Пол Верлен
Тоя празник на житото…

Тоя празник на житото, празник на хляба горещ,

мили родни места, пак ви виждам прелели от сила!

Всеки шум, всичко живо в природата ври като в пещ

и слепи светлината, и розови-сенки разстила.

 

Златна слама със съсък към гъстите клони полита

и отблясъци скачат, блещукат, трептят светлини,

труд кипи — чак додето ти виждат очите — в полята,

Всеки миг — и загрижен, и весел — лика си мени.

 

Всичко тук се задъхва, превило е гръб

под спокойното слънце — работника тръпнещ от радост,

който яко се труди, размахал над нивите сърп,

и налива в зърната, все още възкисели, сладост.

 

Работи, старо слънце, за хляба и гъстото вино

и със земното мляко човека кърми и му дай

чаша, дето небесна забрава се смее невинно.

О, жетвари, лозари, пред вас е честитият край!

 

Че накрай, след наляното вино и хляба прибран,

плод на хорския напън, в земята открил съучастие,

Бог и жъне, и сбира, и дава ни своята дан —

Плът за Комка и Кръв за Причастие!