Едмондо де Амичис
Сърце (11) (Дневникът на един ученик)

Последната страница от майка ми

1, събота

И тъй годината свърши, Енрико! И хубаво е да ти остане като спомен от последния ден образът на възвишеното момче, което даде живота си заради приятелката си. Сега ти предстои да се разделиш с учителите си и другарите си и аз трябва да ти съобщя една печална новина. Раздялата ще бъде не само за три месеца, а завинаги. Поради професионални причини баща ти трябва да напусне Торино и ние всички трябва да отидем с него. Ще заминем през есента. Ти ще трябва да постъпиш в друго училище. Това ти е неприятно, знам, защото съм уверена, че обичаш старото си училище, където в продължение на четири години по два пъти на ден изпитваше радостта от труда; където виждаше в продължение на толкова време в определени часове все едни и същи ученици, все едни и същи учители, все едни и същи родители, и баща си, и майка си, които те очакваха усмихнати; твоето старо училище, дето ти се разви умът, дето намери толкова добри другари, дето всяка дума, която чуваше, целеше доброто ти, и където не си изпитвал неприятност, която да не ти е била полезна.

И тъй носи в себе си тая любов и се сбогувай от сърце с всичките си другари. На някои ще се случат нещастия, ще загубят скоро баща си и майка си; други ще умрат млади; други може би ще пролеят благородно кръвта си в сражения; мнозина ще бъдат добри и честни работници, бащи на трудолюбиви и честни семейства като техните; и кой знае дали някой от тях няма да има големи заслуги за родината и да прослави името си.

И тъй раздели се с тях сърдечно. Остави частица от душата си в това голямо семейство, в което влезе като дете и излизаш като юноша и което майка ти и баща ти обичат толкова, защото ти бе обичан много в това семейство. Училището е майка, Енрико, то те отне от ръцете ми, когато ти едва говореше, и сега те връща голям, силен, добър, прилежен… Да бъде благословено! А ти, синко, никога не го забравяй. О, невъзможно е да го забравиш. Ти ще пораснеш, ще обиколиш света, ще видиш огромни градове и чудни паметници и много от тях ще забравиш; но онова скромно бяло здание със затворените капаци на прозорците и оная малка градина, дето цъфна първото цвете от твоя ум, ще го виждаш до последния ден на твоя живот, както аз ще виждам къщата, в която чух за пръв път твоя глас.

Изпитите

4, вторник

Най-после изпитите започнаха. Из улиците около училището не се чува да се говори за друго от ученици, от бащи, от майки, дори от гувернантки: изпити, бележки, тема, средна бележка, остава, минава — всички повтарят едни и същи думи. Вчера сутринта имахме свободно съчинение, тая заран изпит по аритметика. Трогателно беше да види човек всичките родители, които водеха децата си на училище, като им даваха последните съвети из пътя, и многото майки, които придружаваха децата си чак до чиновете, за да видят дали има мастило в мастилниците им и да опитат перата им, и на излизане се обръщаха от прага да кажат: „Не се бой! Внимавай! Моля те!“

В изпитната комисия беше учителят Коати, оня с голямата черна брада, който си преправя гласа като на лъв и никога не наказва никого. Някои ученици бяха побледнели от страх. Когато учителят разпечата плика от общината и извади задачата, всички бяха притаили дъх. Той продиктува задачата на висок глас, като изглеждаше ту един, ту друг от нас някак си страшно; но ние знаехме, че ако можеше да ни продиктува и решението, за да минем, би го направил с голямо удоволствие. След едночасова работа мнозина започнаха да се безпокоят, защото задачата беше мъчна. Един плачеше. Кроси си удряше главата с юмруци. Горките ученици, мнозина от тях не са виновни, че не знаят, защото не са имали време да учат, пък и родителите им не са се занимавали с тях. Но имаше кой да се грижи за тях. Ако можехте да видите Дероси колко залягаше да им помогне, да прокара някоя цифра или да подскаже някое действие, без да го забележат; беше толкова загрижен за всички, та човек би казал, че той е нашият учител. Гароне, който е силен по аритметика, също така помагаше, на които можеше, и помогна дори на Нобис, който беше се объркал и поради това беше станал крайно любезен. Старди стоя повече от един час неподвижен, втренчил очи в задачата, с юмруци на слепите очи, а след това свърши всичко за пет минути.

Учителят обикаляше между чиновете, като казваше:

— Спокойствие! Спокойствие! Препоръчвам ви спокойствие!

И когато видеше някой обезсърчен, за да го разсмее и ободри, разтваряше широко уста, сякаш искаше да го разкъса, като се правеше на лъв.

Към единадесет часа, като погледнах долу през прозорците, видях много родители, които се движеха нетърпеливо из улицата; между тях беше бащата на Прекоси със своята синя рубашка, изскочил от работилницата с още съвсем черно лице. Там беше майката на Кроси, зеленчукопродавачката, както и майката на Нели, облечена в черно, която не можеше да стои на едно място.

Малко преди обяд дойде баща ми и вдигна очи към моя прозорец — милият ми татко! По обяд всички бяхме свършили. Какво интересно зрелище беше на излизане! Всички се спускаха към децата си да ги разпитват, да прелистват тетрадките им, да сравняват работата им с тая на другарите.

— Колко действия? — Каква е общата сума? — А изваждането? — Ами отговорът? — Ами точката на десетичната дроб?

Учителите сновяха насам-натам, викани от сто места.

Баща ми взе веднага от ръката ми черновата, погледна я и каза:

— Добре.

До нас беше ковачът Прекоси, който също тъй разглеждаше работата на сина си, малко неспокоен; при това личеше, че не проумяваше. Той се обърна към баща ми:

— Ще благоволите ли да ми кажете сбора?

Баща ми прочете числото.

Ковачът погледна пак в тетрадката: вярно беше.

— Браво, детето ми! — възкликна той предоволен.

Баща ми и той се изгледаха за миг и се усмихнаха като стари приятели; баща ми му протегна ръка, той я стисна. И се разделиха с думите:

— До устния!

Като изминахме няколко крачки, чухме един тънък глас, който ни накара да се обърнем — пееше ковачът.

Последният изпит

7, петък

Тая заран имахме устни изпити. В осем часа бяхме всички в клас и в осем и четвърт започнаха да ни викат по четирима наведнъж в голямата зала, дето има една голяма маса, покрита със зелена покривка, около която бяха седнали директорът и четирима учители, между които и моят. Аз бях един от първите извикани. Клетият ми учител! Тая заран забелязах, че той наистина ни обича. Докато другите учители ни изпитваха, той не си откъсваше очите от нас; смущаваше се, когато бивахме неуверени в отговорите си, радваше се, когато отговаряхме добре, слушаше всичко и ни правеше хиляди знаци с ръце и глава, за да ни каже: „Добре — не — внимавай — по-бавно — не се бой“. Ако можеше да говори, той би ни подсказал всичко. Ако на негово място бяха един след друг бащите на всички ученици, не биха направили повече от него. Искаше ми се да му кажа пред всички десет пъти „благодаря!“ А когато другите учители ми казаха: „Добре, върви си“, очите му светнаха от радост.

Аз се върнах веднага в клас да чакам баща си. Там бяха още почти всички. Седнах до Гароне. Не бях никак весел. Мислех си, че за последен път сме един до друг.

Още не бях казал на Гароне, че няма да уча с него в четвърти клас, че трябва да напусна Торино с баща си — той не знаеше нищо. Беше се превил надве, склонил голямата си глава над чина, и рисуваше плетеници около една снимка на баща си, облечен като машинист — едър и пълен мъж, с врат на бик и със сериозен и честен вид като сина си. И докато си седеше така, наведен, с разгърдена риза, аз видях на голите му и яки гърди златното кръстче, което му подари майката на Нели, когато узна, че закриля сина й. Но в края на краищата трябваше да му кажа, че ще напусна града. Казах му:

— Гароне, тая есен баща ми ще напусне Торино завинаги.

Той ме запита дали ще напусна града и аз. Казах му — да.

— Няма ли да караш четвърти клас с нас? — запита ме той.

Отговорих му — не. Тогава той помълча, като продължаваше да рисува. След това запита, без да вдигне глава:

— Ще си спомняш ли за другарите си от трети клас!

— Да — казах му аз, — за всички; но за тебе най-много. Кой може да те забрави?

Той ме погледна внимателно и сериозно с поглед, който казваше хиляди неща, и не продума; само ми подаде лявата си ръка, като се преструваше, че продължава да рисува с другата, и аз стиснах с двете си ръце тая силна и честна ръка. В тоя момент влезе чевръсто учителят със зачервено лице и каза бързо с нисък глас:

— Браво! Досега всичко върви добре; дано изкарат добре и останалите. Браво, момчета! Не се бойте! Много съм доволен.

И за да ни покаже задоволството си и да ни развесели, като излизаше бързо, се престори, че се спъва и се подпря на стената, уж да не падне — той, когото никога не бяхме виждали да се засмее! Това ни се стори толкова странно, че вместо да се засмеем, всички останахме смаяни, всички се усмихнахме, но никой не се засмя. Тая негова весела момчешка постъпка едновременно ме натъжи и разнежи! Тоя радостен момент беше цялата му награда, отплатата за добрината, търпението и за неприятностите му през цели девет месеца. За това той се беше трудил толкова време и беше идвал толкова пъти да ни преподава болен, клетият учител! Това и нищо друго искаше той от нас в замяна на многото любов и грижи, които бе проявил към нас! И сега ми се струва, че за дълги години споменът за него ще бъде свързан в паметта ми с това негово весело хрумване. И когато порасна, ако той бъде жив и се срещнем, ще му припомня за тая негова постъпка, която трогна сърцето ми, и ще целуна побелялата му глава.

Сбогом

10, понеделник

В един часа бяхме всички за последен час в училище, за да чуем резултатите от изпитите и да вземем свидетелствата си за преминаване в по-горен клас. Улицата беше изпълнена от родители, които бяха нахълтали дори в голямата зала, а мнозина бяха влезли в класните стаи, наблъскали се чак до масата на учителя. В нашата стая те изпълваха цялото пространство между стената и първите чинове. Тук бяха бащата на Гароне, майката на Дероси, ковачът Прекоси, Корети, госпожа Нели, зеленчукопродавачката, бащата на Зидарчето, бащата на Старди и мнозина други, които не бях виждал никога. И от всички страни се чуваше шушукане, навсякъде гъмжеше, сякаш бяхме на някой площад. Влезе учителят — настъпи голяма тишина. Той държеше в ръка списъка и веднага започна да чете.

— Абатуги минава с шейсет седемдесети^[1], Аркини минава с петдесет и пет седемдесети…

Зидарчето минава, Кроси минава.

След това прочете с висок глас:

— Дероси Ернесто минава със седемдесет седемдесети и получава първа награда.

Всички родители, които присъствуваха там и го познаваха, казаха:

— Браво, браво, Дероси!

А той тръсна русите си къдрави коси и погледна с хубавата си и непринудена усмивка майка си, която го поздрави с ръка. Гарофи, Гароне, Калабрийчето минават. След това трима или четирима един след друг остават. Един от тях започна да плаче, защото баща му, който беше на вратата, го заплаши с ръка.

Но учителят каза на бащата:

— Не, господине, извинете, не винаги децата са виновни, много пъти това е нещастна случайност. Такъв е и случаят със сина ви.

След това прочете:

— Нели минава с шестдесет и две седемдесети.

Неговата майка му изпрати една целувка с ветрилото си. Старди минава с шестдесет и пет седемдесети, като чу тая хубава бележка, той дори не се усмихна и не откъсна юмруците си от слепите си очи. Последен беше Вотини, който бе дошъл хубаво облечен и сресан: и той минава.

Като свърши, учителят стана и каза:

— Момчета, за последен път сме събрани заедно. Ние бяхме заедно цяла година и сега се разделяме като добри приятели, нали? Съжалявам, че се разделям с вас, мили деца. — Той спря за малко, след това продължи: — Ако някой път съм излязъл от търпение, ако някой път, без да искам, съм бил несправедлив, много строг, простете ми.

— Не, не — казаха родителите и мнозина ученици, — не, господин учителю, никога!

— Извинете ме — повтори учителят — и ме обичайте. Следната година няма да бъдете вече при мене, но аз ще ви виждам и ще останете завинаги в сърцето ми. Довиждане, деца!

Като каза това, той пристъпи напред сред нас и всички му протегнахме ръце, изправени на чиновете, и започнахме да хващаме ръцете му и полите на дрехата му. Мнозина го целунаха. Петдесет гласа извикаха заедно:

— Довиждане, учителю! — Благодарим, господин учителю! — Бъдете здрав! — Спомняйте си за нас!

Когато излезе, беше силно развълнуван. Излязохме всички в безпорядък. От другите класове също излизаха. Настъпи бъркотия и голям шум; ученици и родители казваха сбогом на учителите и учителките и се поздравяваха помежду си.

По учителката с червеното перо се бяха накачили четири или пет деца и двайсетина я бяха наобиколили и не й даваха да си поеме дъха; а на „Монахинята“ бяха смачкали шапката и й бяха напъхали около една дузина букети между копчетата на черната рокля и в джобовете й. Мнозина се радваха шумно на Робети, който тъкмо тоя ден бе хвърлил патериците.

От всички страни се чуваше:

— До новата учебна година! До двайсети октомври!

Ние също се сбогувахме. Ах, как се забравят всички неприятности в тоя момент! Вотини, който винаги завиждаше на Дероси, пръв се спусна към него с отворени обятия. Аз се сбогувах със Зидарчето и го целунах тъкмо в момента, когато ми правеше последната заешка муцуна, милото момче! Сбогувах се с Прекоси, сбогувах се с Гарофи, който ми съобщи печалбата от последната си лотария и ми даде една фаянсова фигурка, счупена в единия ъгъл. Сбогувах се с всички другари. Хубаво беше да види човек как бедният Нели обви с ръце Гароне тъй, че не можаха да го откъснат. Всички се тълпяха около Гароне, казваха му „довиждане“ и гледаха да го пипнат, да го стиснат, да изразят шумно възторга си от това добро, свято момче. Тук беше бащата на Гароне, който гледаше учуден и се усмихваше! Гароне беше последният, когото прегърнах на улицата, като сподавих плача си. Той ме целуна по челото. После се затекох при баща си и майка си. Татко ме запита:

— Сбогува ли се с всичките си другари?

Отговорих му: да.

— Ако има някой, към когото си бил несправедлив, иди да го помолиш да ти прости и да забрави. Никой ли няма?

— Никой — отвърнах аз.

— Е, тогава сбогом! — каза баща ми с развълнуван глас, като хвърли последен поглед на училището.

И майка ми повтори:

— Сбогом!

А аз нищо не можах да кажа.