Сафо
И ето — тя завинаги си тръгна…

(И ето — тя завинаги си тръгна.)

Не лъжа — бих желала да умра.

Тя плачеше, когато ме напусна.

 

Течаха топли нейните сълзи:

„Ах, колко съм отчаяна, Сафо.

Кълна ти се — не искам да си ида.“

 

Отвърнах й: „Иди си с радост, мила,

и спомняй си за мене със добро,

защото съм привързана към тебе.

 

Аз искам пак сега да ти припомня

красивите и нежни часове,

които ни двете преживяхме…

 

От рози, виолетки, минзухар

венци плетеше многоцветни ти

до мене и се кичеше със тях.

 

С венци, изплетени от цветове,

обвиваше ти нежната си шия…

Върху косите си благоухания

 

разливаше — от мента и босилек —

или на мекото легло до мене

отпусната почиваше блажено…“