 на 1 сантим, а всички под 0.0049 на нула. В края на деня като цяло закръглянията почти ще се равняват на нула, така че банката няма да загуби нищо. Или пък — и това е възприетата практика — банката може да остави настрани всички десетични знаци след първите два и така да си осигури малка, но постоянна печалба. Малка от гледна точка на банката, но много голяма, що се отнася до отделните хора. Ако компютърът е програмиран така, че всички закръгляния да отиват в една-единствена сметка, защо в края на деня да не показва верния баланс на сметката на банката и на клиентите. Всички ще са напълно доволни.

Пресмятах като бесен на калкулатора си, после весело се засмях на резултата.

— Точно така. Всички са доволни, включително притежателят на онази сметка, в която се прехвърлят закръглянията. Защото ако от десет хиляди влога се вземе само по половин сантим, печалбата е точно петдесет долара!

— Правилно. Но една голяма банка има сто пъти повече влогове. Което се равнява — знам го от собствения си приятен опит — на седмичен доход от пет хиляди долара за онзи, който организира тази измама.

— И това е най-малкото и най-простото от компютърните ти забавления? — тихо попитах аз.

— Да. Когато човек успее да проникне в компютрите на големите корпорации, сумите стават невероятни. Огромно удоволствие е да оперираш на такова равнище. Защото, ако внимаваш и не оставяш следи, корпорациите си нямат и представа, че са измамени! Те не искат да знаят за това, дори не вярват, когато получат доказателства. Много трудно е да се убедиш в компютърно престъпление. Това е прекрасно хоби за човек на моята напреднала възраст. Това ми помага да си намирам работа и да съм червив с пари. Никога не са ме залавяли. А, да, освен веднъж…

Той тежко въздъхна и аз изпитах срам.

— Вината е моя! — извиках аз. — Ако не се бях опитал да се свържа с теб, никога нямаше да се забъркаш с федералните.

— Не се чувствай виновен за това, Джим. Просто подцених мерките им за сигурност, далеч по-строги от онези, с които съм си имал работа. Грешката беше моя — и естествено си платих за нея. И продължавам да си плащам. Не че се оплаквам от сигурността на сегашното ни убежище, но тази боклучава храна малко започва да ми омръзва. Може би вече си забелязал?

— Това е храната на моето поколение.

— Разбира се. Не съм мислил за това. На коня не му омръзва сеното, нито пък свинепрасето ще се откаже от помията си.

— А ти навярно би се тъпкал с омари и шампанско чак до следващия век.

— Прав си, момчето ми. Колко време смяташ, че ще останем тук? — попита той, като побутна настрани наполовина недоизядената си порция.

— Най-малко още две седмици.

Той потръпна.

— За мен това ще е добра възможност да огранича храната.

— Дотогава издирването ще се е поуталожило. Но все пак ще трябва да избягваме обществения транспорт доста време след това. Организирал съм обаче план за бягство, който съвсем скоро трябва да стане безопасен за нас.

— Може ли да попитам какъв?

— Лодка или по-скоро туристическо корабче на р. Стикс. Купих го преди известно време от името на една корпорация и сега е на дока точно извън Билвил.

— Прекрасно! — радостно потри ръце той. — Краят на лятото, разходка на юг, пържена риба вечер, бутилки вино, изстудени в потока, пържоли в крайречни ресторанти.

— И промяна на пола от моя страна.

Последните думи го накараха бързо да премигне, после с облекчение въздъхна, когато му обясних.

— Ще нося женски дрехи, когато съм на борда и могат да ме видят от брега. Поне докато не се отдалечим на голямо разстояние оттук.

— Страхотно. Аз ще сваля няколко килограма — тук няма да ми е трудно да пазя диета. Ще си пусна мустаци, после и брада, пак ще си боядисам косата черна. Така има какво да очаквам. Но защо не кажем месец вместо две седмици? Ще издържа толкова време затворен в това хранително гето, стига да не ям. Допълнителните седмици ще се отразят добре на фигурата ми, а косата и мустаците ми ще имат време да пораснат.

— Мога да го уредя, щом искаш.

— Тогава е решено. И ще използваме повечето време за твоето обучение, нали?

Бях прекалено зает с уроците си, за да ме безпокои вездесъщият аромат на бургери. Освен това все още можех да ги ям. Колкото повече научавах за различните възможности за незаконни действия в нашето общество, толкова повече отслабваше фигурата на съквартиранта ми. Исках да тръгнем по-рано, но веднъж взел решение, Офицера не се съгласи.

— Щом веднъж разработиш даден план, трябва винаги да го спазваш до най-малки подробности. Можеш да го променяш единствено при промяната на външните условия. Човекът е разумно животно, но се нуждае от подготовка, за да стане рационален. Винаги могат да се намерят причини за промяната на една операция. — Той потръпна, когато машините с рев увеличиха скоростта си — учениците бяха приключили с уроците за днес — после задраска още един ден в календара си. — Добре планираната операция трябва да сработи. Опиташ ли се да си поиграеш с подробностите, само ще я провалиш. Нашият план е добър. Ще се придържаме към него.

Когато най-после настъпи денят на заминаването ни, той беше станал много по-слаб и издръжлив. Бе попаднал сред толкова много храна и това го беше калило. Аз, от своя страна, бях наддал на тегло. Плановете ни бяха готови, малкото ни вещи бяха опаковани, всички долари от сейфа бяха обрани и всички следи от пребиваването ни бяха заличени. Накрая оставаше само мълчаливо да седим, като час по час поглеждахме часовниците си.

Когато прозвуча аларменият сигнал, двамата радостно усмихнати скочихме на крака.

Изключих алармата, а Офицера отвори вратата на хладилната камера. Докато ключът се превърташе в ключалката на външната врата, ние затворихме камерата зад себе си. Стояхме, треперехме в този мавзолей и слушахме как техникът влиза в стаята, която току-що бяхме напуснали.

— Чуваш ли? — попитах аз. — Настройва уреда за лед на конвейера за шери. Бях забелязал, че звукът му е странен.

— Предпочитам да не обсъждаме съдържанието на тази наслада за любители. Време ли е вече?

— Време е. — Отворих външната врата и премигнах на слънчевите лъчи, които не бях виждал от толкова време. — Тръгваме.

Излязохме и затворихме вратата зад себе си. Въздухът беше сладък, свеж и прелестно мръсен. Даже след като се бях преситил от миризми на храна. Докато Офицера бързаше към микробуса, аз пъхнах двата клина във външната врата, водеща към камерата на нашите кулинарни ужаси. Ако техникът се опиташе да излезе преди определеното му от нас време, това щеше да го забави. Трябваха ни само петнайсетина минути.

Офицера беше опитен с шперцовете и когато стигнах при него, вратата на колата вече бе широко отворена. Той се намести в задното отделение сред машинните части и аз запалих двигателя.

Всичко стана съвсем лесно. Оставих го близо до дока и Офицера седна на някаква пейка, греейки се на слънцето и наблюдавайки вещите ни. След това нямаше никакъв проблем да оставя откраднатия микробус на паркинга на най-близкия магазин за алкохол. После спокойно се върнах до реката при него.

— Бялата лодка, онази хей там — посочих аз и в същото време докоснах с другата ръка мустаците си, за да се уверя, че са здраво залепени. — Целият док е напълно автоматизиран. Ще взема лодката и ще я докарам тук.

— Пътешествието ни вече започва — рече той и в очите му долових радостен блясък.

Оставих го да се грее на слънцето и отидох на дока, за да дам на обслужващия робот регистрационната карта на лодката.

— Добро утро — с тенекиен глас каза той. — Искате да вземете туристическото корабче „Щастливите долари“. Акумулаторите са презаредени, което струва дванайсет долара. Таксата за дока…

Той продължи да изрежда всички такси, които ясно се виждаха на екрана — навярно за клиенти, които не можеха да четат — и аз не можех да направя нищо, за да го спра. Стоях на единия си крак, а после и на другия, докато всичко това не свърши, после пуснах монетите в автомата. Машината изгъргори и изплю квитанцията. Отидох при лодката, пъхнах квитанцията и изчаках приветственото изщракване на отключилата се верига. Секунди по-късно вече пътувах по реката и се приближавах към самотната фигура на брега.

Която вече не беше самотна, до него седеше момиче.

Направих няколко обиколки, но тя продължаваше да стои там. Офицера седеше отпуснат и не ми даваше знак какво да правя. Направих още една обиколка, после видът на патрулната полицейска кола ме накара рязко да свия към брега. Момичето се изправи и замаха с ръце, после извика:

— Хей, това е малкият Джими ди Гриз, самият той от плът и кръв. Каква прелестна изненада.