Нелсън Демил
Частен клуб (26)

25

Върнахме се в центъра на града и оттам последвахме знаците към шосе 56.

— Всеки път, когато работя по случай с теб, имам чувството, че съм с една крачка пред закона, вместо да съм законът каза Кейт.

Законът понякога се изпречва на пътя на истината и справедливостта — отбелязах философски.

— Това на лекции ли си го учил? Или го преподаваш?

— За твое сведение, след единайсети септември много хора от правозащитната система възприеха Метода на Кори. Или с други думи Целта оправдава средствата.

— След единайсети септември всички сме го възприели донякъде. Но този случай няма нищо общо с ислямския тероризъм.

— Откъде можеш да си сигурна на този етап?

— Стига, Джон. Не виждам никаква връзка.

— Е, тогава се замисли над следното — Мадокс сам провъзгласи историята си на борец срещу враговете на Америка на частни начала. Нали?

— Да, но…

— Комунизмът си отиде; вместо него на сцената дойде ислямът. Той ни каза, че не е много въвлечен във войната с тероризма, което означава, че е въвлечен. Прав ли съм?

— Да — след кратко мълчание отвърна тя.

— Така. И, разбира се, налице е елементът петрол, който е и връзката с всичко споменато дотук.

— Каква е тази връзка?

— Не съм сигурен.

Картината обаче започваше да се оформя в главата ми. Трябваше да е свързана по някакъв начин с Бейн Мадокс, ядрени оръжия и тероризъм. Доста кофти комбинация. Кейт обаче не бе напълно готова да се справи с подобна информация, затова й казах:

— Е, Хари си е помислил, че някой ще я разбере, така че ако помислим върху това, ще научим.

Тя кимна и смени темата.

— Единственото, в което съм сигурна, е, че Мадокс е убил Хари. Или е наредил да го убият.

— Лично го е направил. Може би с Карл.

— Това може да се окаже трудно за доказване в съдебната зала.

Убийците на ченгета рядко стигат до съдебната зала, но си премълчах.

Кейт обаче така и така успя да прочете мислите ми.

— Моля те, само не прави глупости. Целта не оправдава средствата.

Не отговорих.

Излязохме от Потсдам и поехме по шосе 56. Часовникът показваше 18:01 и започваше да се стъмва. Прозорците на редките къщи бяха осветени и от комините им излизаше дим. Празничният Ден на Колумб отиваше към края си; вечерята се приготвяше на печката. Утре е работен и учебен ден, а сега всички се събират пред телевизора, камината или където обикновено се събират нормалните хора. Кейт сякаш знаеше за какво си мисля.

— Можем да си купим вила, та един ден да ни стане постоянен дом.

— Повечето хора не живеят постоянно сред сняг и ледове.

— Ще се научим да караме ски и кънки. А ти ще почнеш да ходиш на лов за мечки.

Усмихнах се и се хванахме за ръце. Телефонът й иззвъня.

— Скрит номер. Сигурно е Уолш.

— Обади се.

Тя вдигна, заслуша се и отговори:

— Пътуваме натам, Том. — Заслуша се отново. — Отидохме в болницата и идентифицирахме Хари.

Каквото и да бе казал Уолш, явно не беше приятно и Кейт театрално смъкна телефона от ухото си. Чух как от другата страна се сипеше огън и жупел.

Не обичам някой да крещи на жена ми, така че взех телефона от Кейт и чух Уолш да завършва:

— Ти си негов старши и ти си отговорна, че не изпълнява заповедите ми. Оставих ви в случая въпреки преценката си и ви казах повече от ясно да идете право в централата на щатската полиция. Ти агент на ФБР ли си, или сладка вярна съпруга?

— Здрасти, Том. Съпругът на Кейт се обажда.

— О… значи отговаряш и на повикванията на жена си, така ли? Говоря с Кейт.

— Не, говориш с мен. Ако още веднъж повдигнеш тон на жена ми ще те разглобя. Ясен ли съм?

Той не отговори веднага.

— Здравата затъваш, приятел.

— В такъв случай идваш с мен.

— Не мисля.

— Аз пък мисля. Между другото, проверих обажданията в мобилния телефон на Хари. Забравил си да ни кажеш, че си му се обаждал в неделя вечерта и че дежурният го е търсил през цялата нощ.

Това го накара да замълчи за момент.

— И какво от това?

Усещах, че професионалните ни отношения се развалят и че започва да мисли как най-добре да ме вкара в нежелано служебно събитие или с други думи — да ме уволни.

— Въпреки всичките ти усилия аз ще стигна до дъното на всичко това.

Той ме изненада с отговора си.

— Ако успееш, уведоми ме какво си намерил.

Вероятно искаше да каже, че от Вашингтон не са били напълно откровени с него, което можеше да е вярно, а можеше и да не е вярно. Във всеки случай той изпълняваше заповеди, а аз не, което създаваше известни проблеми на главен специален агент Томас Уолш.

— В крайна сметка ще ми благодариш за необичайната инициатива — казах му.

— Твоята шибана инициатива много ми прилича на неподчинение и неизпълнение на заповеди. Освен това отделяш прекалено много време и енергия в разследване на Бюрото, вместо да си вършиш работата.

— Каква ми е работата?

— Работата ти беше да намериш Хари. Той е намерен. Вече можеш да се прибираш.

— Не, сега трябва да намеря убиеца му.

— Ти ли трябва да намериш убиеца му? Ти? Защо вечно ти?

— Защото ти нямам доверие. Както и на хората, за които работиш.

— Тогава напусни.

— Виж какво ще ти кажа. Ако се върна от този случай с празни ръце, ще получиш оставката ми на бюрото си.

— Кога?

— След седмица.

— Разбрахме се. Тъкмо ще си спестя бумащините около уволнението ти.

— И да не съм чул повече тия идиотщини с изваждането ни от случая.

— Една седмица.

Върнах телефона на Кейт.

— Том, моля, звънни на майор Шефър и му кажи, че ние сме назначените разследващи агенти по случая, така че да ни осигури всичко необходимо и тъй нататък.

Уолш каза нещо, на което Кейт отговори:

— Не, нямаме нова информация и улики, но ако получим, със сигурност ще ги споделим с теб.

Сигурно беше забравила за буквите в джоба на Хари и за разговора ни със съдебния лекар. Избирателната памет е част от Метода на Кори за справяне с шефовете.

Тя послуша известно време, след което отговори:

— Разбирам.

Понечи да каже още нещо, но осъзна, че връзката е прекъснала.

— Какво разбираш? — попитах я.

— Разбирам, че разполагаме със седем дни да направим чудо и че ако се издъним, ставаме история.

— Няма проблем.

— И най-добре ще е чудото да е голямо. Никакви дреболии като откриване на безмозъчен ловец, който да си признае, че случайно е Убил Хари.

— Звучи ми разумно.

— А ако подгоним господин Бейн Мадокс за убийство и се провалим, Уолш ще се погрижи и двамата да приключим като охрана в някоя дупка.

— Нещата стават предизвикателни.

— Да. Е, нали си отвори голямата уста.

— Благодаря за напомнянето. Нещо друго?

— Ами… каза, че разследването ни е ограничено само до версията за вероятно убийство. Нямаме право да се ровим в нищо друго засягащо Мадокс. С него ще се занимават от министерството на правосъдието.

— Ясно.

Тя ме погледна да види дали не проявявам обичайния си сарказъм. Можеше и да спести анализа си.

— Беше доста груб с него. Пак.

— Вбесява ме.

— Не го приемай лично и не води моите битки. Мога да се справям сама във време и място по моя преценка.

— Да, госпожо.

Кейт отново ме погледна.

— Все пак благодаря. — И добави: — Забрави да му кажеш да си го начука.

— Това се подразбира.

— Джон, мисля, че си уплашен.

Замислих се над думите й.

— Май си права. Ти пък забрави да му кажеш какво открихме в моргата.

— Тъкмо се канех, но той затвори. Да си го начука.

Известно време пътувахме мълчаливо на юг.

Мислено виждах Хари — как лежи мъртъв и гол в моргата — и стомахът ми се сви. Животът на един добър човек бе угасен просто така, защото беше видял или чул нещо, което не би трябвало да вижда или чува.

Бях отвъд гнева. Бях изпълнен с убийствена ярост срещу онзи, който бе постъпил така с Хари. Трябваше обаче да запазя хладнокръвие и да продължа да работя по случая, докато не съм съвсем сигурен, че съм намерил убиеца. После щеше да дойде моментът за разплата.

Минахме Колтън, а после и Саут Колтън. Бензиностанцията на Руди беше затворена. Надявах се да пътува към имението на господаря си и да опикава гащите по пътя.

Видях знака, посрещащ ни с добре дошли в щатския парк Адирондак, и не след дълго дърветата започнаха да стават все по-големи и дебели, а пътят — още по-тъмен.

— Убийството е това, което виждаме — казах на Кейт след няколко минути път през парка. — Има обаче и нещо друго, което не виждаме.

— И какво е то?

— Единственото нещо, постигнато от Мадокс с инсценирането на инцидента при лов далеч от имота му, е печелене на време.

— Време за укриване на доказателствата.

— Не. В крайна сметка всичко така или иначе сочи към него. Ако целта му е била спечелването на малко време, то явно му е било необходимо точно това.

— Добре, но защо?

— Бейн Мадокс не се впуска в глупави или безразсъдни действия. За него ще има смисъл да види сметката на федерален агент, намиращ се близо до или на негова територия, единствено ако убийството и последвалото разследване не го засягат. А единственият начин това да има смисъл е, ако скоро предстои да се случи нещо друго, което е много по-важно за Бейн Мадокс, отколкото заподозирането му в убийство. — Погледнах я. — И тъй, какво би могло да е това нещо?

— Добре… схващам…

— Зная, че схващаш. Кажи го.

— Ядрена бомба.

— Да. Мисля, че този тип има ядрено оръжие. Точно това ни казва Хари. Така смятам.

— Но… защо? Какво?…

— Не зная. Може да е решил да взривява Багдад. Или пък Дамаск. А може и Техеран.

— Мисля, че малко пресилваме, Джон. Трябва ни повече информация. Повече доказателства.

— Да. И може да ги получим по-скоро, отколкото очакваме.

Тя не отговори.