Пол Верлен
Епилог

Студено слънце грее в небето разводнено.

От вятъра обвяни, пламтят като зора

обречените рози и гаснат постепенно.

И въздухът е хладен — целувка на сестра.

 

Природата за дълго ще слезе днес от трона.

На устните й тъжни усмивка затрептя:

през жълтите простори — към всичко благосклонна —

при хората метежни и грешни иде тя.

 

И с плаща си, извезан със синя звездна свила,

челата ни избърсва от стинещата пот.

Душата й безсмъртна и вечната й сила

в сърцата беззащитни ще влеят пак живот.

 

Прохладата, успяла листата да разклати,

просторът, в който гаснат и песни, и лъчи,

и всичко — волни птици и облаци крилати, —

и всичко ти нашепва: — Вглъби се. Замълчи!