Нелсън Демил
Частен клуб (15)

14

Хари Мюлер слушаше как петимата обсъждат последните детайли на Проект Зелено и Горски пожар. Някъде дълбоко в сърцето си знаеше, че 122 взривени из Пясъчната страна атомни бомби може и да не са чак толкова лошо нещо. Онова, което не му даваше мира, бяха четирите бомби в Америка; явно те тормозеха и Улфър, Хокинс, Дън и Ландсдейл. Само че те успяваха да се справят с проблема си. Чу как Мадокс казва:

— Ако можех да избирам времето, бих ударил Ел Ей по време на наградите на Академията.

Генерал Хокинс се върна към по-веселата тема за Горски пожар. Гласът му бе изпълнен едва ли не с копнеж.

— Може и да е съвпадение, но горе-долу по време на наградите на академията огромният Асуански язовир е най-пълен.

— Е, благодарение на господин Мюлер се лишихме от лукса да подбираме момента — каза Бейн Мадокс и погледна към Хари. — Макар че звездите, луната и планетите няма да бъдат подредени по най-добрия начин във вторник, според мен появяването на господин Мюлер тук е знак от Бог, че трябва да си свършваме работата или да ставаме от гърнето. Не е нужно нещата да са идеално подредени, за да се изстрелят сто ракети. Самите бомби създават свой собствен съвършен свят. Те са трансцендентални. Божествени.

— Бейн, преди да станеш богат и силен, някой използвал ли е думата луд в едно и също изречение с името ти? — попита Скот Ландсдейл.

Мадокс си наля чаша вода, без да откъсва поглед от него, после каза:

— Понякога се отнасям покрай темата Горски пожар. Искам да кажа, че в историята на човечеството рядко се случва някой така тежък проблем да има просто решение. Още по-рядко е съдбата да поставя решението в умовете и ръцете на неколцина добри мъже. Това ме възбужда.

Никой, дори Скот Ландсдейл, не каза нищо.

— Остават още няколко оперативни подробности — продължи Мадокс. — Първо, всички трябва да напуснете района утре. Останалите членове на клуба ще си тръгнат в понеделник, както е планирано. Уредих да докарат свещеник за утре сутринта…

— С радост бих присъствал на службата — каза Хари.

— Ще се успиш — каза Мадокс и след кратка пауза продължи: — а едва ли е нужно да споменавам, че никой не бива да обсъжда дневния ред на това закрито събрание на Съвета с никого. Трябва да се държите естествено и да изглеждате нормално. Всъщност никой от нас не знае кои точно градове са избрани, така че това би трябвало да ви помогне.

Мълчание.

— Ако смятате, че няма да се справите, можете да кажете, че сме говорили за предстоящата война в Ирак, която е наистина повод за тревоги — предложи Мадокс. — И, моля ви, внимавайте с алкохола. Ясно?

Всички кимнаха.

— Що се касае до комуникациите, всички разполагаме с неподдаващи се на проследяване мобилни телефони. Ще използваме само тях. Освен това, както знаете, разполагам със собствена клетка със заглушител. Обаждайте се обаче само ако и когато е нужно да се свържете с мен. Повечето от онова, което ми е нужно да зная за Проект Зелено, ще мога да видя по новинарските канали. — Мадокс за момент се замисли. — Някъде привечер всички радиостанции и телевизии в Америка — с изключение на онези в двата града — ще се превърнат в новинарски канали.

Никой не се обади и Мадокс продължи:

— Около час по-късно очаквам да чуя за американския ядрен отговор на ядрената атака срещу Америка. Прав ли съм, Пол? Ед?

— Да — отвърна Ед Улфър. — Горски пожар ще бъде обявен на нацията и света. Няма причина да се пази в тайна, тъй като не е възможно да се скрие такова масирано изстрелване на ракети. Сто двадесет и две се все пак. Вечерта президентът ще направи обръщение към нацията от своето скривалище и ще разкрие съществуването на Горски пожар. Да се надяваме, че това ще има успокоявай ефект върху страната. Ако не друго, ще се отрази добре на националния морал.

— Е, ще е добре за моя морал — каза Мадокс. — След единайсет септември всички се потиснаха, когато не отговорихме веднага. Този път обаче американците няма да могат да обвинят правителството в прекалена предпазливост.

— Но пък ще се нахвърлят върху нас с обвиненията, че сме прекалили — отвърна генерал Хокинс.

— Този път, Джим, светът и медиите ще гледат мълчаливо и със страхопочитание — каза Мадокс. — Няма да чуеш нито едно писукане. Нито едно шибано писукане.

Всички кимнаха. Хари също.

— Ще е интересна нощ — каза Мадокс. — Аз ще остана тук, за да изпратя СНЧ сигнала, който ще взриви устройствата.

Отиде до куфара и постави длани върху черната кожа.

— Аз, господа, ще натисна ядрения бутон, който ще унищожи два американски града с четири ядрени устройства. И след като го направя, ще помоля Бог за прошка. Вие ще трябва да се погрижите в отговор да бъде задействан Горски пожар.

— Колко време след вторник ще останеш тук, Бейн? — попита генерал Хокинс.

— Не зная — отвърна Мадокс, докато се връщаше на мястото си. — Защо?

— Ами, след взривяването на бомбите ще настъпи голяма паника. Хората ще решат, че щом врагът има четири бомби, сигурно има и още. Ще започнат да евакуират градовете, което ще доведе до хаос. Семействата ни и приятелите ни са изложени на риск… а аз не мога и няма да се обаждам на познатите си из цяла Америка и да им казвам да се успокоят и да си седят вкъщи. Можем само да се надяваме, че ответният удар — заличаването на исляма — ще успокои хората. Но дотогава…

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… след като часът на практика е настъпил… мисля, че… всъщност чудя се как ще стане всичко.

— Зная, че всичко стана прекалено внезапно, Джим, но това е от Щата, за които трябваше да се зачудиш след единайсети септември, когато започнахме да замисляме Проект Зелено.

— Да, зная. Но сега си мисля как ти стоиш тук в Божията страна, докато ние четиримата сме във Вашингтон, нашите приятели а семейства са пръснати по цялата страна, а тя е потънала в хаос. Къде ще е твоето семейство?

— Там, където си е. Изобщо няма да им се обаждам. А и децата ми така или иначе няма да отговорят.

— Това е твоето решение. Аз обаче мисля, че трябва да се върнеш възможно най-скоро в Ню Йорк, след като започне всичко.

— Защо?

— За да споделиш изживяното, Бейн — отвърна Хокинс.

— Добре… Ще направя всичко възможно да се добера до Ню Йорк колкото се може по-бързо. Трябва обаче да унищожа СНЧ предавателя — просто за всеки случай, ако случайно се появи някой с разрешително за обиск. Това е моята работа. Вашата, господа, е да останете във Вашингтон или в съответните скривалища и да повлияете на събитията. Ясно ли е?

Хари седеше и ги гледаше. Реалността сякаш бе започнала да се губи. Отново се сети за радикалните групи, срещу които бе работил толкова години. Винаги дрънкаха глупости, защото повечето от тях дълбоко в себе си не искаха да рискуват живота си и да заложат бомба, да застрелят ченге, да оберат банка или да отвлекат някого. От време на време — когато се командваха от някой като Бейн Мадокс — някои от глупостите се превръщаха в дела. И в половината от тези случаи някой от групата снасяше плана на ченгетата или го изпяваше впоследствие.

Огледа всички присъстващи. Може би сега, след като времето бе дошло, някой от тези типове щеше да се освести преди вторник. Президентският съветник Дън изглеждаше малко несигурен и може би щеше да се откаже. Генералът също бе малко неуверен, но Хари познаваше този тип хора — генералът щеше да продължи, а накрая може би щеше да си пръсне мозъка. Улфър, типът от министерството на отбраната, беше предан на програмата и нищо нямаше да накара да отстъпи.

Оставаше и Ландсдейл. Хари си спомни за Тед Наш, личната Немезида от ЦРУ за Кори, покойник. Веднъж Кори бе казал за Наш следното: „Най-доброто, което можеш да кажеш за служител на ЦРУ, че лъже всички поравно“. Ако Ландсдейл седеше тук и се съгласяваше с всичко, Хари щеше го да заподозре в двойна игра. Той обаче доста се бе опънал на Мадокс, така че вероятно бе лоялен ако не към Мадокс, то към програмата. Хари реши, че Мадокс разбира това, но явно има доверие на Ландсдейл — иначе той изобщо нямаше да е тук. Всъщност Хари усещаше, че Ландсдейл е на практика по-силен поддръжник на Мадокс от останалите.

И накрая — самият Мадокс. Човек, който си имаше всичко, но нещо го подтикваше да рискува и да го заложи. Не ставаше въпрос за петрол, пари или власт. А по-скоро за омраза, както винаги при такива типове. Като с Осама бин Ладен, като с Хитлер, Сталин и всички, които Хари бе разпитвал и арестувал, откакто бе започнал да се бори с терористи. Имаше също и мъничко лудост, която водеше до тази омраза. Или пък беше обратното?

Мадокс го погледна, сякаш бе усетил, че си мисли нещо лошо за него, и попита:

— Имаш ли да кажеш нещо друго освен „майната ти“?

— Да. Като служител на федерална правозащитна агенция трябва да напомня на всички ви, че заговорът за извършване на убийство е престъпление…

Мадокс го прекъсна.

— Тук става дума за война, детектив Мюлер, а не за убийство. Генералите понякога жертват войници и дори цивилни, за да могат Други войници да оцелеят и да продължат да се бият.

— Ти си идиот бе!

Мадокс махна пренебрежително с ръка и отново се обърна към членовете на Съвета.

— Господа, на единадесети септември две хиляди и първа година Деветнадесет ислямски похитители, които нямаха основателни причини да ни причиняват зло и не бяха от калибъра на вас, седящите Коло тази маса, успяха да осъществят своя план. Нито един от тях не дезертира и не издаде останалите. Всички доброволно посрещнаха смъртта си. Не искам никой от нас да жертва живота си. Искам просто като патриотични американци да направим на нашите врагове онова, което те направиха на нас. Щом те могат да го направят значи ние трябва да го направим.

Някои от присъстващите кимнаха.

— Бих искал всеки от вас още сега да каже своето да или не на Проект Зелено. — Мадокс се обърна към заместник-министъра на отбраната. — Ед?

Ед Улфър се изправи.

— Господа, това, което предстои да направим, изисква смелост и решителност, каквито тук не липсват. И вярвам, че всеки от нас знае в сърцето си, че онова, което прави, е необходимо и правилно. — Замълча, след което продължи: — Сега не е време да мислим за себе си и за персоналните рискове, които поемаме. Сега е време да поемем риск за родината си по начина, по който всеки ден го правят нашите мъже и жени в униформа. И тъй, аз гласувам за прилагането на Проект Зелено.

Генерал Хокинс също стана.

— Като военен съм положил клетва да спазвам и защитавам конституцията. Освен това съм се заклел да се подчинявам на своя главнокомандващ. Приемам тези клетви сериозно и след много размисъл реших, че мога, бидейки в здрав разум, да подкрепя Проект Зелено.

Пол Дън се изправи и рече:

— Иска ми се да не бяхме оставени с толкова малко време за изпипване на подробностите, но се налага да изиграем ръката, която ни е раздадена. Гласувам „за“.

Скот Ландсдейл — не стана — каза:

— Имам чувството, че това е единствената възможност, която ще ни се отвори. Хари Мюлер не е бил изпратен тук да се радва на птичките. Най-добрата защита от интереса на властите към дейността ни — и вероятно от обвиненията в заговор — е да действаме първи. Ако не използваме бомбите, ще ги изгубим. Гласувам „за“

Бейн Мадокс стана и мълчаливо впери поглед в отсрещната стена. След това огледа присъстващите и заяви:

— Благодаря ви за вашата смелост и лоялност. Всички вие сте истински воини на служба на цивилизацията.

— Добрите воини не избиват цивилни — каза Хари. — Ти убиваше цивилни във Виетнам? Затова ли ти дадоха Сребърната звезда?

Мадокс го изгледа — за първи път ядосано.

— Затваряй си устата. Няма да говориш, докато не те питат. Ясно ли е?

— Само за последно — майната ти.

Бейн Мадокс се направи, че не го е чул.

— Господа, ние сме малобройната армия, която може и ще сложи край на разпространението на ислямския фундаментализъм и терор — каза той. — Ние сме просто най-късните и може би последните в дългия списък добри християнски мъже и жени, защитавали вярата и западната цивилизация от исляма. Моля, седнете.

Натисна няколко копчета и на екрана се появи карта на Европа и Близкия изток.

— Испанците и французите — преди да изгубят кураж — са се борили с мюсюлманите на запад. Кръстоносците са пренесли войната в сърцето на исляма. Християните на Балканите са се борили с турците половин хилядолетие.

Замълча за малко, после продължи:

— Може би сте чували за полския крал Ян Собески. През седемнадесети век, когато мюсюлманските орди били на път да нахлуят в сърцето на християнска Европа, този мъж, без да е молен от никого, вдигнал армията си от Полша и се сражавал срещу турците пред портите на Виена.

Мадокс огледа присъстващите, за да се увери, че го слушат.

— Никой не ни е молил да спасяваме западната цивилизация, но ние виждаме опасността и ще направим онова, което трябва да се направи. Вярвам, че Светият Дух направлява помислите и делата ни така, както Бог е направлявал крал Ян, който не е можел да спечели нищо, а е можел да изгуби всичко, като се е притекъл на помощ на християнските си братя при Виена. Защото, господа, крал Ян е знаел, че ако не спре турците при Виена, цяла Европа е щяла да коленичи пред исляма. И не забравяйте, че никой друг не оказал помощ на обсадения град. Всяка европейска страна предпочела да зарови главата си в пясъка и да се моли да не е следващата. Да ви звучи познато? Но Светият Дух, господа, влязъл в ума и сърцето на крал Ян и му казал какво трябва да направи. Казал му кое е правилно и нужно. Казал му, че победата над исляма ще е угодна на Бог. И въоръжен със Светия Дух, макар да имал много по-малобройна и слаба войска, полският крал Ян разбил турците и спасил християнска Европа. Този човек нито поискал, нито получил благодарности или награди за онова, което сторил.

— Не се е уредил поне с един петролен кладенец? — попита Ландсдейл.

Бейн Мадокс не му обърна внимание и продължи:

— Ние, господа, сме като крал Ян. Ние сме всичко, което стои между западната цивилизация и врага пред портите. Бог ни е довел до това място и време с определена цел. Като жертваме два американски града — които, подобно на Содом и Гомора, така или иначе не струват много, — ние можем да попречим на врага да унищожи други американски градове по свой избор и в удобен за него момент. Така ние спасяваме Вашингтон, Ню Йорк, Сиатъл, Чикаго, Атланта, Далас… Палм Бийч… Искам всички вие да разберете и да повярвате в това, през нощта да спите спокойно и да не бъдете разтревожени в сърцата, умовете и душите си. — Погледът му отново се спря върху всеки поотделно. — Ако самият Исус Христос бе тук, навярно щеше да каже — плюйте си на ръцете, момчета, и да се захващаме.

Четиримата мъже се спогледаха, но никой не коментира речта на Мадокс или въображаемите думи на Исус Христос.

Бейн Мадокс отпи глътка вода. Хари започваше да подозира, в чашата му всъщност има чиста водка.

— Добре, казах каквото имах за казване. А сега ви моля да склоните глави в мълчалива молитва и да помолите Бог за сила, напътствие и може би малко опрощение в случай, че Той има някакъв проблеми с това. Ти също, Хари. Моли се с нас.

Бейн Мадокс сведе глава. Останалите последваха примера му.

Хари Мюлер се помоли някой от тези типове да дойде на себе си, да си изпусне нервите или евентуално да получи по-добро божествено послание от това на Мадокс.

— Амин — каза Мадокс, след което продължи: — Коктейлите започват в пет в гостната. Облеклото е неофициално. Ако някой се интересува, в игралната зала ще има покер. Разполагаме с нова мишена за стрелички с лицето на Хюсеин. Вечерята е в седем и половина. Бъдете така добри да се появите със сако и вратовръзка. На излизане хвърлете бележките си в камината. Закривам заседанието на Изпълнителния съвет. Благодаря за вниманието.

Четиримата събраха нещата си и мълчаливо излязоха. Бейн Мадокс и Хари Мюлер се гледаха над масата.

— Сега сме само двамата, Хари — каза Мадокс.

Хари Мюлер прецени ситуацията. Ако успееше да се справи с Мадокс, прозорецът щеше да е най-добрият му начин за спасяване. Но ако успееше пък да разговаря с двете горили отвън и да им каже какво се гласи, може би щеше да е още по-добре, отколкото да се мъчи да бяга.

— За какво си се размислил? — попита Мадокс.

— Мисля, че този план ми харесва.

— Не ме поднасяй. Всъщност как се справих?

— Добре.

— Само добре?

— Изгубих нишката покрай историята с крал Ян. — Прецени, че ще успее да се справи с Мадокс за три секунди, макар да беше окован.

— Тревожи ме, че не го разбираш — каза Мадокс. — Нима искаш шибаната война срещу тероризма да продължи, докато внуците ти се пенсионират?

— Виж какво, мой човек, трябва да си понесем ударите, за да ударим в отговор. Те няма да ни атакуват с атомна бомба, затова не трябва ние да го правим. Губи ти се смисълът на Горски пожар.

— Не, напротив. Смисълът му е в това, че работи прекалено добре.

— Да, точно това е шибаният смисъл.

— Това е като онази приказка, Хари — ако планината не отиде при Мохамед, Мохамед ще трябва да отиде при планината. Нали?

— Както кажеш.

Сграбчи тежкия метален пепелник, който бе използвал Ландсдейл, метна го към Мадокс и скочи, докато той се навеждаше, за да избегне удара.

Взе трите метра за по-малко от две секунди, но Мадокс вече се бе изправил и отстъпваше заднешком към стената. Хари се движеше с цялата скорост, която му позволяваха белезниците, но Мадокс бе по-бърз и измъкна изпод сакото си пистолет.

Хари се хвърли към него и Мадокс стреля. Хари спря, объркан, че не е усетил куршума — изстрел все пак имаше.

Бейн Мадокс отстъпи още назад и двамата впериха погледи един в друг. Хари направи крачка напред, но краката му изведнъж натежаха и стаята започна да се върти около него.

— Успокой се — каза Мадокс.

Хари усети как краката му се подгъват и рухна на колене. Нещо стърчеше от гърдите му. Той посегна да го пипне.

— Стреличка с приспивателно — обясни Мадокс. — Използваме ги за мечките. Нямаме право да ги убиваме извън ловния сезон.

Хари измъкна стреличката и видя кръвта по иглата.

— Освен това нямам право да убивам федерален агент, така че се налага да умреш по някакъв друг начин. Може би при инцидент по време на лов.

Вратата се отвори.

— Всичко наред ли е, господин Мадокс? — попита мъжът от охраната.

— Да, Карл. Отведете господин Мюлер до стаята му.

Появи се друг охранител и двамата с Карл пристъпиха към Хари.

Хари успя да си поеме дъх и да каже:

— Ядрен… — Знаеше, че трябва да стои неподвижен, за да не позволи на транквилизатора в кръвта му да подейства по-бързо. — Искат да… взривят… куфара…

Охранителите го вдигнаха и почти го повлякоха към вратата.

— Всъщност ми харесваш — каза Бейн Мадокс. — Стиска ти. А и ми направи страхотна услуга. Така че нямам нищо против теб.

Хари почти не го чу, но все пак прошепна:

— Да ти го начукам…

— Едва ли ще се получи. Дръжте го упоен — обърна се Мадокс към Карл. — По-късно ще се занимавам с него.

Те излязоха и Бейн Мадокс затвори вратата. Фасовете по скъпия килим го дразнеха и той клекна и ги събра.

После отиде до черния куфар, прокара длан по блестящата гладка кожа и прошепна:

— Моля те, Господи, нека да стане.