Нелсън Демил
Частен клуб (8)

7

Хари Мюлер седеше на нещо, което, изглежда, бе удобен кожен стол, със завързани очи и белезници. До ноздрите му достигаше миризма на горящо дърво и цигари.

Чуваше как някакви хора тихо разговарят и му се стори, че разпознава гласа на Бейн Мадокс.

Някой смъкна превръзката му и той примига и видя, че седи до дълга чамова маса. Около него имаше още петима мъже — по двама от всяка страна, а срещу него, на отсрещния край, седеше Бейн Мадокс. Говореха си, сякаш Хари не съществуваше.

Пред всички имаше бележници, химикалки, бутилки вода и чаши кафе. Пред Мадокс се виждаше клавиатура.

Хари се огледа. Помещението бе библиотека или работен кабинет. Камината се намираше вляво от него и от двете й страни имаше прозорци. Завесите им бяха спуснати, но доколкото можеше да прецени по довеждането му дотук, стаята се намираше на приземния етаж.

До вратата стояха Карл и още един от охраната. С пистолети в кобурите, но без електрошокови палки.

А после Хари видя голям черен кожен куфар, очевидно тежък — беше много стар и на количка.

Бейн Мадокс сякаш го забеляза чак сега.

— О, господин Мюлер! Кафе? Чай?

Хари поклати глава.

Мадокс се обърна към останалите.

— Господа, това е човекът, за когото ви казах — детектив Хари Мюлер от НЙПУ, пенсионер, работи за Федералната контратерористична спецчаст.

Всички го поздравиха с кимане.

Хари си помисли, че двама от типовете му се струват познати.

Мадокс продължи:

— Както знаете, господа, в спецчастта имаме приятели, но очевидно никой от тях не знае, че господин Мюлер се е канел да ни навести днес.

— Ще трябва да я видим тая работа — каза един от мъжете.

Останалите кимнаха едновременно.

Хари се опита да пренебрегне тези идиотщини и да подхрани надеждата си, че всичко това е всъщност сложно замислено изпитание. Някакъв вътрешен гласец обаче му казваше, че надеждата му скоро ще се изпари напълно, колкото и да силно да се бе вкопчил в нея.

Мадокс махна на стражите и те излязоха.

Хари огледа присъстващите. Двама бяха горе-долу на възрастта на Мадокс, един бе по-стар, а онзи вдясно от него изглеждаше по-млад от останалите. Всички носеха сини сака и свободни карирани ризи като на Мадокс, като че ли това бе нещо като униформа.

Съсредоточи се върху двамата, които му изглеждаха познати. Сигурен бе, че ги е виждал по телевизията или във вестниците.

Мадокс забеляза погледа му.

— Извинете, че не ви представих моя Изпълнителен съвет…

— Бейн, не е нужно да се споменават имена — прекъсна го един от гостите.

— Мисля, че господин Мюлер така или иначе е разпознал някои от вас — отвърна Мадокс.

Никой не отговори — с изключение на Хари.

— Не ми трябват имена…

— Трябва да знаете сред какви важни особи се намирате — каза Мадокс и посочи мъжа отдясно на себе си — най-стария в стаята, който бе направил възражението. — Хари, това е Пол Дън, съветник на президента по въпросите на националната сигурност и член на Съвета за национална сигурност. Предполагам, че го познавате поне от медиите.

След това се обърна към седящия между Дън и Хари.

— Генерал Джеймс Хокинс от Военновъздушните сили на Съединените щати, член на Генералния щаб. Вероятно познавате и него, макар че Джим предпочита да стои на заден план.

После посочи мъжа отляво на себе си.

— Това е Едуард Улфър, заместник-министър на отбраната и любител на камерите. Никога не заставайте между Ед и новинарския обектив, освен ако не искате да ви изритат. — Мадокс се усмихна, но всички останали останаха сериозни. — С Ед завършихме заедно Офицерската школа за пехотинци Форт Бенинг в Джорджия през април шейсет и седма. Служихме по едно и също време във Виетнам. Оттогава той стана много известен, а аз пък натрупах много пари.

Улфър не се усмихна, въпреки че Хари реши, че това е тяхна стара шега.

— А вдясно от вас, Хари, е Скот Ландсдейл от Централното разузнавателно управление, който определено се срамува от обективите и е също така представител на ЦРУ в Белия дом.

Хари хвърли поглед към Ландсдейл. Изглеждаше малко надут и арогантен — като повечето типове от ЦРУ, с които бе имал нещастието да работи.

— Това е Изпълнителният съвет на Къстър Хил Клуб. Останалите ни членове — десетина души за този уикенд — са се посветили на Разходки и наблюдаване на птици, което, надявам се, не ви огорчава. Господин Мюлер е орнитолог — обясни Мадокс на присъстващите — Любител.

На Хари му се прииска да му тегли една, но премълча. Вече му беше станало ясно, че типовете в тази стая не са дошли от Вашингтон специално заради проверката на пригодността на Хари Мюлер за по-важна и по-добра работа.

Мадокс продължи:

— Неработните дни бяха предвидени за обичайна среща и обсъждане на международното положение, за размяна на информация и просто за едно приятно прекарване в дружеска обстановка. Вашето появяване обаче наложи да свикам това извънредно заседание на Изпълнителния съвет. Сигурен съм, че в момента това не ви говори нищо, но по-късно нещата ще ви се изяснят.

— Не искам да чувам нищо — каза Хари.

— Мислех си, че сте детектив. — Мадокс впери поглед в Хари. — Имах малко време да попитам приятелите ни от ФКТС за вас и според думите им вие сте онзи, за когото се представяте.

Хари не отговори, но се запита за кои точно приятели става дума.

— Ако сте агент на ФБР или ЦРУ, ще сме сериозно загрижени — осведоми го Мадокс.

— Бейн, уверявам те, че господин Мюлер не е служител на ЦРУ — каза Скот Ландсдейл.

Мадокс се усмихна.

— Щом казваш.

— И съм съвсем сигурен, че не е и от ФБР — продължи Ландсдейл. — Той е точно това, на което прилича — работещо за ФБР ченге, пратено на наблюдение.

— Благодаря за уверенията — каза Мадокс.

— Няма защо. А сега аз искам малко уверения, Бейн. Не беше съвсем ясен кога точно господин Мюлер ще се води изчезнал при изпълнение на служебните си задължения.

— Питайте него. До вас е. Ландсдейл се обърна към Хари.

— Кога ще започнат да се чудят къде сте? Без лъжи. Зная как се работи на Федерал Плаза двайсет и шест. А онова, което не зная, мога да науча съвсем лесно.

„Типично копеле от ЦРУ — помисли Хари. — Придава си важност“. И каза:

— Ами тогава научи.

Ландсдейл пропусна отговора покрай ушите си — като опитен следовател.

— Някой ще ви се обади ли?

— Откъде да знам? Не съм екстрасенс.

Намеси се Мадокс:

— Проверявам мобилния му телефон и пейджъра на всеки половин час. Единственото съобщение, което е получил, е от Лори. Така се казва приятелката му. По-късно ще й пратя есемес от телефона на господин Мюлер.

— Не дай Боже да прекъснеш уикенда на някой от Спецчастта — изхъмка Ландсдейл и пак се обърна към Хари. — Кога трябва да се върнете в централата?

— Когато стигна.

— Кой ви натовари с тази задача? Уолш или Парези?

Явно тоя тип знаеше прекалено много за Спецчастта.

— Получавам заповедите си на запис, който се самоунищожава.

— И аз така. И какво се казваше в записа, Хари?

— Вече отговорих на този въпрос. Разследване на ИРА.

— На това му се вика тъпа лъжа. — Ландсдейл се обърна към останалите. — Назначението на Мюлер най-вероятно е от Вашингтон и според осветената традиция на разузнавателните служби никой не казва повече от онова, което прецени за необходимо. За съжаление, точно тази практика доведе до единайсети септември. Нещата се промениха, но старите навици се изкореняват трудно, а понякога те съвсем не са лоши. Господин Мюлер например не може да ни каже каквото не знае. Напълно съм сигурен, че сме в безопасност най-малко за следващите четиридесет и осем часа. Приятелката му вероятно ще изпита липсата му много преди някой от шефовете му. — Той отново се обърна към Хари. — Тя свързана ли е по някакъв начин с правозащитни организации или разузнавателни служби?

— Да. Офицер е от ЦРУ. Бивша проститутка. Ландсдейл се разсмя.

Май я познавам.

Добре, Скот, стига — каза Мадокс и се обърна към Хари. — Вашето посещение, дори в качеството ви на нископоставен служител, ни даде основания за известни тревоги.

Хари не отговори, гледаше присъстващите. Не му се виждаха особено разтревожени.

— От това обаче може да излезе нещо добро — продължи Мадокс. — От доста време работим върху Проект Зелено и се боя, че доста забавихме нещата. Това често се случва, когато се налага да се вземат особено важни решения.

Двама от присъстващите кимнаха, другите двама изглеждаха раздразнени.

— Хари, мисля, че физическото ви присъствие в тази стая е ясно напомняне, че в правителството има сили, които са прекалено любопитни относно това кои сме и с какво се занимаваме. Мисля, че моментът настъпи. — Мадокс отново погледна останалите четирима, които кимнаха едва ли не насила. — И тъй, господа, ако нямате възражения, господин Мюлер ще остане с нас, за да го държим под око. — Той погледна Хари. — Искам съвсем ясно да ви заявя, че макар и да сте задържан, няма да ви бъде причинена никаква вреда. Просто се налага да останете тук до началото на Проект Зелено. Може би два или три дни. Разбирате ли ме?

Хари Мюлер разбираше, че по всяка вероятност след по-малко от два или три дни ще е труп. Но от друга страна, като гледаше тези мъже, които не бяха убийци според собствения му опит като ченге, си помисли, че може би Мадокс все пак казва истината. Не можеше да повярва — или да се накара да повярва, — че типове като тези ще стигнат дотам да му видят сметката. Хвърли поглед към Ландсдейл, който, изглежда, бе единственият присъстващ, който можеше наистина да е опасен.

— Господин Мюлер? Разбирате ли?

Хари кимна.

— Да.

— Добре тогава. Не ставайте жертва на собственото си въображение. Така или иначе през следващия час ще чуете нещо, което ще накара и най-разюзданите ви фантазии да изглеждат невинни.

Мадокс изглеждаше все така спокоен и духовит, но Хари забеляза, че в поведението му има нещо пресилено а като че ли е разтревожен от нещо.

Изгледа останалите четирима и си помисли, че никога не е виждал толкова влиятелни хора с такова разтревожено изражение. Най-старият, Дън, съветникът на президента, бе пребледнял и ръцете му трепереха. Генерал Хокинс и Улфър, типът от министерството на отбраната, се бяха навъсили. Само Ландсдейл изглеждаше спокоен, но си личеше, че се преструва.

Каквото и да ставаше тук, бе съвсем истинско и караше тези типове едва ли не да се насират от страх. Хари намери известна утеха във факта, че не е единственият уплашен.