Александър Мирер
Домът на скитащите (75)

Силата на навика

Командорът на Пътя „пощракваше“ — както винаги при силна възбуда и умора тялото на Джал ситно, едва чуто пощракваше с челюсти. Подчинените му знаеха този страшен признак и трепереха. Сьовка щеше да е много доволен да не щрака, но челюстите не му се подчиняваха. Умората се трупаше. Даже сега, след като бе направил всичко необходимо за издирването, не можеше да си почине — седеше пред пулта и мислеше. Затворените, Затворените… Не, не случайно Нурра говореше за тях! Великите, в това число, разбира се, и Джал, правят грешка, като не обръщат внимание на Затворените. Нурра май беше прав. Само тайна организация — мощна организация — би могла да създаде инвертор на пространството, който да прехвърли тук Машка и Сьовка. Така-а… Какво е известно за тях? Организацията се състои от балози от висшите касти. Първите доноси се бяха появили преди около триста години. Нищо друго не е известно. В името на Пътя! Трябваше да поговори с Нурра за Затворените, а не да го прекъсва… След като бе овладял вече опита на командора, Сьовка разбираше — бунтовниците би трябвало да надигнат глави именно при такъв удобен случай. Когато Пътя се сблъска на Земята с легендарните комонси, срещу които „посредниците“ са безсилни. И то при такъв Велик Десантник, най-презрян от презрените, жалък и подъл страхливец! О, мер-рзавец, в нито един от докладите му няма и дума за комонсите!

Сьовка се позасмя. Ласкаеше се, че земните деца са комонси, че могат да подчинят всеки тукашен шиус. Добре, добре… Но сега трябва бързо да измъкне Нурра и да се опита чрез него да се свърже със Затворите. Кълна се в черните небеса! Шефа на двете Стражи сигурно вече е успял да счупи разкошната си глава в проблема с подменените ръкавици, открити в „мълнията“ на командора на Пътя. И за да хване заговорниците, които са посегнали на особата на Великия командор, ще е готов не само да даде Нурра. Не е лошо да извика и Нул, Великия Десантник, и да го посплаши. Да го попита: скъпи мой, какво се крие в сейфа с шифрите, отляво, долу, под третата купчинка? За да си кротува съвсем тихичко, като мъничък, добричък неск в мъ-ъничка дупчица… Но засега ще почакаме. Не му е дошло времето. Командорът извика Шефа и му каза:

— Гаргок, редица срещу редица… — (Ти на мене, аз на тебе, както биха казали на Земята.) Подменените детектори интересуват ли те? Върни ми адютанта и ще научиш нещо интересно за тях.

Физиономията на Гаргок се промени — изпадна в паника.

— Ваш-ш-видливост… Аз мислех… Надявах се…

— Та на какво си се, м-да-а, надявал? — попита командорът.

— Мислех, че знаете. Господин Глор избяга, ваш-ш-видливост!

Амортисьорите на командорското кресло така изскърцаха, сякаш докът бе паднал от орбитата си. Избягал! От карцера! О, безкрайни небеса!… О, мер-рза-вец! Разбира се, пазили са го като благороден и законопослушен монтажник, а не като бивш престъпник…

— М-да-а… Не би могъл, м-да-а, да се промъкне извън пределите на моето стопанство — без особена сигурност заяви командорът.

— Какво?

— Сигурно е в дока, вашвидливост! Търсим го!

— О, вие го търсите! — злобно се зарадва Джал. — Арестувахте го без вина, а после го търсите и не го намирате… Добре. Ще оставя предложението си в сила. Намери Глор, доведи ми го и ще получиш необходимите ти сведения, и всичко ще бъде забравено. Става ли? Ще включа и моите стражници към търсенето.

— В името на Пътя, благодарен съм ви! — извика Гаргок и бързо изчезна от погледа му.

Амортисьорите отново изскърцаха — раменете на Джал се тресяха също като изкуствения радист. Поуспокои се малко и нареди: офицерите на Сулверш да се присъединят към Космическата Стража, да вземат участие в залавянето на Глор (едва не каза на курга). О, мбира и синът на мбира, нали ти беше наредено да седиш кротко и да чакаш! Свикнал си да бягаш от враговете си, та бягаш и от приятелите, о, безмозъчно животно!… Всички тук сме такива. Навиците ни заменят разума…

Разсеяно отговори на повикването на Първия ходов Диспечер. Ходовият провеждаше външен оглед на кораба — мотаеше се из Космоса с „шейна“. Край лицето му, което неясно се белееше на малкия екран, рязко и отчетливо светеха звезди. Доложи, че огледът завършва, временните съоръжения се отделят от бронята, роботите се евакуират по местата си.

— Угодно ли е на вашвидливост да погледне панорамата? — попита ходовият Диспечер.

Дали му е угодно, или не му е угодно, телеогледът на кораба влизаше в задълженията на командора на Пътя.

— Хайде, показвай. Иначе няма да ме оставиш на мира… — изфуча командорът.

Летящите в пространството край Диспечера мощни камери показаха панорамата на екрана. Корабът лежеше върху звездите като повалено дърво върху трева. Свръхсилни фенери осветяваха зеления му гръб. В черните дупки на дюзите се суетяха метални мравки-роботи. Върху бронята имаше още стотици такива. С делови, мравешки тръс те тичаха към товарните люкове, пъплеха по мостчетата, които съединяваха кораба с дока, изскачаха от фуниите на захранващите блокове и вече наистина като същински мравки облепваха амбразурите на генератора на защитното поле.

— Е, видях — избоботи командорът на Пътя. — Това ли е?

Първият ходов се позапъна, но отговори, че е това. Нямаше време да вниква в запъването му — възелът за връзка със Стражата започна предаване от маяка Юг–011.

„Лодката «Подводна мълния» пристигна в определения район и установи пряка връзка с ракетата тип «Рата», номер еди-кой си“ — доложи Стражата и командорът видя изображенията на Тачч и Клагг, притиснати в амортизационните автомати.

— Как е самочувствието, господа?

— Поласкани сме от вниманието на ваша предвидливост! — Клагг си оставаше верен на себе си и дори в амортизатора се опитваше да приклекне.

Тачч кратко рапортува:

— Всичко е наред.

— Подводницата ви чака.

— Знаем, благодаря. Лягаме на боен курс.

Джал видя и изхвърлянето на капсулата. Малкият съд изскочи като снаряд изпод носовия обтекател на ракетата и се понесе надолу, подгонен от горещия вятър на спирачните газове. Ето капсулата навлезе в атмосферата, обви се в синкавия пламък на йонизацията и изостана — от синия пламък обшивката засвети с малинова светлина и няколко секунди капсулата приличаше на зряла малина. Стремително се смаляваше, като се освети в червено, после в оранжево и накрая се отдалечи и изчезна като жълта точка.

— Висим над вас — чу се флегматичният глас на Тачч. — „Подводна мълния“, виждаме ви, готвим се да напуснем капсулата.

„В името на Пътя, поне тук всичко е наред — въздъхна командорът. — На госпожа Тачч може да се разчита. Спокойствието й е просто неправдоподобно…“

И пак защракаха клавишите и превключвателите, замигаха екраните, почтително засъскаха рапортуващи гласове. Неприятности в Малкия док — нещо се мотаят с десантния кораб и не могат да регулират люковете на десантните „чинии“. Лошокачествени акумулатори за корабните лъчемети. Съобщение от подводницата, която прие Тачч, че се е потопила и на бойна скорост се е насочила към определеното място. Малко по малко всичко се оправяше, с изключение на издирването на Нурра-Глор. Докладите на Сулверш ставаха изплашени. И гневът на командора на Пътя започна да се сменя с възхищение.

Съдете сами. Стражниците и роботите бяха претърсили всички помещения на жилищната пура, всички ъгли, складове и помещения на работилниците. С помощта на средните ремонтни роботи претърсиха целия кораб, до най-малката цепнатинка в трюмовете. Напълно отчаяни, навряха се и в радиоактивните ъгли на реакторите, пъхнаха се и в ледените резервоари на ГГ, провериха тръбата на навигационния телескоп и апаратната камера на Главния маяк, сред чиито бесни магнитни полета дори роботите едва се придвижваха.

Нурра бе изчезнал.

По средата на втория стадий от подготовката Джал прие поредния доклад на Първия ходов Диспечер, който вече бе зает с друго — ръководеше прибирането на постоянните швартове на кораба и задвижването на временните. Помощниците му, облечени в скафандри, висяха по въжетата из цялата котвена линия. И тогава командорът на Пътя изведнъж се сети къде може да е тоя проклет кург, тоя дръвник.

— Господин Първи Диспечер, питам неофициално… В стопанството ти всичко наред ли е?

Ходовият се позапъна, но отговори честно:

— Младшият Диспечер Мина получи травма при неизяснени обстоятелства, вашвидливост.

— При какви обстоятелства?

— Ъ-ъ-ъ… Удари си главата в… неизвестен предмет, вашвидливост. Там, където е доста трудно, ъ-ъ, да се удариш.

— Загуби ли съзнание?

— Тъй вярно, ваш-ш.

Сега Великия командор се запъна. Но като погледна лицето на Диспечера, престана да се запъва — на Ходовия сега не му беше до изчезналия адютант на негова предвидливост…

— Гривната му наред ли е? — направо попита командорът.

— Ъ-ъ-ъ… — През тревогата на Диспечера се прокрадваше учудване. — Гривната ли? Разбира се, вашвидливост. Ъ-ъ?…

— „Ъ-ъ“! — подигра го Джал. — Дръвници! Мина работил ли е в работилниците?

— Тъй вярно, ваш-ш…

— Насекоми! Спъвате се в собствените си роботи! — изфуча командорът и изключи връзката.

Младшият Диспечер Мина… Джал го помнеше — един такъв върлинест. На ръст е колкото Глор, и телосложението му е подходящо. Работил е в работилниците, има под ръка скафандър. Съобразителният Нурра е видял всичко това, зарадвал се е, цапардосал е Мина с нещо тежко. Да предположим — с ръка. Лапите на бившия Глор са доста тежки… След това, разбира се, се е опитал да свали гривната на жертвата си. По правило гривните не се свалят. Но за Нурра правилата са празна работа… Добре, че не е откъснал ръката на оня нещастник… „Престъпникът е примъкнал до господин Диспечера контейнера с неговия собствен скафандър и е отворил споменатия контейнер с гривната на споменатия Диспечер Мина“ — по навик формулира командорът. Добре, че господа стражниците са непоправими дръвници, да ги срази гневът на Пътя…

„Гледай го ти тоя Нурра! — за стотен път си помисли командорът на Пътя. — Съобразил е, че Стражата няма да го търси извън борда, при това в чужд скафандър.“ Защото скафандърът е неприкосновен. Защото в Космоса излизат или на въже, или на локаторен лъч — с една дума, завързани. Да се изгубиш в Космоса е по-лесно, отколкото да произнесеш „в името на Пътя“. Едно погрешно движение и отлиташ в необятното нищо, изчезваш, потъваш — край… Правилото „в Космоса нито крачка без въже“ се изпълнява безпрекословно. И кой друг освен Нурра ще се реши да нахлузи чужд скафандър? Пак се повтаряше онова, което се случи в Старата Кула. Стражата не търсеше там, където според нея никой няма да се крие…

За Нурра правилата са празна работа… Какво да прави? Когато най-сетне го хванат в Космоса, разярените офицери тихомълком ще го пъхнат в Изчислителя. И няма да докладват на Шефа. Ах и ах, мер-рзавец…

Командорът пощрака с челюсти и пак потъна в електронната стихия. Едва ли не за първи път се възползува от клавиша „Комутатор за индивидуална връзка“, прибави индексите „Скафандър“ и „Принудително повикване“. Като сумтеше нетърпеливо и придържаше бутона „Качество на тембъра“, извика Диспечера Мина на глас, за да може мерзавецът да го познае и да му отговори. И той отговори. Нагло, весело изщрака:

— А, спомни ли си за приятелчето, чуждопла…

— Млък! — изсъска командорът. — Ще те разпраша, ще те унищожа!

— Хайде де, хайде — подкани го Нурра. — Унищожи ме…

— Млък! Веднага се връщай, влизай и върви при Сулверш!…

За съжаление от гняв му секна дъхът и мерзавецът успя да вмъкне кратка характеристика на началника на Стражата.

— Млък! Той ще те доведе при мене, др-ръвник!

— Ами, ще ме доведе… Я слушай!…

— Яви се незабавно! — На пулта мигаше повикване по резервния канал, определен за „Подводната мълния“. — Бързай!

Като фучеше и се задъхваше, той включи подводницата и веднага забрави за непокорния каторжник.