Пол Верлен
Ридае рог в дъбравата пред нас…

Ридае рог в дъбравата пред нас,

сирашката печал — би казал — страда,

залутана в дола, и без пощада

я къса Вятърът, залаял с бяс.

 

Душа на вълк се вдига с тоя глас

към слънцето, което вече пада,

и немощта — би казал — и наслада,

и болка е в догарящия час.

 

Снегът развива бинтове съдрани —

да спре кръвта на залезните рани,

но болката ще заглуши ли той?

 

Въздъхва пак угасващата есен

и целият простор в скръбта унесен

замира бавно в сладостен покой.