Александър Мирер
Домът на скитащите (8)

Нищото

Като се държаха здраво един за друг, те докоснаха бялата мъгла. Ръцете им изглеждаха огромни, черни. Изчезнаха. И веднага изчезна всичко. Подхвана ги и ги понесе нищото. Кънтящо, празно като невероятно грамадна бъчва. Сякаш седяха в самия й център, а наоколо на милиони километри нямаше друго освен мъка. Нищото заканително виеше като бормашина. Жаловито, тънко, настойчиво се заканваше, после замлъкна. Остана нищото. Колко продължи това, не знаеха. В нищото няма време. Трябваше да затворят очи и да чакат. После звънко изпука невидима преграда и Машка и Сьовка се озоваха пак някъде. Само че къде? Чувствуваха, че се държат за ръце. Стиснаха пръсти. Опитаха да се изправят на крака.

Все още със затворени очи напипваха земята и не я намираха. Това приличаше на плуване в суха, неуловима вода. И заедно с това наоколо имаше въздух, а не вода. Въздухът духаше в лицата им, имаше странна, позната миризма. „Къде сме? — помисли Сьовка. — Трябва да отворя очи. Ще преброя до три и ще ги отворя. Едно, две, три…“