Пол Верлен
Алегория

Един самотен и порутен храм

на жълтата скала стърчи забравен,

тъй както цар — през сълзи, изоставен —

оглежда се в реката, вечно сам.

 

Със сънна прелест, с взор унило-ням

наяда в сянката на бор възправен

с върбова вейка гъделичка фавън

засмян, чевръст, в очите с весел плам.

 

О, кой поет, кажи ми, сътвори те,

кой груб тъкач ти разкраси чертите,

наивен, жалък, подсладен мотив,

 

ковьор протрит и с прелест захабена,

банален като оперетна сцена,

като съдбата ми — уви — фалшив!