Пол Верлен
Сантиментална беседа

Сред стар вековен парк — и гол, и заледен —

два призрака в нощта изникнаха пред мен.

 

Очите — мъртви, устните им — сухи,

и с мъка се долавят думи глухи.

 

Сред стар вековен парк — и гол, и заледен —

зовяха миналото сенките пред мен.

 

— Не си ли спомняш нашта страст тогава?

— Защо, нима това си заслужава?

 

— Не виждаш ли душата ми насън поне,

сърцето тръпне ли от мойто име? — Не.

 

— Ах! Тия дни на щастие безмерно,

до кръв притискахме уста! — Наверно.

 

— Как чист бе сводът син. Надеждата — и тя.

— Но тя към черен свод, ранена, полетя.

 

Тъй те потънаха в тревата суха

и само мракът чу речта им глуха.