Пол Верлен
Вечерната супа

На Ж. К. Юисманс

В студена ниска стая мъжът със здрача близа,

измръзнал — само с блуза над скъсаната риза,

и тъй като от Вчера пак мисли го гнетят,

жената с пръст на устни децата стрелба — шшът!

 

Един креват продънен, сандък и два-три стола,

и маса разкривена и безнадеждно гола,

перденце от молците превърнато в парцал,

ужасна мръсотия сред въздух застоял.

 

Мъжът с голямо чело, в очите с пламък мрачен

Все пак с добра душа е и с ум като бръснач е —

момче и половина, макар и Все сърдит.

Жената — още млада — е хубава на вид.

 

Но Нищетата спуска ръката си зловещо

и Всеки ден души ги, отнема им по нещо,

додето своя облик изгубят те съвсем

и станат две животни във вечния ярем.

 

Край масата се струпват и сърбат свойта супа

с говеждо. Страшни сенки — като пияна група —

се качват по тавана и мърдат — нали пак

семейството вечеря на лампа без калпак.

 

Децата им са бледи, но жилави са всички —

макар измършавели и с хлътнали гърдички

да зъзнат всяка зима с парцалите по тях,

а лете пък да гълтат из улиците прах.

 

Ръждясва стара пушка на гвоздея отсреща

и мигащата лампа я прави по-зловеща,

а който се наеме из стаята без срам

като ченге да пъха носа си тук и там,

 

открил би в шкафа книги сред прашните предмети —

това са „Авантюри…“ и „Всякакви съвети“,

а под дюшека мръсен — къде са чак били! —

романчета сълзливи с оръфани ъгли…

 

Ядат те упорито. Мъжът така свиреп е,

лъжицата размахал, над супата се трепе

и се раздават звуци като при вълчи глад.

И реже с ножа, който той носи все отзад.

 

Жената пак въздиша — подмина я късмета,

приятелката има и къща, и карета;

децата вече търкат с юмручета очи

и хъркат върху стола, и сякаш плач звучи!