Александър Мирер
Домът на скитащите (83)

Нощната страна

И двете Слънца се скриха зад планетата. В черната пустош празнично сияеха всички прожектори, които можеше да се запалят — на маяка, върху голямата тръба на пристана, на патрулните ракети. Изглеждаше, че докът заедно с ракетите неподвижно виси във вакуума. Екраните на буксировача бяха включени към електронните очи на кораба и двамата пилоти, които седяха в кръглата кабинка, виждаха всичко наоколо. В долната част на екраните имаше тъмна ивица — докът. Далеч напред, малко по-ниско от носа, светеше балончето на Студения. Нищожно разстояние. Времето на старта бе избрано така, че докът и спътникът да се намират в противостояние. Тафа държеше ръцете си на ръчките за управление и гледаше към екрана. Течеше последната минута.

— Буксир, буксир — обади се говорителят. — Буксир, аз съм корабът. Готови за старт.

— Кораб, аз съм буксир — отговори командорът на Пътя. — Стартираме в момент „нула“.

Изреваха сирените. От площадката на работилниците скокна сигнална ракета и като плюеше цветни огньове, се устреми към зенита. Нула! Тафа размърда пръсти. Звездите, светлините, цветният таралеж на сигналната ракета заплуваха по екраните. Под краката им блесна обшивката на дока — прожекторите надникнаха в цепнатината между него и кораба. Джал се обърна към задния екран — да види как минава кърмата. Отделиха се! Буксирът похъркваше с горещата тяга и блъскаше грамадата нагоре, далеч от планетата. Патрулите приветствуваха кораба, като палеха и гасяха бордовите си светлини.

— Поздравявам ви с благополучния старт, вашвидливост — рече Тафа. — Ще благоволите ли да поемете управлението?

Както и предишните два пъти, те си разделиха работата. Тафа стартира и швартова, а командорът на Пътя пилотира по време на маршрута и помага при швартовката. През следващия половин час той пилотираше кораба към Студения. Корабът чисто и плавно легна на хиперболична орбита, забави ход и се озова под Студения — вече на елиптична орбита. Двете грамади се движеха една до друга на нищожно според космическите мащаби разстояние. Само три километра. На екраните на тавана Студения изглеждаше като играчка. Меко, светещо в небесносиньо балонче и стъклена пръчица. Беше малко напред по посока на движението на кораба. Големият прожектор, монтиран в края на пристана, непрекъснато предаваше по космическата азбука: „В името на Пътя! В името на Пътя!“ Можеха да се различат миниатюрните фигурки на хората в пристана. Мравки в стъклена тръбичка…

На долните екрани се виждаше планетата. Нощната й страна… Едва-едва пълзяха светлинни локвички, пръчици, запетайки. От върховете на Кулите мигаха предупредителни светлинки. Между кораба и планетата като предпазна мрежа под гимнастик висяха патрулните ракети. Светлинните маяци пръскаха струи плътна оранжева светлина. Цялата планета гледаше двамата пилоти, затворени в мъничката кабина на буксировача. А те чакаха корабът най-сетне да се приближи до Студения. Джал контролираше разстоянието по далекомера. За няколко секунди се почувствува момченце. И той, както и Сьовка, имаше особено отношение към пилотите. Всички момчета обичат пилотите.

Командорът на Пътя се усмихна.

Сигурно хиляди екрани са показали усмивката му, стотици хиляди балози са я видели и никой не се е сетил на какво се радва. Почувствува се толкова спокоен и сигурен, че наруши етикета и попита по вътрешната връзка:

— Госпожа Тачч, господин Глор, как сте?

— Благодарим на ваша предвидливост, всичко е наред.

Гласът на Тачч беше толкова чужд, колкото чужд може да бъде звукът. Неочаквано пронизителен, отблъскващ, като изскърцването на спирачки, разнесло се посред нощ под прозорците. На Сьовка му се сви сърцето. Под краката му плуваше нощната страна на чуждата планета. Отпред неотклонно се уголемяваше огледалното кълбо. Вече заемаше половината от екрана и върху него можеше да се различи тъмното, прилично на боздуган отражение на кораба.