Хари Харисън
Стоманения плъх (10)

10.

Е, това беше. Нищо не може да се сравнява с непреодолимата депресия от съкрушаването на нечии надежди. Бях направил точно това, което трябваше. Сложният ми план се реализира до най-малка подробност. Изкарах Офицера от тайното му убежище и му направих предложение, на което не можеше да откаже.

Само че той ми отказа. Дори удоволствието от успешния обир вече не означаваше нищо за мен. Доларите ми се струваха като пепел в шепата ми. Седях в хотелската си стая, гледах в бъдещето си и виждах само огромна пустота. Броях парите отново и отново, докато цифрите загубиха всякакво значение. При разработването на плановете си бях предвидил всички възможности, освен една — че Офицера ще ме отблъсне. А това ми беше доста трудно да възприема.

До завръщането ми в Билвил на следния ден бях тънал в мрачно униние и се бях наслаждавал на прилива от самосъжаление. Което обикновено не мога да понасям. Този път не правеше изключение. Гледах в огледалото към кухите очи и мрачното лице и му се изплезих.

— Женчо! — казах аз. — Мамино детенце, ревльо, плачлив мухльо. — Прибавих и всички други обиди, които ми дойдоха наум. След като малко прочистих атмосферата, си направих сандвич и каничка кафе — никакъв алкохол, който да затруднява синапсите! — и седнах, за да дъвча и да мисля за бъдещето. Сега какво?

Нищо. Поне нищо конструктивно, за което да се сещах в момента. Всичките ми планове бяха завършили в глуха улица и не виждах как да се измъкна от нея. Отпуснах се назад и щракнах с пръсти, за да включа тривизора. Попаднах на рекламен канал и преди да успея да го сменя, се появи прекрасният триизмерен и цветен образ на говорителката. Не го превключих, защото жената беше по извънредно оскъден бански костюм.

— Елате тук, където вее нежният ветрец — каза тя. — Елате при мен на сребристите пясъци на красивия ватикански бряг, където слънцето и вълните ще освежат душата ви…

Изключих го. Душата ми бе в прекрасна форма, а прекрасната фигура на говорителката само ми създаваше още проблеми, за които да мисля. На първо място бъдещето, хетеросексуалната любов после. Но рекламата поне беше провокирала в ума ми оформянето на една идея.

Ваканция? Да си взема почивка? Защо не? В последно време бях работил по-усилено от който и да е от бизнесмените, на които толкова силно не исках да приличам. Престъпленията ми бяха донесли добри пари, така че защо да не похарча част от заслужената с труд плячка? Навярно нямаше да успея да избягам от проблемите си. От собствен опит бях научил, че преместването в пространството никога не е решение. Неприятностите ми винаги вървяха заедно с мен, постоянни и натрапчиви като зъбобол. Но можех да ги отнеса някъде, където щях да имам достатъчно време, за да ги обмисля.

Къде? Извиках ваканционния справочник от база данни и го прегледах. Като че ли нищо не ми хващаше окото. На плаж? Само ако срещна там момичето от рекламата, което не изглеждаше много вероятно. Изискани хотели, скъпи пътешествия, обиколки на музеи, всичко това ми се струваше също толкова вълнуващо, колкото уикенд във ферма за свинепрасета. Може би бе точно това — нуждаех се от глътка свеж въздух. Като селско момче бях видял достатъчно от огромната пустош, обикновено от върха на купчина свинска тор. С тези спомени в главата бях пристигнал в града с отворени обятия. И оттогава никога не се бях връщал.

Това можеше да е верният отговор. Не да се върна във фермата, а да отида сред пустошта. Да се откъсна от хората и вещите, да си побъбря с майката природа. Колкото повече мислех за тази възможност, толкова по-примамлива ми изглеждаше. Освен това знаех и точно къде искам да отида, копнеж, който изпитвах още от времето, когато стигах едва до коленете на новородените свинепрасенца. На Катедралните планини. На онези покрити със сняг върхове, които се издигаха към небето като гигантски черковни кули и изпълваха детските ми мечти. Е, защо не? Като че ли беше време да реализирам някои от мечтите си.

Пазаруването на раница, спален чувал, термопалатка, съдове за готвене и фенери — всички необходими вещи — бе половината от удоволствието. Щом се екипирах, не можех да си губя времето с влак и затова взех самолет до Рафаел. Когато се спуснахме към пистата, аз изцъклих очи към планините, а после щраках с пръсти и нетърпеливо се въртях, докато чаках за багажа си. Бях проучил картите и знаех, че пътят за Катедралните планини пресича магистралата и минава през хълмовете на север от летището. Трябваше да се кача на автобуса като останалите, вместо да бия на очи, като взема такси, но прекалено много бързах.

— Доста е опасно, момче, искам да кажа, да се изкачваш по онзи път сам. — Възрастният шофьор млясна с устни и се впусна в обяснения за огромните рискове. — Спокойно можеш да се изгубиш. Да те изядат вълци. Да попаднеш на свлачища и лавини. И…

— Имам среща с приятели. Двайсет души от Детската туристическа група на Долна Подмишница. Добре ще се позабавляваме — бързо импровизирах аз.

— В последно време не съм виждал тук никакви детски групи — със старческа подозрителност измърмори той.

— Няма и да видите — продължих аз, приведен над картата на задната седалка. — Защото са взели влака до Боскон и са слезли точно на гарата, близо до мястото, където пътят пресича релсите. Ще ме чакат там. Бих се страхувал да пътувам сам в планината, сър.

Той отново замърмори, този път още по-високо, тъй като забравих да му дам бакшиш, после потегли, подсмихвайки се под сивия си мустак, защото сега пък по детски му бях дал прекалено голям бакшиш. Макар да бях устоял на желанието да му пробутам фалшива петдоларова монета. Шумът на двигателя заглъхна и аз погледнах към добре обозначения път, извиващ се нагоре от долината. И тогава разбрах, че идеята ми наистина се е оказала много добра.

Безсмислено е да проявяваш прекалено голям ентусиазъм по отношение на радостите от пътуването във Великата пустош. Както и при карането на ски — просто го правиш и му се наслаждаваш, но не говориш за него. Случваха ми се всевъзможни необичайни неща. Носът ми изгоря от слънцето, мравки нападнаха бекона ми. Нощем звездите бяха невероятно ясни и близки, а чистият въздух направи чудеса с белия ми дроб. Ходех и се изкачвах, миех се в ледените води на планинските потоци и напълно успях да забравя за проблемите си. Струваха ми се съвсем не на място в дивия свят. Освежен, пречистен и уморен, както и доста поотслабнал, но щастлив, десет дни по-късно слязох от планината и влязох през вратата на хижата, в която си бях запазил стая. Горещата баня беше истинска благодат, студената бира също. Включих тривизора и попаднах на края на новините. Отпуснах се във ваната и се заслушах с половин ухо, прекалено ленив, за да сменя канала.

— … съобщава за увеличаване на износа на шунка, надхвърлящо четирипроцентния ръст, предвиден в началото на годината. Пазарът на бодли от свинепрасета обаче се плъзга надолу и правителството е изправено пред планина от бодли, която вече поражда критики…

— Компютърният престъпник, който проникна във федералния архив, утре ще се изправи пред съда. Федералните прокурори разглеждат престъплението като изключително сериозно и искат връщане на смъртната присъда. Обаче…

Престанах да чувам гласа на говорителя, когато мазното му лице бе заменено на екрана от самия компютърен престъпник, воден от полицейски взвод. Беше едър и много дебел мъж с буйна бяла коса. Усетих бодване в гърдите точно до мястото, където ми се струваше, че трябва да е сърцето ми. Цветът на косата не бе какъвто трябва, но за тази работа си имаше перуки. Нямаше как да го сбъркам.

Това беше Офицера!

Изскочих от ваната, пресякох стаята и започнах да бърникам копчетата за контрол на големината на образа. Цяло чудо бе, че не ме хвана ток. Като треперех от студ и почти не обръщах внимание на това, отново се цопнах във водата и усилих звука, за да чуя подробностите. Когато мъжът погледна за миг през рамо, уголемих още повече образа. Беше той — нямаше никакво съмнение.

Когато се измих от пяната и се облякох, общите очертания на плановете ми вече бяха станали по-ясни. Трябваше да се върна в града, да разбера какво му се е случило и да видя какво мога да направя, за да му помогна. Набрах информация за полетите. След полунощ имаше пощенски самолет. Запазих си място, нахраних се и си починах, платих си сметката и първи се качих на борда.

Когато влязох в офиса си в Билвил, тъкмо се зазоряваше. Докато компютърът отпечатваше всички новини за ареста, аз си направих каничка кафе. Докато отпивах и четях, духът ми потъваше като камък в езеро. Това наистина беше човекът, когото познавах като Офицера, макар че се подвизаваше под името Бил Ватис. И го бяха арестували на излизане от Федералната сграда, след като инсталирал компютърен извод, осигуряващ достъп до строго секретните архиви. Всичко това се бе случило в деня след заминаването ми.

Изведнъж осъзнах какво означава всичко това. Обзе ме чувство за вина, защото именно аз го бях пратил в затвора. Ако не бях реализирал безумния си план, той никога не би си направил труда да влиза във федералния архив. Бе го направил, за да разбере дали обирите ми не са част от полицейска операция.

— Аз го пратих в затвора и аз ще го измъкна оттам! — извиках и скочих на крака, като разлях кафето по пода. Докато почиствах, малко се поохладих. Да, бих искал да го измъкна от затвора. Но дали щях да мога? Защо не? Вече имах известен опит в това. Щеше да ми е по-лесно да вляза вътре, отколкото да изляза. А след като помислих още малко, разбрах, че навярно изобщо няма да ми се наложи да се приближавам до затвора. Щях да оставя полицията сама да го измъкне вместо мен. Трябваше да го отведат в съда, така че щяха да го прекачват на различни превозни средства.

Скоро открих, че няма да е толкова лесно. Той беше първият голям престъпник, залавян от години насам, и всички вдигаха много шум около това. Вместо да го отведат в градския или държавния затвор, държаха Офицера в килия в самата Федерална сграда. Не бях в състояние изобщо да се приближа до него. А и мерките за сигурност при отвеждането му в съда бяха невероятни. Бронирани коли, охрана, моноцикли, полицейски гравитолети и хеликоптери. Нямаше да мога да стигна до него и по този начин. Което означаваше, че съм объркал момента. Много странно, полицията също — но поради друга причина.

След безкрайно разследване бяха открили, че истинският Бил Ватис е напуснал планетата преди двайсет години. Всички документи за този факт бяха изчезнали от компютърните архиви и само една бележка, написана от действителния Ватис до негов роднина свидетелстваше за изчезването му. А ако затворникът им не беше Ватис? Кой бе той?

Според съобщението за пресата, по време на разпита „той отговаряше на въпросите единствено с мълчание и разсеяна усмивка“. Сега наричаха затворника „г-н X“. Никой не знаеше истинската му самоличност, а той беше решил да не говори по този въпрос. Бе определена дата за процеса, който щеше да се проведе след по-малко от осем дни. Това ставаше възможно, тъй като г-н X отказал да апелира за невинност или да признае вината си и нямало да се защищава. Отказал се и от услугите на служебно назначен адвокат. Жадни за произнасяне на присъда, прокурорите твърдяха, че случаят е решен, и искаха процесът да се проведе по-рано. Съдията, който също беше жаден за слава, удовлетвори молбата им и датата бе определена за следващата седмица.

Не можех да направя нищо! Притиснал гръб до стената, аз се признах за победен — засега. Щях да изчакам края на процеса. Тогава Офицера щеше да е просто още един затворник и най-после щяха да го изведат от Федералната сграда. Когато го вкараха на сигурно място в затвора, щях да организирам бягството му. Много преди пристигането на следващия космически кораб, който щеше да го отведе за пречистване на мозъка. Щяха да използват всички чудеса на съвременната наука, за да го превърнат в почтен гражданин. Тъй като го познавах, бях убеден, че по-скоро ще умре, отколкото да допусне това да се случи. Трябваше да се намеся.

Но те не ме улесняваха. Не успях да открия начин да вляза в съдебната зала, когато започна процесът. Така че наред с всички останали жители на планетата, ако можех да се нарека така, аз го гледах по тривизията.

Всичко свърши с подозрителна бързина. Цялата сутрин премина в добре документирани разкази за онова, което обвиняемият беше извършил. Доста осъдително. Компютърно пиратство, фалшифициране на базата данни, проникване в централния процесор, запояване на класирани документи — беше ужасно. Свидетел след свидетел даваше показанията си, които мигновено се приемаха и се прибавяха към свидетелствата. През цялото време Офицера нито гледаше, нито слушаше. Погледът му бе зареян в далечината, като че ли следеше нещо много по-интересно от обикновеното съдебно заседание. След края на показанията съдията удари с чукчето си и обяви обедна почивка.

Когато заседанието се поднови — след прекъсване, достатъчно за безкраен банкет с танцьорки — съдията беше във весело настроение. Особено след като прокурорът произнесе убийствена реч. През повечето време той кимаше в знак на съгласие и благодари на всички мазни амбулантни търговци за отличната работа, която бяха свършили. После придоби изключително надуто изражение и заговори с многозначителни прекъсвания, предназначени за публиката.

— Случаят е толкова ясен, че направо е прозрачен. Държавата предяви толкова осъдителни обвинения, че на тях не би могла да устои каквато и да е защита. Фактът, че такава изобщо липсва, е още едно доказателство за истината. А тя е, че обвиняемият доброволно и преднамерено е извършил всички престъпления, в които е обвинен. В това няма никакво съмнение. Случаят е решен. Въпреки това ще посветя остатъка от деня и вечерта на размисъл. Подсъдимият ще получи полагащото му се правосъдие, което отхвърли. Няма да го обявя за виновен до утре сутринта, когато ще се възобнови заседанието. Тогава ще произнеса присъдата. Справедливостта ще възтържествува и това ще стане публично.

— Що за справедливост — измърморих през зъби аз и понечих да изключа тривизора. Но съдията още не бе свършил.

— Съобщиха ми, че Галактическият съюз проявява силен интерес към този случай. Пратен е космически кораб, който ще пристигне след два дни. Тогава затворникът ще бъде отведен оттук и ако ме извините и проявите разбиране към чувствата ми, ние ще се избавим от него.

Челюстта ми увисна и аз тъпо зяпнах екрана. Всичко беше свършило. Само два дни. Какво можех да направя за два дни? Това ли щеше да е краят на Офицера — и краят на едва започналата ми престъпна кариера?