Едмондо де Амичис
Сърце (4) (Дневникът на един ученик)

Търговецът

1, четвъртък

Баща ми иска всеки ден през ваканцията да каня в къщи някои от другарите си или пък аз да отивам у някого, за да се сприятеля малко по малко с всички.

В неделя ще отида да се разходя с Вотини, добре облечения, който си глади винаги дрехите и който завижда толкова много на Дероси. Днес дойде в къщи Гарофи, оня високият и мършавият, с носа на кукумявка и с малките и хитри очи, които шарят навсякъде. Той е син на дрогерист. Голям чудак е. Винаги брои парите, които има в джоба си, смята много бързо на пръсти и без помощта на таблицата за умножение. И трупа пари, той вече има книжка от училищната спестовна каса. Разбира се, той не похарчва никога нито едно петаче и ако някой чентезим падне под чиновете, способен е да го търси цяла седмица. Той прави като свраките, казва за него Дероси. Всичко, каквото намери: похабени пера, унищожени пощенски марки, топлийки, парченца восък, всичко прибира. Той вече повече от две години събира пощенски марки и притежава стотици от всяка страна. Подрежда ги в един голям албум и след като го изпълни, ще го продаде на книжаря. При това книжарят му дава безплатно тетрадки, тъй като му води много деца в книжарницата. В училище търгува постоянно, всеки ден продава различни предмети, лотарийни билети, разменя един предмет срещу друг; после се разкайва за размяната и си иска обратно нещата. Купува нещо за две петачета, а го продава за четири, играе на пера и никога не губи; препродава стари вестници на тютюнопродавеца и има една тетрадка, дето отбелязва сделките си. Тя цялата е изпълнена със сборове и изваждания. В училище той се учи по-добре по смятане и ако желае да получи медал, то е само за да има безплатен вход за кукления театър. Той ми се нрави и ме забавлява.

Ние двамата играхме на пазар с грамове и теглилки. Той знае точните цени на всички неща, познава грамовете и прави бързо книжни фунии като бакалите. Казва, че щом свършел училище, щял да си отвори дюкян. Щял да започне някаква нова търговия, измислена от него. Той остана много доволен, че му дадох чуждестранни пощенски марки и ми каза точно колко се продава всяка една за сбирка…

Преструвайки се, че чете вестник, баща ми го слушаше и се забавляваше. Джобовете на Гарофи винаги са натъпкани с дребни стоки, които той прикрива с връхната си черна дреха, и винаги изглежда замислен и зает като търговец. Но най му е присърце сбирката от пощенски марки.

Тя е неговото съкровище и за нея говори винаги, сякаш от нея ще извлече цяло богатство. Другарите го наричат скъперник и лихвар. Аз не. Аз го обичам, защото той ме учи на много неща, изглежда ми като възрастен човек. Корети, синът на продавача на дърва, казва, че той не би дал пощенските си марки, за да спаси живота на майка си. Баща ми не допуска това.

— Не бързай да го осъждаш — ми каза баща ми. — Той има тая страст, но има и сърце.

Суетност

5, понеделник

Вчера ходих на разходка по алеята „Риволи“ с Вотини и баща му. Като минавахме по улица „Дора Гроса“, видяхме Старди, оня, който рита другарите си, когато го смущават. Той се беше изправил пред витрината на една книжарница, втренчил очи в една географска карта; и кой знае от колко време беше там, защото той учи и по улицата. И едва ни поздрави, тоя недодялан хлапак.

Вотини беше облечен добре, дори много добре. Той носеше ботуши от шевро, украсени с червен шев, връхна дреха с везба и копринени пискюлчета, бяла касторена шапка и часовник. И се надуваше като паун. Но неговата суетност трябваше тоя път да си изпати. След като изминахме доста дълго разстояние нагоре по алеята, оставили назад баща му, който вървеше бавно, ние се спряхме на една каменна скамейка до едно скромно облечено момче, което изглеждаше уморено и замислено, с наведена глава. Един мъж, който трябваше да е баща му, се разхождаше под дърветата, като четеше вестник. Седнахме. Вотини се настани между мене и момчето. Той се сети веднага, че е облечен добре и поиска да накара съседа си да му се възхити и да му завиди.

Той вдигна крака си и ме запита:

— Видя ли офицерските ми ботуши?

Той ме запита, за да накара момчето да го погледне, ала то не му обърна внимание.

Тогава той свали крака си и ми показа копринените си пискюлчета и като гледаше изпод вежди момчето, ми каза, че тия копринени пискюлчета не му харесвали и че искал да ги замени със сребърни копчета. Но момчето не погледна и пискюлчетата.

Тогава Вотини започна да върти на показалеца си прекрасната си бяла касторена шапка. Но момчето сякаш нарочно не удостои с поглед и шапката.

Вотини, който започна да се ядосва, извади часовника си, отвори го и ми показа колелцата. Но момчето не обърна глава.

— Позлатен ли е? — запитах го аз.

— Не, златен е — отвърна той.

— Но не ще е целият от злато — казах аз, — все ще има и сребро.

— Не! — възрази той. И за да принуди момчето да погледне, навря часовника в очите му и каза: — Я погледни и кажи, не е ли вярно, че целият е от злато?

Момчето отвърна сухо:

— Не знам.

— О, о! — възкликна Вотини, изпълнен с яд. — Каква надменност!

В това време се приближи до нас бащата на момчето, който чу думите на Вотини. Той изгледа Вотини, след това каза рязко на сина си: „Мълчи!“, и като се наведе над ухото на Вотини, добави: „Той е сляп“.

Вотини тропна, скочи на крака и погледна момчето в лицето. Зениците му бяха стъклени, без израз, без поглед.

Вотини се почувствува унизен. Той наведе очи към земята и не продума дума. После едва промълви:

— Съжалявам… не знаех.

Но сляпото момче, което разбра всичко, каза с блага и печална усмивка:

— О, няма нищо!

Е, Вотини е суетен, но няма лошо сърце. През време на цялата разходка той вече не се засмя.

Първи сняг

10, събота

Сбогом, разходки по „Риволи“! Ето хубавия приятел на децата! Ето първия сняг! От снощи вали на гъсти и едри парцали като ясминови цветове! Тая заран ни беше много приятно, като гледахме как снегът се удряше в стъклата и се трупаше по корнизите на прозорците; учителят също така гледаше и си потриваше ръцете. И всички се радвахме, като си мислехме за топките, за леда, който ще дойде по-късно, и за огъня в къщи. Само Старди не обръщаше внимание на снега: той беше притиснал юмруците си към слепите си очи, всецяло вдълбочен в урока.

Каква красота!

Каква радост бе на излизане! Всички тичахме по улицата, като викахме и махахме с ръце, пълнехме си шепите със сняг и цапахме в него като кученца във вода. Чадърите на родителите, които чакаха вън, бяха побелели, шлемът на общинския стражар също беше побелял и нашите чанти за няколко минути побеляха. Всички изглеждаха извън себе си от радост, дори Прекоси, синът на ковача, оня бледничкият, който никога не се смее, и Робети, оня, който спаси детето от омнибуса, и той, клетият, подскачаше с патериците си. Калабрийчето, което никога не бе пипало сняг, си направи една топка и започна да я яде като праскова. Кроси, синът на зеленчукопродавачката, си напълни със сняг чантата. Зидарчето пък ни разсмя до пръсване, когато баща ми го покани да дойде утре у нас: устата му беше пълна със сняг и то като не смееше нито да го изплюе, нито да го глътне, стоеше така посрамено, без да продума дума.

Учителите също така излизаха от училище бързешком, като се смееха. Моята учителка от първи клас, клетата, също бързаше по снега, като пазеше лицето си със зеления си шал и кашляше. В това време стотици момчета от съседното училище крещяха и тичаха по белия килим, а учителите, прислужниците и дежурният викаха:

— В къщи! В къщи!

А снегът се сипеше по мустаците и брадите им, като проникваше дори в устните им. Но и те се смееха, като гледаха как весело учениците посрещат зимата…

„Вие посрещате радостно зимата, но има деца, които нямат нито дрехи, нито обувки, нито огън. Има хиляди други, които слизат в селата, като изминават дълъг път, носейки в премръзналите си ръце по някое дърво, за да затоплят училището. Има стотици училища, почти заровени в снега, голи и мрачни като пещери, където децата се задушават от пушек или зъбите им тракат от студ. Те гледат с ужас белите парцали, които непрекъснато падат и се натрупват върху далечните им колиби, заплашени от лавините. Вие посрещате радостно зимата, деца. Помислете за хилядите създания, на които зимата носи нищета и смърт.“

 

Баща ти

Зидарчето

1, неделя

Зидарчето дойде днес в ловджийски дрехи, износени от баща му и след това прекроени, със следи от вар и гипс. Баща ми желаеше дори повече от мене да дойде то у нас. Какво удоволствие ни направи! Щом влезе, то си свали баретката, овлажняла от снега, и я пъхна в джобчето си; след това пристъпи напред с нехайната походка на уморен работник, като обръщаше насам и натам облото си като ябълка лице, със сплескан нос. Когато влезе в трапезарията, то хвърли поглед върху мебелите и като спря очите си върху една малка картина, която представлява Риголето, един гърбав смешник, направи „заешка муцуна“. Човек не може да не се засмее, като го види да прави „заешка муцуна“.

Започнахме да играем с кубчета. То умее да прави извънредно сръчно кули и мостове, които сякаш по някакво чудо не падат; и всичко прави съвсем сериозно, с търпеливостта на възрастен човек. Между една кула и друга ми разправи за семейството си. Те живеели в едни таван. Баща му посещавал вечерно училище, за да се научи да чете, а майка му била от Биела. Разбира се, те сигурно го обичат, защото е облечено като бедно дете, ала с топли, добре закърпени дрехи и вратовръзката му е вързана добре от ръцете на майка му. Баща му, каза ми то, бил грамаден човек, който едва се промъквал през вратите, но бил добър и винаги наричал сина си „заешка муцуна“. Ала синът е дребен.

В четири часа закусихме заедно, седнали на канапето. Когато станахме, аз посегнах да изчистя облегалото, изцапано с бяло от палтото на Зидарчето, но татко не ми даде — той ми хвана ръката и го изчисти после сам, без да го види някой. Като играехме, едно копче от палтото на Зидарчето се откъсна и майка ми го заши. То се изчерви и гледа как майка ми го шиеше. То беше толкова учудено и смутено, че едва си поемаше дъха.

След това му дадох да разгледа албуми с карикатури. Без да забележи, то подражаваше толкова добре гримасите на нарисуваните лица, че и баща ми се смееше.

Зидарчето беше толкова доволно, когато си тръгна, че забрави да си сложи на главата баретката. Когато стигна на площадката на стълбата, за да ми покаже благодарността си, направи ми още веднъж „заешка муцуна“. То се нарича Антонио Рабуко, на осем години и осем месеца е…

„Знаеш ли, синко, защо не ти дадох да изчистиш канапето? Защото да го изчистиш в негово присъствие, щеше да бъде все едно да го укориш, задето го е изцапало. И това нямаше да бъде хубаво, защото не го направи нарочно и защото го направи с дрехите на баща си, който ги е напрашил с гипс, когато е работел. А онова, което полепва по дрехите, когато човек работи, не е мръсотия, може да бъде прах, вар, лак, всичко, каквото поискаш, но не мръсотия. Работата не омърсява човека. Не казвай никога за някой работник, който се връща от работа, че е мръсен. Трябва да казваш, че по дрехите му има белези и следи от неговия труд. Не забравяй това. И обичай Зидарчето, първо, защото е твой другар, и после, защото е син на работник.“

 

Баща ти

Снежната топка

16, петък

Снегът все вали, вали. Тая заран на излизане от училище се случи нещо лошо. Ято деца, едва изскочили на булеварда, започнаха да се замерят с топки от оня воден сняг, който ги прави твърди и тежки като камък. Много хора минаваха по плочника.

Един господин извика:

— Престанете, уличници!

И тъкмо в тоя миг се чу остър вик от другата страна на улицата и видяхме един старец без шапка, който се олюляваше, покрил лицето си с ръце. До него едно момче викаше:

— Помощ! Помощ!

Веднага се притекоха хора от всички страни. Старецът беше ударен с топка в окото. Всички деца се пръснаха като стрели.

Аз стоях пред книжарницата, дето беше влязъл баща ми, и видях как неколцина от моите другари дойдоха тичешком, размесиха се между хората, които бяха около мене, и си дадоха вид, че гледат във витрините. Между тях бяха Гароне с обичайното хлебче в джоба, Корети, Зидарчето и Гарофи, събирачът на пощенски марки. През това време около стареца се събра цяла тълпа. Един стражар и неколцина граждани тичаха насам-натам, заплашваха и питаха:

— Кой? Кой беше? Ти ли? Кажете, кой беше? И гледаха ръцете на децата дали са измокрени от сняг.

Гарофи беше до мене. Забелязах, че цял трепереше и лицето му беше бледо като на мъртвец.

— Кой е? Кой беше? — продължаваха да викат хората.

Тогава Гароне каза тихо на Гарофи:

— Хайде, иди да кажеш, че си ти. Ще бъде подло да оставиш да хванат някой друг.

— Но аз не го направих нарочно! — отвърна Гарофи, като трепереше като лист.

— Няма значение, изпълни си дълга — настоя Гароне.

— Но нямам кураж!

— Дай си кураж, аз ще те придружа.

През това време стражарят и гражданите викаха все по-високо:

— Кой? Кой беше? Едно стъкло от очилата му влязло в окото. Ослепили човека! Разбойници!

Аз помислих, че Гарофи ще падне на земята.

— Ела — каза му решително Гароне, — аз ще те защитя — и като го хвана за ръката, бутна го напред, подкрепяйки го като болник.

Хората видяха и разбраха и няколко души се затекоха с вдигнати юмруци. Но Гароне застана по средата и извика:

— Десет души се нахвърляте срещу едно дете?!

Тогава гражданите се спряха и един общински стражар хвана Гарофи за ръката и го отведе, като си проправяше път през тълпата, в една продавница на тестени изделия, дето бяха подслонили ранения старец. Щом го видях, аз познах веднага стария чиновник, който живее с племенника си на четвъртия етаж в нашата къща. Бяха го настанили на един стол, с носна кърпа на очите.

— Аз не го направих нарочно! — повтаряше Гарофи през сълзи, здравата изплашен. — Аз не го направих нарочно!

Двама-трима души го тласнаха силно в дюкяна, като извикаха:

— На колене! Искай прошка! — и го повалиха на земята.

Но две силни ръце веднага го изправиха на крака и един решителен глас каза:

— Не, господа! — Беше нашият директор, който бе видял всичко. — Понеже има смелостта да си признае, никой няма право да го унижава.

Всички мълчаха.

— Поискай прошка! — каза директорът на Гарофи.

Гарофи се разплака и прегърна колената на стареца, а той намери главата му с ръка и помилва косите му.

Тогава всички казаха:

— Върви си, момче, върви си в къщи!

Баща ми ме измъкна от тълпата и из пътя ми каза:

— Енрико, в подобен случай би ли имал смелостта да изпълниш дълга си, да признаеш вината си?

Аз му отговорих утвърдително.

И той добави:

— Дай ми думата си на сърцато и честно момче!

— Давам ти я, татко!

Учителките

17, събота

Днес Гарофи очакваше изплашен, че ще бъде хубаво насолен от учителя. Но учителят не се яви и понеже отсъствуваше и помощникът, дойде да ни предаде урок госпожа Кроми, най възрастната от учителките, която има двама големи сина и е учила да четат и пишат много от госпожите, които сега идват да придружават децата си в училище „Гарети“. Днес тя беше тъжна, защото единият й син е болен. Щом я видяха, учениците почнаха да шумят, но тя бавно и спокойно каза:

— Уважавайте белите ми коси. Аз не съм само учителка, аз съм и майка.

След това никой не посмя да приказва, дори нахалният Франти се задоволи да й се подиграва скришно.

В класа на Кроми бе изпратена Делкати, учителката на брат ми, а на мястото на Делкати — оная, която наричат Монахинята, защото винаги е облечена в черно и носи черна престилка. Лицето й е дребно и бяло, косите винаги пригладени, очите много светли и гласът толкова слаб, че когато говори, сякаш шепне молитви. И нищо не й се разбирало, казва майка ми. Макар че е много кротка и боязлива, със слаб и равен глас, който едва се чува, макар че не вика и не се гневи, държи децата тихи и най-буйните навеждат глава, щом ги предупреди само с пръст; в нейния клас е тихо като в черква и поради това също я наричат Монахинята.

Но има една друга, която също ми харесва: учителката на първи клас, паралелка № 3. Тя е млада, с розово лице, на което има две хубави трапчинки. На малката си шапка има голямо червено перо, а на шията си носи малък кръст от жълто стъкло. Тя е винаги весела, държи класа си весел, винаги се усмихва и винаги вика със сребърния си глас така, сякаш пее.

За да въдвори тишина, тя удря по масата с пръчка или пък пляска с ръце. Когато децата излязат, тя тича като момиченце подир едно или друго, за да ги подреди в редица. На едно вдига яката, на друго закопчава копчетата на палтото, за да не настинат, и ги придружава чак до улицата, за да не се сбият, моли родителите да не ги наказват в къщи и носи хапчета на ония, които кашлят. Тя заема маншона си на ония, на които е студено. Най-малките я безпокоят постоянно — те я милват и искат да ги целува, като дърпат воала и наметката й; но тя ги оставя да правят каквото искат и целува всички, като се смее. В къщи се връща всеки ден разрошена и с пресипнал глас, запъхтяна и доволна, с хубавите си трапчинки и с червеното си перо. Тя предава и рисуване на момичетата и поддържа със своя труд майка си и един брат.

В дома на ранения

16, неделя

При учителката с червеното перо учи племенничето на стария чиновник, когото Гарофи удари в окото със снежна топка. Ние го видяхме днес в къщата на чичо му, който го гледа като свой син. Аз бях свършил преписването на месечния разказ „Малкият флорентински писар“, който учителят ми даде да препиша, когато татко ми каза:

— Да идем на четвъртия етаж да видим как е окото на оня господин.

Влязохме в една почти тъмна стая, в която старецът седеше на леглото, подпрян с много възглавници. До главата му бе седнала жена му, а в един ъгъл се забелязваше неговият племенник. Окото на стареца беше превързано. Той остана много доволен, като видя баща ми, покани ни да седнем и ни каза, че бил по-добре, че окото му не само не било загубено, но след няколко дни щял да бъде излекуван.

— Това беше едно нещастие — добави той. — Съжалявам за уплахата на онова клето момче.

След това ни заговори за лекаря, който трябвало да дойде в тоя час. Тъкмо в тоя момент звънецът иззвъня.

— Лекарят е — каза госпожата.

Вратата се отваря… И кого виждам? Гарофи с дългото си палто, изправен на прага, с наведена глава, не смее да влезе.

— Кой е? — пита болният.

— Момчето, което хвърли топката — отвръща баща ми.

Тогава старецът каза:

— О, клето дете, ела, ела! Ти идваш да се осведомиш за състоянието ми, нали? По-добре съм, бъди спокоен, по-добре, почти съм излекуван. Ела тука.

Смутен, Гарофи се приближи до леглото, като правеше усилие да не заплаче. Старецът го помилва, но той не можеше да говори.

— Благодаря ти — каза старецът, — хайде иди да кажеш на баща си и на майка си, че всичко върви добре, да не се тревожат вече.

Но Гарофи не се помръдна, той сякаш искаше да каже нещо, но не смееше.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Аз… нищо.

— Е добре, сбогом, довиждане, момче; иди си с мир в сърцето.

Гарофи отиде до вратата, но се спря и се обърна назад към племенника, който вървеше подир него и го гледаше с любопитство. Изведнъж той извади изпод палтото си някакъв предмет и го пъхна в ръката на момчето, като му каза бързо:

— За тебе е! — и дим да го няма.

Момчето занесе увития предмет на чичо си. Отгоре бе написано: „Подарявам ти го.“ Погледнаха вътре и възкликнаха от удивление. Това беше прочутият албум с неговата сбирка от пощенски марки. Гарофи бе донесъл сбирката, за която говореше винаги, на която възлагаше толкова надежди и която му струваше толкова усилия; тя беше неговото съкровище, половината от живота му. Клетото момче! Сега то я подаряваше в замяна на прошката.

Малкият флорентински писар
Месечен разказ

Той беше ученик в четвърти клас. Беше прелестно дванайсетгодишно флорентинче с черни коси и бяло лице, най-големият син на един чиновник по железниците, който имаше голямо семейство и малка заплата и поради това живееше в оскъдица. Баща му го обичаше много и беше добър и снизходителен към него. Снизходителен във всичко освен в училищните работи. В това отношение той беше много взискателен и строг, защото синът му трябваше да се подготви да заеме скоро някоя служба, за да помага на баща си. И за да можеше скоро да стане нещо от него, той трябваше да се труди много в кратко време.

И макар че момчето се учеше добре, бащата постоянно го увещаваше да учи.

Бащата беше вече в напреднала възраст, а и многото работа го беше предивременно състарила. Все пак, за да посреща нуждите на семейството си, освен многото работа, която му налагаше службата, вземаше още оттук-оттам и извънредна работа за преписване и прекарваше голяма част от нощта на масата. Напоследък той се беше условил с една издателска къща, която издаваше вестници и книги на свезки, да написва адресите на абонатите и за петстотин адреса, написани с едри и правилни букви, получаваше три лири. Но тая работа го изморяваше и той се оплакваше често, когато обядваше със семейството си.

— Очите ми си отиват — казваше той, — тая нощна работа ме съсипва.

Един ден синът му каза:

— Татко, нека работя аз вместо тебе; ти знаеш, че пиша точно като тебе.

Но бащата му отвърна:

— Не, синко. Ти трябва да учиш. Твоето училище е много по-важно от моите адреси. Съвестно ми е да ти открадна дори един час. Благодаря ти, но не искам и не ми говори повече за това.

Момчето знаеше, че по тия работи беше безполезно да настоява пред баща си и не настоя. Но ето какво направи. То знаеше, че баща му преставаше да пише точно в полунощ и излизаше от работната си стаичка, за да отиде в спалнята. Понякога то го чуваше: след като часовникът удареше дванайсет, баща му ставаше веднага от стола и тръгваше с бавни стъпки към спалнята.

Една нощ то чака, докато баща му си легна, облече се тихо, отиде на пръсти в стаичката, запали газената лампа, седна на масата, върху която имаше куп бели листове със списъка на адресите, и започна да пише, като имитираше точно почерка на баща си. То пишеше с добро желание, радостно, но и с малко страх. Написаните листове се трупаха и от време на време то оставяше писалката, за да си потърка ръцете, и след това почваше отново с още по-голямо усърдие, като се ослушваше и се усмихваше. То написа сто и шестдесет адреса: една лира! Тогава спря, остави писалката, откъдето я беше взело, угаси лампата и се върна на пръсти в леглото си.

Тоя ден на обед бащата седна на масата в добро настроение. Той не беше забелязал нищо. Той работеше механически, като измерваше работата на часове и си мислеше за друго; написаните листове преброяваше на следния ден. Той седна на масата в добро настроение и като удари с ръка сина си по рамото, каза:

— Баща ти е още добър работник, какъвто го смятате! Снощи за два часа извърших една трета повече работа, отколкото друг път. Ръката е още пъргава и очите изпълняват дълга си.

И Джулио, доволен, без да издаде нещо, си каза: „Клетият татко, освен печалбата аз му давам и задоволството да се смята подмладен. Карай, не бой се!“

Насърчен от добрия си успех, следната нощ, като удари дванайсет часа, Джулио пак отиде да работи. И така направи няколко нощи. И баща му не забелязваше нищо. Само веднъж, на вечеря, той възкликна:

— Странно, колко много газ се харчи в тая къща от късо време насам!

Джулио изтръпна; но баща му не каза друго. И нощната работа продължи.

Но като прекъсваше така съня си всяка нощ, Джулио не почиваше достатъчно, заран ставаше от леглото изморен и вечер, когато подготвяше уроците си, с мъка държеше очите си отворени. Една вечер, за пръв път през живота си, заспа върху тетрадката си.

— Воля! Воля! — извика баща му. — На работа! Джулио се стресна и се залови за работа. На следната вечер и през следващите дни стана същото, дори нещо по-лошо. Той дремеше над учебниците си, сутрин ставаше по-късно от друг път, уроците си учеше без желание, сякаш не му се учеше. Баща му започна да го наблюдава, след това да се замисля и накрай да го кори — нещо, което не бе принуждаван никога да прави.

— Джулио — каза му той една сутрин, — ти криеш нещо от мене, ти не си вече такъв, какъвто беше преди. Това не ми харесва. Внимавай, всичките надежди на семейството са в тебе. Аз съм недоволен от теб, разбираш ли?

При тоя укор, първия истински строг укор, който му се отправяше, момчето се разтревожи: „Да — каза си той — вярно е; така не може да продължава; трябва да се тури край на измамата.“

Но вечерта през същия тоя ден баща му каза на вечерята много весело:

— Знаете ли, че от адресите тоя месец спечелих трийсет и две лири повече, отколкото през миналия месец?

И при тия думи той извади изпод масата една книжна фуния с бонбони, които бе купил, за да отпразнува с децата си извънредната печалба, и които всички посрещнаха с ръкопляскане. Тогава Джулио се насърчи и си каза: „Не, клети татко, аз няма да престана да те мамя; аз ще направя по-големи усилия да уча през деня, но ще продължа да работя нощем за теб и за другите.“

И бащата добави:

— Трийсет и две лири повече! Доволен съм… но тоя тук — и посочи Джулио, — тоя е, който ми създава неприятности.

Джулио посрещна мълчаливо укора, като преглътна двете сълзи, които бяха готови да се отронят; но в същото време усети в сърцето си голяма наслада.

И продължи да работи усилено. Но към умората се прибавяше нова умора и за него ставаше все по-трудно да издържа. Така изминаха два месеца. Бащата продължаваше да кори сина си и да го гледа все по-навъсено. Един ден отиде да поиска сведения от учителя, който му каза:

— Да, учи се, защото е способен. Но няма вече предишното добро желание. Дреме, прозява се, разсеян е. Съчиненията му са кратки, нахвърляни набързо, с лош почерк. О, той би могъл да се учи много, много по-добре!

Вечерта бащата дръпна момчето настрана и му каза такива тежки думи, каквито то не бе чувало никога.

— Джулио, ти виждаш, че аз работя, че съсипвам живота си за семейството. Ти не ми помагаш. Ти не милееш за мене, нито за братята си и майка си!

— Ах, не! Не говори така, татко! — извика синът разплакан и отвори уста да признае всичко.

Но баща му го прекъсна, като каза:

— Ти знаеш положението на семейството ни; знаеш, че са необходими добра воля и жертви от страна на всички. Аз самият, както виждаш, съм принуден да удвоявам работата си. Разчитах, че тоя месец ще получа извънредно възнаграждение от сто лири, но тая сутрин узнах, че няма за получа нищо!

При тая новина Джулио веднага потисна дълбоко в себе си изповедта, която беше готова да се излее от душата му, и повтори решително на себе си: „Не, татко, аз няма да ти кажа нищо; ще запазя тайната, за да мога да работя за тебе. За мъката, която ти причинявам, ще ти се отплатя другояче. За училището ще уча достатъчно, за да мога да преминавам в по-горен клас. Важното за мене е да ти помагам да изкарваш прехраната ни и да облекчавам труда ти, който те убива.“

И той продължи да работи. Изминаха още два месеца на нощен труд и дневна изтощеност, на отчаяни усилия от страна на сина и на горчиви укори от страна на бащата. Но най-лошото беше, че бащата постепенно изстиваше към сина си, говореше с него рядко, сякаш го смяташе за пропаднал син, от когото не можеше нищо да се очаква, и избягваше дори да срещне погледа му.

Джулио виждаше това и страдаше и когато баща му обръщаше гръб, той му изпращаше скритом целувка с чувството на тъжна и състрадателна нежност. Разяждан от мъката и изтощителния труд, той слабееше и бледнееше и биваше принуден все повече да занемарява уроците си. Разбираше добре, че един ден трябваше да се тури край на това и всяка вечер си казваше: „Тая нощ няма да стана!“ Но щом часовникът удареше дванайсет, в момента, когато трябваше да утвърди енергично намерението си, той започваше да изпитва угризения на съвестта, струваше му се, че ако остане в леглото, ще измени на дълга си, ще открадне една лира от баща си и семейството си. И той ставаше пак, като си мислеше, че някоя нощ баща му ще се събуди и ще го изненада или че ще забележи случайно измамата, като преброи два пъти написаните адреси; и тогава всичко ще свърши естествено, без стъпка от негова страна, каквато той нямаше смелост да направи. И продължаваше нощната работа.

Но една вечер като вечеряха, бащата изрече думи, които бяха решителни за него. Майка му го погледна и понеже видът му й се стори по-болезнен от друг път, му каза:

— Джулио, ти си болен.

 

След това тя се обърна към бащата и каза тревожно:

— Джулио е болен. Погледни го колко е бледен! Джулио, какво ти е?

Бащата го погледна бегло и каза:

— Лошото съзнание се отразява зле върху здравето. Той не беше такъв, когато беше прилежен ученик и сърдечен син.

— Но той е зле! — възкликна майката.

— Не ме е грижа вече! — отвърна бащата.

Тия думи пронизаха като нож сърцето на клетото момче. Ах, не го е вече грижа! Баща му, който някога потреперваше само като го чуеше, че кашля! Значи не го обича вече, сега няма вече съмнение, той е мъртъв за сърцето на баща си… „Ах, не, татко — каза си със свито от мъка сърце, сега наистина е свършено, без твоята любов аз не мога да живея, аз ще ти кажа всичко, няма да те мамя вече, ще се уча като преди. Да става каквото ще, стига да ме обикнеш отново, клети татко! О, тоя път съм уверен в решението си!“

Въпреки това през нощта той стана пак повече по силата на навика, отколкото поради друго. И след като вече бе станал, той поиска да отиде да се сбогува, да види пак за няколко минути в тишината на нощта за последен път стаичката, в която бе свършил тайно толкова много работа, със сърце, пълно със задоволство и нежност. И когато се озова отново на масата със запалена лампа и видя белите листове, върху които нямаше вече да пише ония имена на градове и хора, които вече знаеше наизуст, бе обхванат от голяма скръб и с поривисто движение грабна писалката, за да започне отново работата, с която беше свикнал. Но като протегна ръката си, блъсна една книга и книгата падна. Той изтръпна. Ако баща му се събуди! Разбира се, нямаше да го завари, че върши нещо лошо, той сам бе решил да му каже всичко; но все пак… Да чуе, че неговите стъпки се приближават в мрака… да бъде заварен в тоя час, в тая тишина… и майка му би се събудила и изплашила… За пръв път Джулио си помисли, че баща му, като узнае всичко, ще изпита унижение пред сина си… и всичко това почти го ужаси. Той се ослуша с притаен дъх… Не чу шум. Подслуша на ключалката на вратата, която беше зад гърба му — нищо. Цялата къща спеше. Баща му не беше чул. Той се успокои. И започна да пише. Листовете с адресите се трупаха едни върху други. Той чу отмерените стъпки на общинските стражари долу по пустата улица; след това шум от файтон, който изведнъж спря; след известно време се разнесе шумът на редица коли, които минаваха бавно: след това настъпи дълбока тишина, нарушавана от време на време от далечния лай на куче. И той пишеше, пишеше. А през това време баща му беше зад него. Той стана, като чу падането на книгата, и почака сгоден момент: шумът от колите заглуши стъпките му и лекото скърцане на вратата. И той беше там — с побелялата си глава над черната главичка на Джулио. Като видя плъзгането на перото върху белите листове, в миг отгатна всичко, спомни си всичко, разбра всичко и отчаяно разкаяние и безкрайна нежност изпълниха душата му и го приковаха над детето му. Изведнъж Джулио нададе остър вик — две треперещи ръце бяха стиснали главата му.

— О, татко, татко, прости ми, прости ми! — извика Джулио, като позна баща си по плача му.

— Ти ми прости! — отвърна бащата, като ридаеше и покриваше челото му с целувки. — Аз разбрах всичко, знам всичко, аз ти искам прошка, свето мое създание. Ела, ела с мене!

И той го отведе или по скоро отнесе в леглото на събудената му майка, хвърли й го в обятията и каза:

— Целуни тоя ангел-син, който от три месеца не спи и работи за мене, а аз му измъчвам сърцето, на него, който ни изкарва хляба!

Майката го притисна, без да може да проговори. После каза:

Върви спи, дете мое, върви спи и почивай! Занеси го в леглото — обърна се тя към мъжа си.

Бащата взе Джулио на ръце, отнесе го в стаята му и го сложи в леглото, като се задъхваше и го милваше.

— Благодаря, татко — повтаряше синът, — благодаря, но иди да си легнеш и ти. Аз съм доволен, иди да си легнеш, татко.

Но баща му искаше да го види заспал. Той седна до леглото, хвана му ръката и му каза:

— Спи, спи, сине мой!

Изтощен, Джулио най-сетне заспа и спа много часове, наслаждавайки се за пръв път след толкова месеци на спокоен сън, изпълнен с приятни сънища. Когато отвори очи, слънцето беше вече отдавна изгряло. Най-напред усети, а след това видя бялата глава на баща си, опряна върху ръба на малкото легло.

Бащата бе прекарал нощта така, с чело близо до сърцето на Джулио, и още спеше.

Воля

28, сряда

От нашия клас само Старди има сила да извърши това, което е извършил малкият флорентинец. Тая заран станаха две събития в училище. Гарофи щеше да полудее от радост, че му върнаха албума с три пощенски марки от република Гватемала в прибавка, каквито търсеше от три месеца. Старди пък получи втора награда. Старди е пръв в класа след Дероси! Всички останаха учудени. Кой би казал това през октомври, когато баща му го доведе в училище загърнат в онова грамадно зелено палто и каза на учителя пред всички: „Имайте голямо търпение, защото е много тъпа глава!“

Отначало всички го наричаха дървена глава. Но той каза: „Или ще пукна, или ще успея“.

И се залови да учи здравата; и учеше денем и нощем, в къщи, в училището, на разходка, със стиснати зъби и свити юмруци, търпелив като вол, упорит като катър, без да обръща внимание на подигравките, като отвръщаше с ритници на тия, които го безпокояха. И тая дебела глава надмина всички.

Той не разбираше нищо от смятане, съчиненията му изобилствуваха с грешки, не можеше да запомни едно изречение. А сега решава задачите, пише правилно и пее уроците си като песен. Човек може да отгатне желязната му воля по външността му — той е нисък, набит, с четвъртита глава и просто без врат, с къси и дебели ръце и с груб глас. Той се учи дори от късовете вестници и от театралните афиши. И винаги когато има десет петачета, си купува книга. Вече си е подредил малка библиотека и веднъж, когато беше в добро настроение, се изтърва да ми каже, че щял да ме заведе в къщи, да я видя. Той не говори с никого, не играе с никого, винаги е на чина с юмруци на слепите очи, неподвижен като скала и заслушан в учителя.

Колко трябва да се е трудил, клетият Старди. Макар че беше нетърпелив и в лошо настроение, тая заран учителят, когато раздаваше медалите, му каза:

— Браво, Старди! Който постоянствува, побеждава.

Но той не изглеждаше никак възгордян, не се усмихна, и щом се върна на чина с медала си, подпря с юмруци слепите си очи и стана по неподвижен и по-внимателен отпреди.

Но най-забавното стана на излизане, когато го чакаше баща му — дебел и нисък като него, с едро лице и груб глас. Той не очакваше тоя медал и не искаше да повярва, та трябваше учителят да го увери. Тогава той се засмя радостно и удари сина си с ръка по тила, като каза високо:

— Браво, бе тиквеник! — и го гледаше смаян, като се усмихваше.

Всички се усмихвахме с изключение на Старди. Той мислеше вече за утрешните уроци.

Признателност

31, събота

Уверен съм, че твоят другар Старди не се оплаква никога от учителя си. „Учителят беше в лошо настроение, нетърпелив“ — ти казваш това с тон на негодувание. Помисли ли колко пъти ти сам си проявявал нетърпеливост и към кого? Към баща си и към майка си, към които твоята нетърпеливост е престъпление. Твоят учител има право понякога да бъде нетърпелив! Помисли от колко години се труди той за децата. И ако между тях е имало много сърдечни и любезни, имало е и твърде много непризнателни, които са злоупотребявали с добрината му и не са признавали труда му, като са му причинявали повече огорчения, отколкото задоволство. Помисли, че и най-светият човек на земята, поставел на неговото място, може понякога да бъде побеждаван от гнева. И после, ако знаеше колко пъти учителят идва да преподава болен само защото болестта му не е достатъчно тежка, за да отсъствува! Той е нетърпелив, защото страда, и за него е голяма мъка да вижда, че вие не забелязвате болестното му състояние и злоупотребявате с него! Уважавай и обичай учителя си, синко! Обичай го, защото баща ти го обича и почита; защото той посвещава живота са на толкова много деца, които ще го забравят; обичай го, защото ти просвещава ума и ти възпитава душата; защото един ден, когато станеш мъж и няма да бъдем вече на света нито аз, нито той, неговият образ често ще ти се явява в паметта до моя и тогава ще видиш израза на скръб и умора върху доброто му, благородно лице, на които сега не обръщаш внимание. Ще си го спомниш и ще изпиташ мъка дори след трийсет години; и ще се срамуваш, ще изпитваш скръб, че не си го обичал, че си се отнасял зле към него. Обичай учителя си, защото той принадлежи към едно голямо семейство от петдесет хиляди основни учители, пръснати из цяла Италия, които са духовни бащи на милионите деца, които растат до тебе; недостатъчно признати и зле възнаградени работници, които подготвят за страната ни един по-добър народ. Аз няма да бъда доволен от любовта ти, която храниш към мене, ако не я проявяваш към всички, които ти правят добро. А между тях твоят учител е първият след родителите ти. Обичай го, както би обичал моя брат; обичай го, когато те милва и когато те кори, когато е справедлив и когато ти се струва, че е несправедлив, обичай го, когато е весел и любезен, и още повече го обичай, когато го видиш печален. Обичай го винаги. И произнасяй винаги с почит името учител, което след това на бащата е най-благородното и най-сладкото име, което може един човек да даде на друг.

 

Баща ти