Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- …, 600 пр.н.е. (Обществено достояние)
- Превод отстарогръцки
- Борислав Георгиев, 1970 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- NomaD(2000–2009 г.)
Издание:
Антична поезия. Под редакцията на Богдан Богданов. Издателство „Народна култура“, София, 1970
История
- —Добавяне (сканиране и редакция: NomaD)
* * *
Сега да очаровам
приятелките си —
ще пея тия песни
с хубав глас.
* * *
… бедрата й бяха обвити
с тънка извезана туника —
скъпа, лидийска…
* * *
… Дъждът прохладен
шушне в клоните на ябълката.
А от листата, нежно тръпнещи,
полека сън дълбок се стича…
* * *
Звездите край блестящата луна
отново крият своя светъл образ,
когато тя изгрява пълнолика
и лее сребърен светлик
върху земята.
* * *
… Онез, на които
желая добро,
те ми създават
най-много злини.
… това във душата
сама си го знам.
* * *
… подобно буря
разтърсва любовта душата ми:
тъй вятърът планински
събаря дъбове…
* * *
… не знам какво да правя:
във мене живеят две души…
* * *
Най-после ти дойде… Добре направи.
Копнях за тебе,
в душата ми желание запали ти —
и цяла изгорях…
* * *
Добре дошла, добре дошла, Гюрино,
дано да можеш дълго да се радваш
при мене,
тъй дълго, колкото
ний с тебе бяхме разделени.
* * *
… о, дъщери на Зевса,
чисти Грации[1]
розовопръсти,
чакам ви — при мен
елате…
* * *
… самата аз обучих
Ера от Гюарос — бегачка бърза…
* * *
… нощ…
ние — девойките —
цяла нощ бдиме
пред твоите двери,
щастливи съпруже,
и възпяваме
невястата твоя,
чиято пазва
е благоуханна…
Стани, събуди се…
* * *
О, сладка мамо, вече нямам сили
совалката си бързо да премятам,
умирам от любов: едно момиче тъй красиво
ми прати Афродита, нежната.
* * *
… не — аз не съм злопаметна, —
не крия злоба, моята душа е кротка.
* * *
О, на какво
да те оприлича,
любими младоженецо?
Оприличила бих те
на гъвкав клон…
* * *
Видях едно мило
и нежно момиче
да къса цветя.
* * *
— Моминство, моминство, де си ти?
Защо ме оставяш?
— Никога вече, никога вече
няма при теб да се върна.
* * *
… Обичат ли се хора,
те са щастливи,
и грозни изглеждат
в бойни одежди…
* * *
… Когато слънцето посипе блясък по земята
с отвесно падащи, горящи ме лъчи,
щурец неспирно търка си крилата,
разкъсвайки със свойта песен тишината.
Ела, Любов — изпепели ме…
* * *
… Ти лежиш, очаквайки зад лаврово дърво,
и всичко беше тъй приятно:
ти си жена и скитник — като мен —
и аз те чувствам необятна
и коленича, победена от твойта красота…
* * *
… Аз няма никога да се опитам
небето да докосна: не, не съм
достатъчно висока…
* * *
… Жена щастлива ти си.
Най-после изпълниха се твоите мечти:
момичето, което искаше, е вече твое…
* * *
… Зефирът милва
свежата повърхност на водата
и шушне в клоните на ябълката.
А от листата, нежно тръпнещи,
полека сън дълбок се стича…
* * *
… И аз си мисля — ни едно момиче,
което е видяло на слънцето лъчите,
не ще е като тебе тъй красиво…
* * *
Залязоха луната и Плеядите[2].
Нощта напредва.
Вече е среднощ.
Минават часовете.
Аз напразно очаквам.
И лежа самичка…
* * *
Тъй както сладка ябълка,
навръх дърво, червена —
забравиха ли я берачите?
О, не… Не са я те забравили,
ала не са могли
да я достигнат…
* * *
… Прегази ти сърцето ми:
тъй както в планината
овчарите нехайно
с краката си прегазват
самотен карамфил
и пада на земята
окървавен
червеният му цвят…
* * *
Вечернице, събираш всичко ти,
що златната зора е разпиляла:
довеждаш кротките овце
довеждаш и козите,
на майката довеждаш й детето.
* * *
Аз имам мъничко момиче мило,
изваяна е като малко цвете —
любимата ми Клея… О, не бих я заменила
за цяла Лидия, нито дори
за острова чудесен —
за Лесбос.