Пол Верлен
Утринна молитва

Червена като паст, зората,

през тоя сетен летен ден

е зейнала и в мрачината

просторът е окървавен.

 

Нощта — мечтателка красива —

бледнее от студа в зори,

на запад в сенките се скрива

и розов ръб едва гори.

 

Случаен лъч за миг изскача,

огрява росната лъка

и като гола сабя в здрача

се лъсва тихата река.

 

Със смътен шум сънят се рони

и виждаш в тая утрин ти

мъглица над треви и клони —

въздишка може би — трепти.

 

Картината ти е позната,

но постоянно се мени.

Едно селце в далечината

изниква. Палят светлини,

 

макар че се развиделява

и неспокойните лъчи

се хвърлят в тъмната дъбрава.

Ей там звънарната личи

 

и слънцето едва изгряло

в лемежа блясва като взрив,

и ето — плахи отначало,

сърдити — в тоя час сънлив

 

крещят петлите настървени —

о, час на залъка с осил,

очи от търкане червени,

кола със старец подранил;

 

димът над къщите се влачи

и тръгват — тъй ще е докрай —

пак неуморните орачи,

изпращани от бесен лай,

 

додето в часовете ранни

звънят над този край суров

и хвърлят гневните камбани

към Бога своя богослов.