Едмондо де Амичис
Сърце (8) (Дневникът на един ученик)

Пролет

1, събота

Първи април! Остават само три месеца още! Тая утрин беше една от най-хубавите през годината. Аз бях доволен, защото мама ми беше обещала да ме заведе в детския приют на булевард „Валдоко“. Бях доволен и защото Зидарчето е по-добре, и защото снощи, като минаваше край нас, учителят каза на баща ми:

— Добре е, добре е.

Пък и беше хубава пролетна утрин. От прозорците на училището се виждаше синьото небе, дърветата на градината, всички покрити с пъпки, и широко разтворените прозорци на къщите със сандъчета и саксии, които вече се бяха раззеленили.

Учителят не се смееше, защото той не се смее никога, но беше в толкова добро настроение, че почти не му се явяваше правата бръчка по средата на челото му. Той обясняваше една задача, като се шегуваше. Личеше, че му приятно да диша градинския въздух, който влизаше през отворените прозорци, наситен с прясното ухание на пръст и листа, което ни караше да мислим за разходки из полето. Докато той обясняваше, от една съседна улица се чуваха ударите на ковач върху наковалня и от една насрещна къща песента на жена, която приспиваше детето си; далече в казармата свиреха тръби. Всички изглеждаха доволни, дори Старди. По едно време ковачът започна да удря по-силно, жената да пее по-високо. Учителят прекъсна урока и се ослуша. След това каза бавно, като гледаше през прозореца:

— Небе, което се усмихва, майка, която пее, честен работник, който работи, деца, които учат… ето хубави неща!

Когато излязохме от клас, видяхме, че и другите ученици са весели; всички вървяха в редица, като удряха силно крак и си тананикаха като пред четиридневна ваканция. Учителките се шегуваха. Тая с червеното перо подскачаше подир своите деца като ученичка. Родителите на учениците разговаряха помежду си засмени и майката на Кроси, зеленчукопродавачката, носеше в кошниците си толкова китки теменуги, че изпълваха с благоухание цялата зала на училището. Аз никога не съм изпитвал толкова голяма радост като тая заран, когато видях майка ми да ме чака на улицата. И аз й го казах, като се приближавах до нея:

— Радостен съм: какво ме прави толкова радостен тая заран?

Майка ми отговори, като се усмихваше, че се дължало на хубавата пролет и на чистата ми съвест.

Детският приют

4, вторник

Майка ми, както ми беше обещала, ме заведе вчера след закуска в детския приют на булевард „Валдоко“; там тя щеше да препоръча на директорката една от сестричките на Прекоси. Аз не бях виждал приют. Колко ме развлякоха децата в него! Те бяха двеста момиченца и момченца, толкова малки, че в сравнение с тях нашите деца от първи клас са мъже. Пристигнахме тъкмо когато влизаха в редица в трапезарията, където имаше две много дълги маси с множество кръгли дупки и във всяка дупка по една черна металическа паница, пълна с ориз и фасул, и по една лъжица до нея. Като влизах, някои се спъваха, падаха и оставаха на пода, докато се затечеха учителките да ги вдигнат. Мнозина се спираха пред някоя паница, като смятаха, че там е мястото им и веднага глътваха по една лъжица от яденето, но идваше някоя учителка и им казваше:

— Напред!

Те тръгваха напред и след три-четири крачки пак глътваха по една лъжица ядене, след това пак напред, докато стигнеха на своето място, след като бяха изгълтали по половин паница от чуждата супа. Най-сетне с бутане и викове „Бързайте, бързайте!“ ги подредиха и те започнаха молитвата.

Но всички от вътрешните редици, които при молитвата трябваше да обърнат гръб на паницата си, извиваха назад глава да следят да не би някой да се докопа до паницата им и след това се молеха със скръстени ръце и с очи към небето, но умът им беше в кашата. След това започнаха да ядат. Какво весело зрелище! Някое ядеше с две лъжици, друго гълташе с ръце; мнозина от тях вадеха фасулчетата едно по едно и ги пъхаха в джобовете си; други пък ги увиваха плътно в престилките си и ги удряха, за да ги направят на тесто. Имаше и такива, които не ядяха, за да гледат как хвърчат мухите. Някои кашляха и пръскаха дъжд от ориз наоколо. Трапезарията приличаше на кокошарник. Но беше приятно. Красива гледка представляваха двете редици момиченца, всички с коси, свързани на темето с червени, зелени и сини кордели.

Една учителка запита една редица от осем момиченца:

— Къде вирее оризът?

Всички заедно затвориха пълните си със супа уста и отговориха напевно в един глас:

— Ви-рее във во-да-та.

След това учителката изкомандува:

— Горе ръцете!

Хубаво беше тогава да види човек как отскачат изведнъж всичките тия ръчици, които преди няколко месеца още са били в пелени, и после да трепкат подобни на бели и розови пеперуди.

След това отидоха на почивка. Но първо всички си взеха кошничките със закуска, които бяха окачени на стените. Излязоха в градината и се пръснаха, като изваждаха от кошничките провизиите си: хляб, печени сливи, парченце сирене, варено яйце, дребни ябълки, шепа варен нахут, кокоше крило. За миг цялата градина бе покрита с трохи, сякаш бяха нахвърляли храна за ято птички. Те се хранеха по най-особени начини — като зайците, мишките, котките, — едни гризяха, други ближеха, трети смучеха. Едно момченце беше опряло на гърдите си едно тънко и дълго хлебче и го мажеше с мушмула, сякаш лъскаше сабя. Момиченца мачкаха в шепите си меко сирене, което течеше между пръстите им като мляко и се стичаше в ръкавите им; но те не забелязваха това. Тичаха и се гонеха, захапали ябълки и хлебчета както кучетата. Видях три деца, които дълбаеха с клечки едно варено яйце, като вярваха, че ще открият в него съкровище; половината пръснаха по земята, а после го събираха с голямо търпение парченце по парченце, сякаш събираха бисери. Около ония, които носеха нещо особено, имаше по осем или десет деца, които гледаха в кошничката, както биха гледали луната в кладенец. Около един дебеланчо, който държеше в ръката си книжна фунийка със ситна захар, се бяха събрали около двайсет деца, които го молеха и увещаваха да им позволи да си потопят хляба в нея, а той на едни даваше, а на други позволяваше само с пръст да си близнат.

През това време майка ми беше дошла в градината и милваше ту едно, ту друго. Много от тях вървяха около нея, а някои се спуснаха върху й, за да ги целуне, вдигнали лица нагоре, сякаш гледаха към третия етаж на някое здание, като отваряха и затваряха устните си, както правят бебетата, когато искат да бозаят. Едно й предложи парче от нахапан портокал, друго филийка хляб; едно момиченце й даде един лист, а друго с голяма сериозност й показа върха на показалеца си, където, ако човек се вгледаше добре, щеше да види една микроскопична подутинка, която му беше станала предния ден, като пипнало пламъка на една свещ. Даваха й да види като големи чудеса съвсем дребни насекоми, които не зная как забелязваха и събираха, половин тапи, копченца за риза, цветенца, откъснати от саксии. Едно момченце с превързана глава, което искаше на всяка цена да бъде изслушано, й разправи със заекване някаква история за прекатурване, от която не се разбра нито дума; друго поиска майка ми да се наведе и й каза на ухото:

— Баща ми прави четки.

През това време на разни места ставаха хиляди нещастия, които караха учителките да тичат: едни момиченца плачеха, защото не можеха да развържат един възел на носна кърпа, други си оспорваха, като се дращеха и крещяха, две ябълкови семки; едно момченце бе паднало по корем върху една обърната малка скамейка и плачеше, без да може да се изправи.

Преди да си тръгнем, майка ми взе за ръце три или четири деца. Тогава от всички страни се стекоха деца, за да хване майка ми и тях за ръка. Лицата им бяха изцапани с жълтък от яйце и портокалов сок. Едни й хващаха ръцете, а други пръста, за да видят пръстена й. Едно и теглеше ланеца на часовника, а друго искаше да я хване за косите.

— Внимавайте — казваха й учителките, — че ще ви изцапат дрехите.

Но майка ми не се безпокоеше за дрехите си и продължаваше да ги целува. А те все повече се притискаха към нея — първите с протегнати ръце, сякаш искаха да се покатерят по нея, а по-отдалечените гледаха да се промъкнат напред сред навалицата и всички викаха:

— Сбогом! Сбогом! Сбогом!

Най-сетне тя успя да избяга от градината. Тогава всички се затичаха да пъхнат главите си между железните пръчки на оградата, за да я видят, като минава, и да проврат ръцете си, за да я поздравят. Те пак й предлагаха парчета хляб, парченца мушмула и залъчета сирене, като викаха в един глас:

— Сбогом! Сбогом! Върни се утре! Ела още веднъж! Майка ми прокара пътем ръката си върху стотината протегнати ръчици като върху гирлянда от живи рози и най-сетне успя да излезе на улицата, покрита с трохи и петна, измачкана и разчорлена, с пълна с цветя ръка и с насълзени очи. Тя беше доволна, сякаш беше излязла от някакво празненство. А отвътре все още се чуваха гласове како чуруликане на птички, които казваха:

— Сбогом! Сбогом! Ела още веднъж, госпожо!

На гимнастика

3, сряда

Тъй като времето продължаваше да бъде много хубаво, преминахме от стайната гимнастика към гимнастиката на уреди в градината. Гароне вчера бил в кабинета на директора, когато дошла при него майката на Нели, оная руса госпожа, облечена в черно, да моли да освободят сина й от новите упражнения. Всяка дума й струвала усилие и говорела, като държала ръката си върху главата на момчето си.

— Той не може… — казвала тя на директора.

Но Нели останал огорчен, че ще бъде изключен от играта на уреди, че ще бъде подхвърлен на още едно унижение…

— Ще видиш, мамо — казвал той, — че ще мога като другите.

Майка му го погледнала мълчаливо със състрадание и любов. След това забелязала с колебание:

— Страхувам се от неговите другари… — Искала да каже: „Страхувам се, че ще се подиграват с него“.

Но Нели отвърнал:

— Няма значение… пък имам си и Гароне. Стига ми, че той няма да ми се присмива.

И тогава го оставили да дойде.

Учителят, оня с белега на шията, който е бил с Гарибалди, ни заведе веднага при отвесните върлини, които са много високи. Ние трябваше да се изкатерим до върха и да застанем прави върху напречната греда.

Дероси и Корети се изкачиха като две маймунки; малкият Прекоси също тъй се изкачи бързо, макар че му пречеше дългото сако, което стигаше чак до колената му, а освен това, за да го разсмиват, докато се качваше, всички повтаряха неговия припев: „Извини ме, извини ме“.

Старди пухтеше, стана червен като рак и стискаше зъби като разярено куче. Той беше готов да се пръсне само и само да стигне на върха и наистина стигна. А Нобис, когато се озова горе, взе стойката на император. Но Вотини въпреки новия си хубав костюм на сини резки, направен нарочно за гимнастика, на два пъти се хлъзна надолу. За да се изкачваме по-лесно, всички си бяхме намазали ръцете с гръцка смола или колофон, както я наричат. Разбира се, не друг, а Гарофи я доставя на всички на прах, като я продава по едно петаче фунийката и печели много.

След това дойде редът на Гароне, който, като дъвчеше хляб, се качи, сякаш на шега; и струва ми се, че би могъл да изкачи на гърба си и някой от нас — толкова набито и силно е това биче. След Гароне — Нели. Щом го видяха, че се залови за върлината с дългите си и тънки ръце, мнозина започнаха да се смеят и да се шегуват.

Но Гароне скръсти големите си ръце на гърди и стрелна наоколо такъв изразителен поглед, даде да се разбере толкова ясно, че може веднага да напердаши някого дори и в присъствието на учителя, та всички изведнъж престанаха да се смеят. Нели започна да се катери с мъка, клетият, лицето му посиня, дишаше шумно, от челото му се стичаше пот.

Учителят каза:

— Слез долу.

Но той не слезе. Правеше усилия, упорствуваше. Аз всеки миг очаквах да се търкулне полумъртъв на земята.

Клетият Нели! Мислех си: ако бях като него и ме видеше майка ми, колко ли щеше да страда, горката! И като си мислех за това, изпитвах такава любов към Нели, че бих дал какво ли не, само и само да успее да се качи, да мога да го повдигна отдолу, без да бъда забелязан. През това време Гароне, Дероси и Корети викаха.

— Хайде, хайде, Нели, карай, още малко, дръж се! И Нели напрегна всичките си сили, като изохка, и се озова на две педи от гредата.

— Браво! — извикаха другите. — Дръж се! Изсили се още веднъж!

И ето че Нели хвана гредата. Всички започнаха да ръкопляскат.

— Браво! — каза учителят. — Но стига толкова. Хайде слез!

Но Нели поиска да се изкачи на върха като другите и с малко усилие успя да сложи лактите си върху гредата, след това колената, след това краката и най-сетне се изправи, запъхтян и усмихнат и ни погледна. Ние започнахме отново да ръкопляскаме и тогава той погледна към улицата. Аз се извърнах към оная страна и през зеленината, която закрива оградата на градината, видях майка му, която се разхождаше по плочника, без да смее да погледне. Нели слезе и всички го наобиколиха радостно. Той беше възбуден, порозовял, очите му блестяха, като че ли не беше същият. После, на излизане, когато майка му го посрещна и го запита малко неспокойна, като го прегърна: „Е, синко, как излезе?“, всички другари отговориха заедно:

— Добре! Изкачи се като нас! Силен е! Пъргав е! Точно като другите се катери.

Трябваше да види човек тогава радостта на тая жена! Тя поиска да ни поблагодари, но не можа; стисна ръцете на трима или четирима другари, помилва Гароне и отведе сина си. Ние ги погледахме известно време. Те бързаха по улицата, като разговаряха и ръкомахаха, и двамата доволни, както никой никога не беше ги виждал.

Учителят на баща ми

11, вторник

Какъв хубав излет направих вчера с баща ми! Ето как стана. Завчера на обяд, като четеше вестника, баща ми по едно време възкликна от учудване:

— А аз го мислех от двайсет години за умрял! Знаете ли, че още е жив моят учител от основното училище, Винченцо Кросети, който е на осемдесет години? Тук чета, че министерството му дало медал за заслуга за шестдесетгодишно учителствуване, шест-де-сет години, разбирате ли? И едва преди две години престанал да учителствува. Клетият Кросети! Той живее на един час с влака оттук, в Кондове, в селото на нашата бивша градинарка във вилата ни в Киери.

И добави:

— Енрико, ще идем да го видим.

И през цялата вечер говори само за него. Името на неговия основен учител извика в паметта му хиляди спомени от времето, когато е бил ученик, за първите му другари, за умрялата му майка.

— Кросети! — възкликна той. — Той беше на четиридесет години, когато ме учеше. Струва ми се, че още го виждам. Дребен гърбавичък човек, със светли очи, винаги обръснат. Строг, но с добри обноски; обичаше ни като баща и нищо не ни прощаваше. Беше се издигнал от селянин с непрестанно учене и лишения. Благороден човек. Майка ми го обичаше, а баща ми се отнасяше към него като към приятел. Как ли е напуснал Торино и е отишел в Кондове? Разбира се, той няма да ме познае. Няма значение, аз ще го позная. Изминали са се четиридесет и четири години. Четиридесет и четири години, Енрико! Утре ще идем да го видим.

И вчера сутринта бяхме на гарата Суза. Мене ми се искаше да дойде и Гароне, но не можа, понеже майка му е болна. Беше хубав пролетен ден. Влакът летеше между зелени ливади и разцъфтели живи плетове. Въздухът беше наситен с благоухания. Баща ми беше доволен и от време на време слагаше едната си ръка на врата ми и ми говореше като приятел, загледан в полето.

— Клетият Кросети! — казваше той. — След баща ми, той е първият човек, който ме е обичал и ми е сторил добро. Никога не съм забравял някои негови съвети, а също тъй и някои негови резки укори, поради които се връщах в къщи със свито гърло. Ръцете му бяха къси и дебели. Още го виждам, като влизаше в клас, как си слагаше бастуна в един ъгъл и окачваше пелерината си на закачалката, винаги с едно и също движение на ръката. И през всичките дни имаше еднакво настроение. Беше винаги добросъвестен, изпълнен с добра воля и внимателен, като че ли всеки ден за пръв път преподаваше. Спомням си как ме поглеждаше и като че ли сега го чувам:

— Ботини, хей, Ботини! Показалецът и средният пръст върху писалката!

Навярно ще се е променил много след четиридесет години!

Щом пристигнахме, отидохме да потърсим нашата стара градинарка в Киери, която има дюкянче на една уличка. Заварихме я с децата й. Тя ни посрещна много радостно, разказа ни за мъжа си, който щял да се завърне от Гърция, където работел от три години, и за първата си дъщеря, която е в института за глухонеми в Торино. После ни показа улицата, която води към дома на учителя, когото познават всички.

Излязохме от селото и поехме по една стръмна пътечка, от двете страни на която имаше разцъфнал жив плет.

Баща ми не говореше вече. Той изглеждаше всецяло погълнат от спомените си. От време на време се усмихваше и поклащаше глава. По едно време се спря и каза:

— Ето го. Обзалагам се, че е той.

Срещу нас се спускаше надолу по уличката един дребен старец с бяла брада, с широка шапка, като се подпираше с бастун. Той си тътреше краката и ръцете му трепереха.

— Той е — повтори баща ми, като ускори крачките си.

Когато го наближихме, се спряхме. Старецът също се спря и погледна баща ми. Лицето му беше още свежо и очите — бистри и живи.

— Вие ли сте — запита баща ми, като сне шапката си — учителят Винченцо Кросети?

Старецът също си сне шапката и отговори с малко треперещ, но плътен глас:

— Аз съм.

— Е — каза баща ми, като му хвана едната ръка, — позволете на един свой стар ученик да ви стисне ръката и да ви запита как сте. Аз дойдох от Торино да ви видя.

Старецът го изгледа смаян. След това каза:

— Правите ми голяма чест и не зная… Извинете, кога сте били мой ученик? Ако обичате, кажете си името.

Баща ми каза името си, Алберто Ботини, и годината, през която е учил при него и къде, и прибави:

— Естествено, вие няма да си спомните за мене. Но аз ви познавам много добре!

Учителят наведе глава, загледа се в земята замислен и промълви два или три пъти името на баща ми, който през това време го гледаше с втренчени и усмихнати очи.

Изведнъж старецът вдигна глава и каза бавно:

— Алберто Ботини? Синът на инженер Ботини? Оня, който живееше на площад „Консолата“, нали?

— Същият — отвърна баща ми, като му протегна ръцете си.

— Тогава… — каза старецът — позволете ми, драги господине, позволете ми да ви прегърна — и като пристъпи напред, прегърна баща ми. Побелялата му глава достигаше едва до рамената на баща ми. Баща ми опря бузата си на челото му.

— Имайте добрината да дойдете с мене — каза учителят.

И без да продума повече, обърна се и пое към своята къща. След няколко минути стигнахме в един двор, в дъното на който имаше малка къща с два входа; стената до единия вход беше белосана.

Учителят отвори втората врата и ни покани в една стая. Стените бяха варосани, В единия ъгъл имаше легло на дървени магарета, с покривка на бели и сини квадрати, в другия — маса с малка библиотека. В стаята имаше още четири стола и една географска карта, окачена на стената. Чувствуваше се приятното ухание на ябълки. Седнахме и тримата. Баща ми и учителят се погледнаха мълчаливо.

— Ботини! — възкликна след това учителят, като гледаше втренчено тухления под, осветен от слънцето. — О, спомням си добре! Госпожа майка ви беше толкова добра жена! Вие първата година седяхте дълго време на първия чин вляво, близо до прозореца. Вижте как си спомням! Още виждам къдрокосата ви глава. — След това постоя малко замислен. — Вие бяхте живо момче, нали? Много живо. Втората година бяхте болен от дифтерит. Спомням си, когато отново ви доведоха на училище, отслабнал, увит в шал. Минали са четиридесет години, нали? Вие сте толкова добър, щом сте си спомнили за клетия си учител! Идвали са и други от старите ми ученици, знаете ли, да ме видят тук: един полковник, свещеници, разни господа.

Той запита баща ми каква е професията му и след това каза:

— Радвам се, радвам се от сърце. Благодаря ви. От дълго време не бях виждал никого. И се боя много, че вие сте последният, драги господине.

— Какво разправяте! — възкликна баща ми. — Вие сте добре, здрав сте. Не бива да говорите така.

— Не, не — отвърна учителят — Виждате ли това треперене? — И той показа ръцете си. — Това е лош признак. То започна преди три години, когато още учителствувах. Отначало не обърнах внимание, мислех, че ще мине. Ала остана и се засили. Дойде ден, когато вече не можех да пиша. Ах, тоя ден, когато за пръв път направих петно върху тетрадката на един мой ученик! Това беше за мене удар в сърцето, драги господине. Карах още малко време, но след това не можех вече. След шестдесет години учителствуване трябваше да се сбогувам с училището, с учениците, с работата. И ми беше тежко, знаете ли, тежко ми беше. Когато предадох последния си урок, всички ме придружиха радостно до в къщи; но аз бях тъжен, разбирах, че моят живот беше свършен. Една година преди това бях загубил жена си и единствения си син. Останаха ми само двама племенника. Сега живея с няколкостотин лири пенсия. Не върша вече нищо, дните ми се струват безкрайни. Едничкото ми занимание, виждате ли; е да прелистям старите си учебници, сбирки от училищни вестници или някоя книга, която са ми подарили. Ето ги — каза той като посочи малката си библиотека, — там са моите спомени, цялото ми минало… Само това имам на тоя свят.

После с неочаквано весел тон добави:

— Аз искам да ви направя една изненада драги господин Ботини.

Той стана, приближи се до масата и отвори едно дълго чекмедже, в което имаше множество малки пакети. Всички бяха свързани с връвчица и върху всеки беше написана дата от четири числа. След като потърси малко, отвори един пакет, прелисти множество хартии, извади пожълтял лист и го подаде на баща ми. Това беше една от училищните писмени работи на баща ми отпреди четиридесет години! В началото беше написано: Алберто Ботини, съчинение, 3 април 1838 г. Баща ми позна веднага едрия си детски почерк и започна да чете, като се усмихваше. Но изведнъж очите му се просълзиха. Аз станах и го запитах какво му е.

Той ме обгърна с ръка през кръста и като ме притискаше към себе си, ми каза:

— Погледни тоя лист. Виждаш ли? Това са поправки от моята клета майка. Тя винаги ми надебеляваше л-то и т-то. И последните редове са нейни. Тя беше се научила да имитира моите букви и когато бивах уморен и ми се спеше, завършваше работата вместо мене. Свята майко моя!

И той целуна страницата.

— Ето — каза учителят, като посочи другите пакети — моите спомени. Всяка година дигах настрана по една работа от всеки от учениците ми и всички са тук подредени и номерирани. Понякога ги прелиствам ей така, прочитам един ред тук, друг ред там и си припомням хиляди неща, струва ми се, че живея отново в миналото. Колко деца са минали, господине! Аз затварям очи и виждам лица върху лица, класове зад класове, стотици и стотици ученици, от които кой знае колцина вече са умрели. За мнозина си спомням добре. Спомням си добре за най-добрите и най-лошите, за ония, които са ми създали много задоволства, и за ония, които са ми създали печални моменти; защото между толкова много деца имаше и лоши. Но вече, нали разбирате, аз, който съм тъй да се каже на оня свят, обичам всички еднакво.

Той седна отново и хвана между ръцете си едната ми ръка.

— А от мене — запита баща ми усмихнат — не си ли спомняте някоя лудория?

— За вас ли, господине? — отвърна старецът, също усмихнат. — Не, в момента не си спомням. Но това не значи, че не сте вършили лудории. Но вие бяхте разумен и сериозен за възрастта си. Спомням си колко много ви обичаше госпожа майка ви… Но вие сте много добър и много любезен, че дойдохте да ме видите! Как сте могли да оставите занятията си, за да навестите един беден стар учител?

— Слушайте, господин Кросети — отвърна баща ми живо, — аз си спомням първия път, когато покойната ми майка ме придружи до училище. Тогава за пръв път трябваше да се раздели с мене за два часа и да ме остави вън от къщи, и то не в ръцете на баща ми, а в ръцете на непознато лице. За това добро създание влизането ми в училище сякаш беше влизане в света, първата от дългата редица необходими и мъчителни раздели. Обществото й отнемаше за пръв път сина, за да не й го върне никога такъв, какъвто е бил. Тя беше развълнувана, аз също. Тя ме повери на вас с разтреперан глас и след това, като си отиваше, ми махна още веднъж от прозорчето на вратата с просълзени очи. И тъкмо в тоя момент вие направихте едно движение с ръка, като сложихте другата върху гърдите, сякаш за да й кажете: „Госпожо, имайте доверие в мен“. Е добре, онова ваше движение на ръката, оня ваш поглед, от които ми стана ясно, че сте разбрали всичките чувства, всичките мисли на майка ми, оня поглед, който искаше да каже „Не бойте се!“, онова движение на ръката, което означаваше честно обещание за закрила, за любов, за снизходителност, аз не съм го забравил никога, то остана завинаги врязано в сърцето ми. Тъкмо тоя спомен ме накара да тръгна от Торино. И ето ме тук, след четиридесет и четири години, за да ви кажа: Благодаря, учителю!

Учителят не отговори. Той милваше косите ми, ръката му трепереше и отскачаше от косите ми върху челото ми и от челото ми върху рамото ми.

През това време баща ми разглеждаше голите стени, бедното легло, парчето хляб и шишенцето със зехтин, които бяха на прозореца, и сякаш искаше да каже: „Клети учителю, след шейсетгодишен труд това ли е цялата ти награда?“

Но добрият старец беше доволен и започна да говори за семейството ни, за други учители от ония години и за училищните другари на баща ми, който за някои си спомняше, но за други — не. Единият даваше на другия сведения за тоя или оня ученик. Когато баща ми прекъсна разговора и помоли учителя да слезе в селото, за да закуси с нас, той отговори сърдечно:

— Благодаря ви, благодаря ви — но изглеждаше, че се колебае. Баща ми му хвана двете ръце и го помоли отново. — Но как ще ям — каза учителят — с тия клети ръце, които играят по такъв начин? Ще бъде наказание и за другите!

— Ние ще ти помагаме, учителю — каза баща ми. Тогава той се съгласи, като клатеше глава и се усмихваше.

— Хубав ден — каза той, като затваряше външната врата, — хубав ден, драги господин Ботини! Уверявам ви, че ще си спомням за него, докато съм жив.

Баща ми даде на учителя да го хване под ръка, той пък хвана за ръка мене и слязохме по пътеката. Срещнахме две боси момиченца, които караха крави, и едно момче, което мина тичешком с голям товар плява на гръб. Учителят каза, че и тримата били от втори клас, че заран изкарвали кравите да пасат и работели на полето боси, а вечер се обували и отивали на училище. Беше почти пладне. Не срещнахме никой друг. За няколко минути стигнахме в кръчмата, седнахме на една голяма маса, като сложихме учителя в средата, и започнахме веднага да се храним. Кръчмата беше тиха като манастир. Учителят беше много весел и вълнението му засилваше треперенето на ръцете; той почти не можеше да се храни. Но баща ми му режеше месото, чупеше му хляб, слагаше му сол в блюдото. За да пие, той трябваше да държи чашата с две ръце и тя пак тракаше о зъбите му. Но говореше постоянно и с жар за прочетените книги от младините си, за тогавашните програми, за похвалите, с които го удостоявали началниците му, за правилниците през последните години; и все със спокойно, малко по-червено отпреди лице, с весел глас и с почти младежки смях. А баща ми го гледаше със същия израз, с който съм го забелязал, че гледа мене в къщи, когато мисли и се усмихва в себе си, навел глава настрана. Учителят разля вино на гърдите си. Баща ми скочи и го избърса.

— Но не, господине, не позволявам! — каза той, като се смееше.

След това каза няколко латински думи. Накрай вдигна чашата, която играеше в ръката му, и произнесе сериозно следната наздравица:

— И тъй, драги господин инженере, аз пия за здравето на децата ви и в памет на добрата ви майка!

— За ваше здраве, добри ми учителю! — отвърна баща ми, като му стисна ръката.

В дъното на кръчмата бяха кръчмарят и неколцина други, които ни гледаха и се усмихваха по такъв начин, като да бяха доволни от празненството, което се устройваше на учителя от селото им.

След два часа излязохме от кръчмата и учителят пожела да ни придружи до гарата. Баща ми му даде отново да го хване под ръка, а той пак хвана мене за ръка. Аз му носех бастуна. Хората се спираха да гледат, защото всички го познаваха. Някои го поздравяваха. На едно място по улицата чухме гласове на много деца, които четяха заедно, като сричаха. Старецът се спря и като че ли се натъжи.

— Ето, драги господин Ботини — каза той, — кое ме измъчва. Да слушам гласовете на децата в училището и да не съм вече там, да си мисля, че там е друг. Цели шейсет години съм слушал тая музика, сърцето ми се е сраснало с нея… Сега съм без семейство. Нямам вече синове.

— Не, учителю — каза му баща ми, — вие имате още много синове, пръснати из света, които си спомнят за вас, както аз съм си спомнял за вас винаги.

— Не, не — отвърна учителят тъжно; — аз вече нямам училище, нямам вече синове. И без синове няма да живея дълго. Скоро ще удари последният ми час.

— Не казвайте това, учителю, не го мислете — каза баща ми. — Във всеки случай вие сте сторили толкова много добро! Изживели сте живота си толкова благородно!

Старият учител наклони за миг побелялата си глава върху рамото на баща ми и ми стисна ръката.

— Сбогом, учителю! — каза баща ми, като го целуна по двете бузи.

— Сбогом, благодаря, сбогом — отговори учителят, като хвана с двете си ръце ръката на баща ми и я притисна към сърцето си.

После го целунах аз и усетих, че лицето му беше овлажнено. Баща ми ме бутна във вагона и в момента, когато се качваше, измъкна бързо грубия бастун от ръката на учителя и му пъхна своя хубав тръстиков бастун със сребърна дръжка и с инициалите му, като каза:

— Запазете го за спомен от мене!

Старецът се опита да го върне и да вземе своя, но баща ми вече беше във вагона и бе затворил вратата.

— Сбогом, мой добри учителю.

— Сбогом, синко — отвърна учителят, докато влакът потегляше, — нека господ те благослови заради утехата, която донесе на един клет старец.

— Довиждане! — извика баща ми с развълнуван глас.

Но учителят поклати глава, сякаш за да каже: „Няма да се видим вече“.

— Да, да — повтори баща ми, — довиждане!

И учителят отговори, като вдигна треперещата си ръка:

— Там горе!

И се скри от очите ни така, с вдигната към небето ръка.

Оздравяване

20, четвъртък

Кой можеше да каже, когато се връщах толкова весел от оня хубав излет с баща си, че в продължение на десет дни няма да видя нито полето, нито небето! Аз бях много болен, животът ми беше в опасност. Чух майка си да ридае, видях баща си много бледен да ме гледа с втренчени очи и сестра си Силвия и братчето ни, които разговаряха тихо, и лекаря с очила, който непрекъснато беше край мене и ми казваше неща, които не разбирах. За съжаление състоянието ми е било такова, че без малко съм щял да кажа сбогом на всички. Ах, клетата ми майка! Прекарал съм поне три или четири дни, за които не си спомням почти нищо, като да съм сънувал някакъв заплетен и тъмен сън. Струваше ми се, че виждах до своето легло добрата си учителка от първи клас, която се мъчеше да задуши своята кашлица с носната си кърпичка, за да не ме смущава; спомням си също така смътно моя учител, който се наведе да ме целуне и ми убоде малко лицето с брадата си. И видях да се движат като в мъгла червената глава на Кроси, русите къдри на Дероси, Калабрийчето, облечено в черно, и Гароне, който ми донесе една мандарина с листа и изскочи веднага, защото майка му беше болна. После се събудих като от много дълъг сън и разбрах, че съм по-добре, като видях баща си и майка си, които се усмихваха, и Силвия, която тананикаше. О, какъв тъжен сън беше! Дойде Зидарчето, което ме разсмя за пръв път със заешката си муцуна; и колко добре я прави клетото сега, когато лицето му се е поудължило от боледуването! Идва Корети, идва Гарофи да ми подари два билета от своята нова лотария за „едно ножче с пет изненади“, което купил от един вехтошар на улица „Бертола“. А вчера, докато съм спял, идвал Прекоси и сложил бузата си върху ръката ми, без да ме събуди. Той дошъл от работилницата на баща си с напрашено лице и ми оставил на ръкава черна следа, която ми направи голямо удоволствие, като я видях, когато се събудих. Колко са се раззеленили дърветата през тия дни! И колко завиждам на децата, които виждам да тичат за училище с книгите си, когато баща ми ме занася на прозореца! Но скоро ще се върна в училище. Колко съм нетърпелив да видя всички ученици, чина си, градината, улиците; да узная всичко, което се е случило през това време; да се заловя отново с книгите и тетрадките си, които ми се струва, че от година вече не съм виждал! Клетата ми майка, колко е отслабнала и побледняла! Клетият ми баща, колко изморен изглежда! И моите добри другари, които дойдоха да ме видят, и вървяха на пръсти и ме целуваха по челото! Сега ми е тъжно, като си помисля, че един ден ще се разделим. С Дероси, с някой друг може би ще продължим да следваме заедно; ами останалите? Свършим ли веднъж четвърти клас, сбогом; няма да се видим вече; няма да видя вече край леглото си, когато бъда болен, Гароне, Прекоси, Корети, толкова благородни, толкова добри и мили момчета! Никога вече няма да ги видя!

Приятелите работници

20, четвъртък

Защо, Енрико, никога вече? Това ще зависи от тебе. Като свършите четвърти клас, ти ще отидеш в гимназията, а те ще станат работници. Но ще останете в същия град може би за много години. Когато бъдеш в университета или лицея, ще ги потърсиш в дюкяните или работилниците им и за тебе ще бъде голямо удоволствие да намериш отново другарите си от детството (вече мъже) на работа. Може ли да не потърсиш Корети и Прекоси, където и да бъдат те? Ти ще ги потърсиш и ще прекараш цели часове с тях. И като изучаваш живота и света, ще видиш колко неща ще можеш да научиш от тях, неща, които никой друг няма да може да ти предаде, свързани със занаятите им, средата им и родното ти място. И имай предвид, че ако ти не запазиш тия приятели, ще бъде много трудно да спечелиш други подобни приятели, искам да кажа приятели извън класата, към която принадлежиш; и така ти ще живееш само в една класа, а човек, който общува само с една обществена класа, прилича на учен, който чете само една книга. Тъй че постави си за задача още отсега да си запазиш тия добри приятели и след като бъдете разделени, и да ги обграждаш още отсега с предпочитание именно защото са синове на работници. Гледай: мъжете от по-горните слоеве са офицерите, а работниците са войниците на труда: но в обществото както във войската войникът не е по-малко благороден ат офицера, защото благородството е в труд, а не в печалбата, в храбростта, а не в чина; при това ако има превъзходство по заслуга, то е на страната на войника, на работника, които извличат от собствения си труд по-малка облага. Тъй че обичай, уважавай повече между другарите си синовете на войниците на труда. Почитай в тях усилията и жертвите на родителите им. Презирай различията в богатството и класата, по които само подлеците определят чувствата и любезността си. Не забравяй, че почти всичката благословена кръв, която освободи отечеството ни, изтече от жилите на работниците от работилниците и полята. Обичай Гароне, обичай Прекоси, обичай Корети, обичай твоето Зидарче, защото в гърдите им на малки работници се крият благородни сърца, и се закълни в себе си, че никаква промяна на съдбата няма да откъсне от душата ти светото детско приятелство с тия другари. Закълни се, че ако след четирийсет години, когато минаваш през някоя гара, познаеш в дрехите на някой машинист твоя стар Гароне с изчернено лице… О, няма нужда да се кълнеш: аз съм уверен, че ще скочиш в машината и ще увиеш ръцете си около шията му, ако ти си дори сенатор на кралството.

 

Баща ти

Майката на Гароне

29, събота

Щом се върнах в училище, веднага научих една тъжна новина. От няколко дни Гароне не ходел на училище, защото майка му била тежко болна. В събота вечерта тя почина. Вчера заранта, щом влезе в клас, учителят ни каза:

— Горкия Гароне го е сполетяло най-голямото нещастие, което може да сполети едно момче. Починала е майка му. Утре той ще се върне в клас. Моля ви отсега, момчета: уважавайте ужасната скръб, която разкъсва душата му. Когато влезе, поздравете го сърдечно и бъдете сериозни; никой да не се шегува, никой да не се смее с него, моля ви.

И тая сутрин малко по-късно от другите влезе нещастният Гароне. Сърцето ми се сви от мъка, като го видях. Той беше бледен, със зачервени очи и едва се държеше на краката си, сякаш беше боледувал цял месец. Беше станал почти неузнаваем. Беше облечен в черно и будеше съчувствие. Всички го гледаха смълчани. Щом влезе и видя класа, дето майка му идваше да го взема почти всеки ден, щом видя чина, над който тя през изпитните дни се бе навеждала толкова пъти, за да му даде последните си наставления и където той толкова пъти е мислил за нея, очаквайки с нетърпение да излезе, за да се затича към нея, той се разплака отчаяно. Учителят го дръпна към себе си, притисна го до гърдите си и му каза:

— Плачи, плачи, клето дете, но не падай духом.

След тия думи той го придружи до чина, близо до мене. Аз не смеех да го погледна. Той извади тетрадките и учебниците си, които не беше отварял от много дни; и като отвори читанката, дето имаше една картинка с майка, хванала сина си за ръка, той пак се разплака и наведе глава върху ръката си. Учителят ни направи знак да го оставим така и започна урока. Мене ми се искаше да му кажа нещо, но не знаех какво. Сложих ръка на рамото му и му казах:

— Не плачи, Гароне.

Той не отговори и без да вдигне главата си от чина, сложи ръката си върху моята и я подържа така известно време. На излизане никой не го заговори; всички се въртяха мълчаливо около него с уважение. Аз видях майка си, която ме чакаше, и се затекох да я прегърна; но тя ме отстрани, загледана в Гароне. Не разбрах веднага защо; после забелязах, че Гароне, застанал сам настрана, ме гледаше с неизразимо печален поглед, като че ли искаше да каже: „Ти прегръщаш майка си, а аз няма вече никога да прегърна своята майка! Ти имаш още своята майка, а моята с мъртва!“

И тогава разбрах защо майка ми не ми даде да я прегърна и излязох от стаята, без да й подам ръка.

Джузепе Мадзини

29, събота

И тая сутрин Гароне дойде на училище бледен и с подути от плач очи; и едва погледна малките подаръци, които му бяхме оставили на чина, за да го утешим. Но учителят беше донесъл една страница от книга, да му я прочете, за да го ободри. Най-напред той ни каза да отидем всички на следния ден в един часа в общината да видим, като дават медал за гражданска заслуга на едно момче, което бе спасило едно дете в река По, и че в понеделник той щял да ни продиктува описанието на празненството вместо месечния разказ. След това той се обърна към Гароне, който стоеше с наведена глава, и му, каза:

— Гароне, направи усилие, пиши и ти това, което ще диктувам.

Всички взехме писалките си. Учителят започна да диктува:

„Джузепе Мадзини, роден в Генуа през 1805 година, умрял в Пиза през 1872 година, е голям патриот и голям писател, вдъхновител и пръв апостол на италианската революция. От любов към отечеството си в продължение на четиридесет години той бил беден, изгнаник, преследван, скитник, героично твърд и непоклатим в принципите и намеренията си. Джузепе Мадзини, който обожавал майка си и който почерпил от нея всичко най-възвишено и най-чисто, което носел в могъщата си и благородна душа, писал така на един свой верен приятел, за да го утеши за сполетялото го най-голямо нещастие. Неговите думи са приблизително следните: «Приятелю, ти няма да видиш вече никога майка си на земята. Това е ужасната истина. Аз няма да дойда да те видя, защото твоята скръб е от ония тържествени и свети скърби, които ние трябва да понесем и победим сами. Разбираш ли това, което искам да ти кажа с думите „Трябва да победим скръбта“?

Да победим в скръбта онова, което е по-малко свято, по-малко пречистващо; онова, което, вместо да усъвършенствува душата, я отслабва и принизява. Но оная част от скръбта, благородната част, от която душата расте и се издига, трябва да остане с тебе, да не те остави никога. На земята нищо не може да замени добрата майка. В скърбите, в утехите, които може още да ти даде животът, ти няма да я забравиш никога вече. Но ти трябва да си я спомняш, да я обичаш, да скърбиш заради смъртта й по достоен за нея начин. Чуй ме, о, приятелю. Смъртта не съществува, не е нищо. Не може дори да се разбере. Животът е живот и следва закона на живота, напредъка. Всичко, което е добро, надживява, пораснало по сила, земния живот. Следователно и любовта на майка ти. И ти си отговорен за делата си пред нея повече отпреди. Тъй че ти трябва от любов и почит към майка си да станеш по-добър и да я зарадваш. Отсега нататък ти ще трябва при всяка своя постъпка да си казваш: „Би ли я одобрила майка ми?“ Бъди силен и добър, съпротивявай се на отчаяната и груба скръб, имай спокойствието на големите души при големите страдания — това иска тя от тебе.»“

— Гароне! — добави учителят. — Бъди силен и спокоен! Това иска тя от тебе. Разбираш ли?

Гароне кимна утвърдително глава. Едри и чести сълзи падаха по ръцете му, по тетрадката, по чина.

Гражданска заслуга
Месечен разказ

В един часа бяхме с учителя пред общинския дом, за да видим, като предават медала за гражданска заслуга на момчето, което спаси другаря си на река По.

Върху терасата на фасадата се развяваше голямо трицветно знаме.

Влязохме в двора на общината.

Беше вече пълно с хора. В дъното се виждаше една маса с червен килим. Върху нея имаше книжа, а зад нея редица позлатени кресла за кмета и за постоянното присъствие. Там бяха и общинските прислужници със сини жилетки и червени чорапи. Отдясно в двора беше строен един отряд от общински стражари, които имаха много медали, и до тях един отряд от служители по събиране на бача^[1], от другата страна бяха строени пожарникарите в празнична униформа и много войници, свободни от наряд, дошли да гледат. А наоколо бяха се натрупали господа, мъже от народа, неколцина офицери, жени и деца. Ние се свихме в един ъгъл, дето вече бяха се събрали много ученици от други училища с учителите си. Близо до нас имаше група момчета от народа между тринайсет и осемнайсетгодишна възраст, които се смееха и говореха високо. Личеше, че бяха от предградието По, другари или познати на момчето, което щеше да получи медала. Горе по всички прозорци се бяха настанили чиновници от общината. Покритата тераса на библиотеката също беше пълна с хора, които се трупаха край парапета; а на срещуположната тераса, която е над входната голяма врата, имаше множество ученички от обществените училища и много дъщери на военни с хубавите си небесносини була. Дворът приличаше на театър. Всички разговаряха весело, като поглеждаха от време на време към червената маса, да видят дали няма да се появи някой. Музиката свиреше тихо в дъното на предверието. Слънцето заливаше високите стени. Хубаво беше.

Изведнъж всички започнаха да ръкопляскат — от двора, от терасите, от прозорците.

Аз станах на крака да гледам.

Тълпата, която стоеше зад червената маса, стори път и излязоха напред един мъж и една жена. Мъжът държеше за ръка едно момче.

То беше момчето, което бе спасило другаря си.

Мъжът беше баща му, зидар, облечен празнично. Жената, неговата майка, дребна и руса, беше облечена в черно. Момчето, също дребно и русо, носеше сиво палто.

Като видяха всичките тия хора и като чуха шумните ръкопляскания, и тримата останаха като заковани на местата си и не смееха вече нито да гледат, нито да се движат. Един общински прислужник ги бутна до масата, вдясно.

За миг всички запазиха тишина и след това още веднъж избухнаха ръкопляскания от всички страни. Момчето погледна прозорците, след това терасата на дъщерите на военните. То държеше шапката си в ръце и сякаш не разбираше къде е. Стори ми се, че в лицето приличаше малко на Корети; но беше по-червено. Баща му и майка му не дигаха очи от масата.

През това време всичките момчета от предградието По, които бяха близо до нас, излязоха напред и започнаха да правят с ръце знаци, за да ги види, като го викаха тихичко.

— Пин! Пин! Пинот!

Понеже го викаха непрекъснато, най-сетне момчето ги чу. То ги погледна и скри усмивка зад шапката си.

По едно време всички стражари застанаха мирно.

Влезе кметът, придружен от много господа.

Кметът, цял побелял, с голям трицветен шарф, застана прав пред масата; всички останали застанаха зад него или отстрани.

Музиката престана да свири, кметът направи знак и всички млъкнаха.

Започна да говори. Не чух добре първите му думи, но разбрах, че говореше за извършеното от момчето. После гласът му се повиши и се разнесе из целия двор толкова ясен и звучен, че не изтървах нито една дума.

— … Когато видяло от брега другаря си, който се боричкал в реката, вече обхванат от ужас пред смъртта, то си смъкнало дрехите и се притекло на помощ, без да се поколебае нито миг. Извикали му: „Ще се удавиш!“, но то не отговорило нищо; хванали го, но то се изскубнало; викали го, но то вече било във водата. Водата била придошла и рискът бил много голям дори за мъж. Но то се хвърлило срещу смъртта с всичката сила на малкото си тяло и на голямото си сърце. Настигнало и хванало навреме нещастника, който вече бил под водата, и го изтеглило на повърхността, борило се яростно с вълните, които искали да го обърнат, и с другаря си, който се опитвал да го обгърне, и много пъти изчезвало под водата и излизало отново на повърхността й с отчаяно усилие. То упорствувало, непобедимо в святото си намерение не като момче, което иска да спаси друго момче, а като мъж, като баща, който се бори да спаси сина си — неговата надежда и неговият живот. Накрай малкият плувец изтръгнал жертвата от грамадната река, изнесъл я на сушата и заедно с други й дал първа помощ. След това той се върнал спокоен в къщи сам и разказал чистосърдечно за постъпката си. Господа! Красив, достоен за уважение е героизмът на възрастен човек. Но на момче, което няма никакво честолюбиво домогване или друг интерес, е още по-красив; на юноша, който трябва да има толкова повече смелост, колкото по-малко сила има; на юноша, от когото не искаме нищо, който не е длъжен за нищо, който ни се струва вече толкова благороден и мил не когато извърши, но само когато разбере и признае чуждата жертва, героизмът на юношата е божествен. Няма да кажа друго, господа. Не искам да украсявам с излишни похвали едно толкова просто величие. Ето го тук пред вас храбрия и благороден спасител! Войници, поздравете го като брат! Майки, благословете го като син! Деца, спомняйте си името му, запечатайте в ума си лицето му, нека то не се изличи никога от паметта ви и от сърцето ви. Приближи се, момче. От името на краля аз ти давам медала за гражданска заслуга.

Едно много високо „Да живее!“, изтръгнато от много гласове, накара зданието да екне.

Кметът взе медала от масата и го окачи на гърдите на момчето. След това го прегърна и го целуна.

Майката сложи ръка върху очите си, а бащата стоеше с наведена глава.

Кметът стисна ръцете на двамата, взе заповедта за декорирането, вързана с лента, и я подаде на майката.

След това се обърна към момчето и каза:

— Нека споменът за тоя ден, толкова славен за тебе, толкова щастлив за баща ти и майка ти, те задържи през целия ти живот на пътя на добродетелта и честта. Сбогом!

Кметът си тръгна, музиката засвири и всичко изглеждаше свършено, когато отрядът на пожарникарите се разтвори и едно момче на осем или девет години, тласнато напред от една жена, която веднага се скри, се спусна към декорираното момче и се озова в обятията му.

Нов гръм от викове „Да живее!“ и от ръкопляскания екна в двора. Още от самото начало всички разбраха, че това е момчето, спасено в река По, че то идваше да благодари на спасителя си. След като го целуна, то го хвана за ръка, за да го придружи навън. Те двамата напред и бащата и майката подир тях се отправиха към изхода, като минаваха с мъка между хората (стражари, момчета, войници, жени), които им правеха път, като се блъскаха помежду си. Всички се натискаха напред и се изправяха на пръсти, за да видят момчето. Тия, които бяха на пътеката, му докосваха ръката. Когато мина пред учениците, всички размахаха шапките си във въздуха. Момчетата от предградието По вдигнаха голяма врява, като го дърпаха за ръцете и за палтото и викаха:

— Пин! Да живее Пин! Браво, Пинот!

Аз го видях, като мина съвсем наблизо. То беше доволно, лицето му беше цяло пламнало. Медалът имаше лента с бял, червен и зелен цвят. Майка му плачеше и се смееше. Баща му сучеше мустак с ръка, която трепереше силно, сякаш имаше треска. А горе, от прозорците и терасите, продължаваха да се надвесват и да ръкопляскат. По едно време, тъкмо когато щяха да влязат под портика, от терасата на дъщерите на военните заваля истински дъжд от дребни подаръци и китки от теменужки и маргаритки, които падаха върху главите на момчето, на бащата, на майката, и се пръскаха по земята. Мнозина ги събираха набързо и ги подаваха на майката. А музиката в дъното на двора свиреше съвсем тихо някаква много хубава мелодия, която приличаше на песента на множество сребърни гласове, които бавно се отдалечават надолу по бреговете на някоя река.