Пол Верлен
Благоразумие

На Гастон Сенешал

Подай ръка, ела да седнем, замълчи

под старото дърво, където — спрял да скита —

издъхва вятърът и милва до насита

луната клоните с посърнали лъчи.

 

Не мърдай… Да мълчим и да сведем очи.

Недей мисли. Мечтай. Не страдай с гръд разбита,

че няма щастие, че младостта отлита

и бухалско крило в нощта над нас стърчи.

 

Укрий надеждите. И нека се смирят

душите, нека в тях се спусне с топла ласка

сияйният покой на слънчевата смърт.

 

Да помълчим така сред този мрак дълбок,

не бива никой тук в съня й да я стряска:

Природата — велик и зъл, безмълвен Бог.