Мъри Лейнстър
Оръжието-мутант (1)

I

"При всякакви обстоятелства вероятността от неблагоприятни последствия е винаги по-голяма от нула. Но същата тази вероятност нараства многократно, ако продължителността на серията от действия или постъпки се увеличава. Ефектът от моралния контрол може да бъде представен като математически описано количество, процент с който се съкращава числото на вероятните неблагоприятни случайности. Разбира се, този процес може да се нарече с различни имена — разумно използуване на вероятностите или просто благочестие. Но е сигурно, че този метод прави неблагоприятните последствия по-малко вероятни. Постъпки, определени като престъпления, математически не могат да бъдат оправдани. Например…

„ВЕРОЯТНОСТ И ПОВЕДЕНИЕТО НА ЧОВЕКА“

ФИТЦДЖЕРАЛД

Келхъун лежеше на койката си и четеше книгата на Фитцджералд „По въпроса за вероятностите и поведението на човека“. Корабчето му, собственост на Медицинската Служба, се носеше в хиперпространствен режим или наричан горно каране. Свръхсветлинната скорост и автопилотът не предоставяха на човек нищо друго, освен да си прахосва времето. Единствен друг член на екипажа, пръв приятел и помощник на доктора бе тормалът с гръмкото име Мургатрой, който се бе сврял в ъгъла на кабината, спеше свит на кълбо и мъркаше доволно, като с опашката си бе завил чувствителния нос.

Сред тишината в каютата често се раздаваха някакви щраквания, шумове, скърцания. Този звуков фон бе необходим на човека, в противен случай можеше да превърти от мъртвата неподвижност на хиперпространствения полет.

Келхъун се прозя и обърна листа. Нещо се раздвижи, шумно щракна и един записан на лента глас произнесе:

— Пет секунди до излизане в нормалното пространство след края на сигнала.

Тържествено започна да удря метроном. Като постави листче на достигнатата страница, Келхъун затвори книгата, стана, наложи с волята си да отиде при пулта, където седна на креслото и се закопча с коланите.

— Мургатройд! — викна на тормала. — Тревичката е зелена, слънчицето свети, някой на гости ни лети. Отваряй очи, пристигаме!

Животинчето отвори едното си око, видя къде се намира доктора — в пилотското кресло, — протегна се и тръгна да си търси по-сигурно място, където щеше да може за нещо да се хване. Големите светли очи внимателно гледаха Келхъун.

— Бинг-банг! — издрънча гонг от говорителя и глас започна да брои: — Пет… четири… три… две… едно…

Точно в мига когато бе казано „едно“, корабът изкочи в нормалното пространство. Усещането при това бе направо незабравимо. Стомахът на доктора сякаш се обърна наопаки, после се върна обратно и цялата тази процедура се повтори още два пъти. Започна нещо като замайващо главата стремително спускане по разширяващ се конус. Келхъун преглътна мъчително. Навън всичко се промени.

През илюминатора надникна ослепителното местно светило Марис. Съзвездието Кит остана някъде зад кърмата. Макар докторът да бе напуснал само преди три седмици щаба на Медицинската Служба, светлината на тези звезди е трябвало да пътешествува много-много години преди да дойде до същата тази точка, където да попадне в очите на човек. Третата планета в Системата величествено обикаляше орбитата си. След като провери данните, Келхъун доволно се облегна в креслото си, обърна се към тормала и каза:

— Пристигнахме благополучно!

— Чиуи! — пронизително изпя зверчето.

И размота опашката си, с която се бе захванал здраво за дръжката на сандъка, скочи на капака му и погледна екрана. Разбира се, изображението нямаше смисъл за него. То просто имитираше поведението на човека подобно на папагал, който подражава на произнесените думи.

— Това е Марис-3 — обясни Келхъун. — Виж само колко сме близо. С пръст да го докоснеш. Там сега има колонисти от Детра-2. Както се казва в рапорта, градът е построен преди две години. Колонията е станала доста солидна.

— Чи-чиуи — сякаш се съгласи Мургатройд.

— Дръпни се от пътя ми! — заповяда докторът. — Започваме да преминаваме на подходяща орбита за качане. Сега ще изпратя съобщение, че пристигаме.

Стандартната маневра изискваше преминаване на вътрешносистемна тяга, за което бе необходимо доста време. Изминаха няколко часа преди да осъществи другото си намерение, когато защрака с копчетата на предавателя и поиска разрешение за кацане.

— Говори кораба на Медицинската Служба „Еклипус-20“. Моля, разрешете кацане. Съобщете ми координатите на космодрума. Нашата маса е петдесет тона. Повтарям — петдесет тона. Цел на посещението — планетарна санитарна инспекция.

Той се облегна на креслото и зачака. Задачата бе най-обикновена. Долу, в космодрума, трябваше да има решетка за кацането. Диспечерът ще съобщи координатите на точката в която трябва да увисне корабчето. Решетката ще протегне в космоса на пет планетарни диаметъра пипалата на полето за кацане, ще поеме кораба и внимателно ще го насочи към решетката, където ще го закотви. после Келхъун, като официален представител на МС ще започне сериозни преговори с властите на колонията и така ще си изясни обществената система на здравеопазване.

Докато чакаше отговор докторът разглеждаше диска на планетата.

— Ако се осланяме на картата — забеляза той, като по навик продължи да се обръща към Мургатрой, — градът се намира на брега на този залив, недалеч от линията на терминатора.

Планетата най-после отговори и от говорителя се раздаде удивен глас:

— Какво? Какво казахте?

— Кораб на Медицинската Служба „Еклипус-20“ — търпеливо повтори Келхъун. — Моля, координатите за кацане. Маса петдесет тона. Цел — планетарна санитарна инспекция.

— Медицински кораб? — още повече се удиви гласът. — О, богове! — човекът се отмести от микрофона. — Ей, вие! Чухте ли това?

Настъпи тишина. Келхъун повдигна вежди. Не очакваше някакви затруднения. Той само трябваше да запознае медиците на Марис-3 с последните постижения в медицината. И ако тези постижения ги имаше вече на планетата, Келхъун трябваше да се убеди в това. Най-много до три дни той ще се върне на борда и ще отлети с доклад в щаба на Службата. Възможно бе, макар и малко вероятно, да отнесе със себе си и някаква новинка, измислена от местните медици.

Той нетърпеливо затропа с пръсти по дръжката на креслото. Паузата продължи прекалено дълго.

— Ей, вие горе! — прозвуча нов глас. — Чувате ли ме?

Келхъун вежливо отговори.

— Чакайте! — каза сдържано гласът.

Последва неразбрано мърморене. Хората долу, на петдесет хиляди мили растояние, се съвещаваха около предавателя. Последва щракане. Докторът отново повдигна въпросително вежди — ама това не влизаше в никакви рамки на нормалната процедура! Никой и никога досега не бееше оспорвал важността на МС. Щабът на местния сектор се намираше в съзвездието Кит. Сътрудниците работеха с двойно и тройно натоварване и самото съществуване на Службата зависеше от съгласието на колониите да помагат. Та нали МС е нещо като междузвездна клиника. В нея се събираха и от нея се разпространяваха новите начини на лечение и диагностика, от и за хиляди новоусвоени светове. Често местната служба влизаше в контакт с аналогичните щаб-квартири на съседните сектори. Например, новата технология за генна селекция само за петдесет години пресече Галактиката. Скоростта бе добра, като се знае, че полет в хиперрежим по права линия би продължил цели три години. МС си струваше вложените средства и усилия. Десетки колонии оцеляваха само благодарение на помощта на медкорабите. И никъде досега на тях не им беше отказвано гостоприемство.

— Ей, вие долу, слушайте! — не издържа повече мълчанието Келхъун. — Какво става? Кога мислите да кацаме?

Мълчание. Секунди по-късно кабината се изпълни с оглушителен рев. Всичко вибрираше, подскачаше, тракаше и чукаше. Осветлението се изключи — бушоните бяха изгоряли. Засвири с неприятния си тембър клаксона за външни обекти. Индикаторът за температурата на корпуса направо засвятка. Вътрешното гравитационно поле първоначално се усили със скок, а после напълно изчезна. Пултът сякаш бе полудял. Няколко секунди продължи този хаос.

И всичко стихна. Мъртва тишина, безтегловност, тъмнина. Някъде наблизо жално мяукаше Мургатрой.

Келхъун си спомни за съдържанието на книгата, която четеше по време на полета. Следвайки канавата и той бе имал работа, мислено, с неблагоприятни последствия от едно или друго. Сега някой съвсем преднамерено бе се опитал да прекрати съществуването на медкораба.

— Изглежда, долу някой го сърбят ръцете — спокойно каза докторът. — И какво ги е ужилило?

Той натисна различни бутони за управление на екраните — трябваше да види, какво става навън. Камерите имаха сложна и сигурна система за предпазване, защото в космоса няма нещо по-безпомощно от ослепял кораб. Но въпреки надеждата на Келхъун екраните не светнаха. Следователно, предпазителите не са сработили навреме.

Косите на тила неволно се разшаваха. С привикването на очите към мрака Келхъун започна да различава слабото флуоресциращо светене на дръжките и вратите. Той добре си представяше, какво бе станало, друг вариант не бе възможен. Решетката за кацане бе зашлевила на медкорабчето силова плесница за гигантски лайнер от двадесет хиляди тона. Такава енергия би парализирала всеки прибор и изгорила всеки бушон. Това не може да е случайно съвпадение или нещастен случай. Те добре разбраха, с кого си имат работа, питаха втори път, заповядаха да чака… Да, опит за унищожаването на медкораба е налице.

— Възможно е — каза сам на себе си докторът в изпълнената с мрак кабина, — пристигането на медкораб, да е неизгодно за някои, като следствие на не чак дотам благородна постъпка и сега те се стараят да ме отстранят. На това ми прилича.

Мургатройд жално записка.

— И ми се струва — студено произнесе той, — че някой си заслужава добър ритник.

Обратната връзка!

Разкопча предпазните колани и с един скок премина кабината. Рязко отвори стоманената врата. Това което започна да прави, обикновено се върши от хора с дебели изоллационни ръкавици и винаги в пункт за обслужване долу на космодрума. Чудовищна енергия бе необходима за навлизане в хиперпространството и не малка част се възвръщаше обратно в акумулаторите при появата в нормалното пространство. Сега Келхъун направи серия превключвание с помощта на които тази енергия би могла да се хвърли на решетката, ако възникне такава нужда.

И той заплава обратно към пулта.

Нещо дръпна корабчето. Полето на решетката безжалостно затръска корпуса. Келхъун успя да се хване за креслото, но последващият тласък едва не го откъсна от там. Ако не беше се удържал, ускорението щеше да е сплеска при удара в стената. „Еклипус-20“ висеше на края на лост с рамо петдесет хиляди мили и с този лост се стараеха да го тръскат. За това се изискваше специални превключвания и настройки на решетката за кацане. Някой ги правеше. Нов тласък в другата посока. Келхъун се стараеше да не изпусне спасителното кресло. Нов тласък. И още един. Но този път му провървя, хвърли го вправо в креслото.

Зад гърба му сърдито съскаше животинчето — носеше се из цялата кабина и напразно се опитваше с четирите си крака и опашката да се хване за нещо.

Келхъун едва успя да закопчае колана и новият тласък последва, ако бе закъснял и секунда темето му щеше да щурмува пулта като таран. Люшкането се ускори и главата му започна да се замайва. След особено силен тласък той за миг изгуби съзнание и бушуващата в мозъка кръв едва не разкъса вените. Пред очите падна мъгла, но всеки път, когато ръката достигаше пулта, той се опитваше да задействува необходимата му верига.

Най-после уцели нужния бутон. Последва взрив — така изреваха акумулаторите, докато се разреждаха. Енергията полетя към решетката за кацане за части от секундата. В кабината замириса на озон, като след силен удар на мълния.

И всичко изведнъж утихна. Състоянието на пълен покой изглеждаше като неприлично блаженство. Докторът започна с треперещите си пръсти да заменя изгорялите бушони. Лампите премигаха и светнаха, но екраните останаха слепи. Келхъун искрено изруга, а Мургатройд изсъска, като продължаваше да виси на стелажа за инструменти. Индикаторът за външни предмети показваше, че на някакви си четиридесет и кусур хиляди мили в пространството плава коварната планета Марис-3. Температурата на външния корпус се бе повишила с петдесет и шест градуса, генераторите за изкуствена гравитация заработиха нормално и безтегловността изчезна. Само тези проклети екрани… Човекът няколко секунди се бори със себе си и успя да надвие безсилната ярост, която заплашваше да го обхване.

— Чи-чиуи-чи-чи! — отчаяно записука Мургатройд. — Чи…

— Трай там! — отряза го докторът, — достатъчно работа си имам. Представи си само, някакъв шегаджия там долу е открил нов начин за използуване на решетката за кацане. Средство за убийство! Тресе ни като куче хваната котка. Но и аз успях с нещо да го поизгоря.

Всъщност, едва ли. Енергията, която им хвърли, най-много да е разтопила трансформаторите на решетката — какъв ли фоерверк се е вдигнал! — но в никакъв случай не е проникнала до пулта за управление, където се е намирал този изобретател.

Лицето на доктора се промени — той се опита да си представи възможностите за управление на слепия кораб. Електронният телескоп! Той не беше включен и не би следвало да е изгорял като панорамните екрани. Келхъун натисна копчето. Ура! Над главата му възникна звездното небе.

— Чиу-чиу-чи! — възторжено прокоментира Мургатройд.

Келхъун погледна зверчето и намери причината. Въпреки че инструментите бяха здраво закрепени в гнездата си, опашката на зверчето бе затисната.

— Постой така известно време — помоли приятеля си докторът. — Нужно е да си дадем вид на неуязвим кораб, иначе те ще опитат по друг начин. Трябва нещастната случайност да превърнем в щастлива.

По време на схватката с решетката за кацане кораба бе изгубил ориентацията си и сега летеше в неопрезделена посока с неопределена скорост. Келхъун включи коригиращите ракети. Заработиха снопове високоимпулсни дюзи, дебели колкото един молив. Корабчето започна да завива.

— Само не по права линия! — напомняше докторът сам на себе си. И избра такава спирала, която да създава илюзия за случайно включване на двигателите. Същевременно изхвърли през борда наптрупаната смет. От повърхността на планетата това можеше да изглежда като взрив вътре в корпуса.

— Сега… — пред окото на телескопа се понесе планетата.

Повърхността се оказа опасно близка, но това бе ефект на увеличаването. Пот изби по челото, когато от индикатора за външни предмети разбра, че Марис-3 се е приближила с хиляда мили.

— Виж ти! — измормори той.

Непрекъснато изменяше спиралния курс. Добрата подготовка по тактика на космическия бой би му позволило да направлява корабчето по най-изгодния курс-ускорение, но тогава на планетата биха се сетили, че го управлява ловък пилот. Никой не трябваше да предвиди маневрите му. Когато в полезрението на телескопа се оказа планетата, той тръгна по права линия, направи няколко снимки и отново изпадна в свредел падайки надолу и същевременно преминавайки от бясно въртене в хаотични премятание, а после се понесе успоредно на повърхността и предложи на наблюдателите представлението — луд кораб без пилот.

На височина петстотин мили той вдигна капаците на илюминаторите и видя по небето ярките звезди. На десния борд се разпростираше мори от тъмнина — носеше се над нощната страна на планетата.

Време беше за спускане. На височина четиристотин мили индикаторът за външно налягане се помести от нулата. Докторът веднага направи няколко прости сметки на ум, като сравни статическото налягане на тази височина с динамическото от движението на кораба. Показалецът не трябваше да мърда от нулата. Веднага измени курса на сто и осемдесет градуса и започна да забавя скоростта, докато стрелката се спусна на нужното място.

Корабът продължаваше да се спуска. До повърхността оставаха двеста мили. Пред него се показа ярката линия на изгрева. Още сто мили височина надолу. Той си позволи да изключи двигателите и корабът започна да пада свободно.

На височина десет мили той започна да търси признаци на изкуствено лъчение. Електромагнитния спектър беше пуст, ако не се смятаха пуканията на буря на хиляди мили от кораба. На височина пет мили индикаторът на външни предмети се развълнува и посочи, че се движат над планина. Келхъун направи завой и намали до минимум скоростта.

На две мили растояние от повърхността заработиха ракетите за кацане. Като наблюдаваше гористите склонове докторът постигна относителна неподвижност на кораба и започна да се спуска отвесно. Тънките фокусирани струи на дюзите биеха право надолу.

Траекторията се оказа доста добра, дори направо идеална. Корабът се спускаше сред запалените дървета като в огромна шахта. Пламъкът изрови дълбока яма и достигна скалната основа. Камъните се затопиха. В този миг „Еклипус-20“ докосна почвата. Наоколо се разлетяха листа и клони.

Келхъун изключи двигателя. Чу се скърцане, поклащане, корабът се наклони и… замря на място. Опорите здраво се бяха захванали за повърхността.

— Е — възкликна Келхъун, — сега мога да ти помогна, Мургатройд.

Датчиците за радиация съобщаваха само за далечна буря. Само минута по-късно той включи външните микрофони, доста по-чувствителни от човешките уши.

В кабината се разнесе свиренето на вятъра над върховете на планината, шума на листата и сред него се промъкваха звуците на живата природа — чуруликане, хлопане на криле, ръмжене, тракате. И според тези звуци местната фауна се представяше като невероятно мирна. Келхъун намали звуците и ги превърна в ненатрапчив фон, в концерт на нощни същества, който за човешкото ухо винаги се свързваше с пълната безметежност.

Сега можеше да се захване с изучаването на направените снимки, докато се намираше над града. Точно там се намираше решетката, която изцеди целия му запас от енергия, без която той не можеше да се върне обратно в щаба на МС.

На снимките се виждаха и най-малките детайли. Градът бе обкръжен от пръстеновидна мрежа шосета и автостради. Жилищните комплекси приличаха на кръгли медалиончета, а изобилна зеленина изпълваше пространството между зданията на столицата. Виждаше се и решетката за кацане — обширна конструкция от стоманени тръби висока половин миля и с диаметър цяла миля.

Но на пътищата не се виждаха коли. Нито пешеходци на улиците. На покривите нямаше кацнели въртолети и изобщо не се забелязваше хвъркат транспорт. Градът изглеждаше напуснат или в него никога не бе имало жители. Зданията бяха в пълен порядък. Автострадите не бяха успели да обраснат с трева.

Но градът бе пуст и мъртъв!

Кой тогава бе направил такъв успешен опит за унищожаването на медкораба?

Докторът мълчаливо се посъветва с Мургатройд.

— Какво мислиш за това? — каза той след известно време. — Имаш ли някакви предложения?

— Чи-чиуи! — бе мъдрият отговор на животинчето.