Пол Верлен
Страх

Природо, Всичко в тебе гнети: и тая зряла

златиста шир, и здрачът, започнал да звъни

от хлопки, и зората на хубавите дни,

и слънчевата слава, тържествено умряла.

 

Да не цениш изкуство — о, смях! — ни мисли, ни

Човек, ни храм античен, ни свята катедрала,

високо — в свода празен — духа си завъртяла;

с едно око да гледаш и радост, и злини…

 

Не вярвам вече в Бога, ни в мъдростта човешка —

отрекох ги, забравих; а леката насмешка

и Любовта — не ми се и мисли днес за тях.

 

Люлян от всеки прилив и отлив — както брига,

безсилен да живее, смъртта презрял от страх,

за гибелната драма платна духът ми вдига…