Александър Мирер
Домът на скитащите (63)

Кризата наближава

Самолетът наближаваше Н… Зернов се плъзгаше над редките облаци в пълна тишина — звукът на моторите изоставаше от машината. От пилотската кабина излезе радистът.

— Започваме снижаването. Имате шифрограма — и подаде на Зернов едно листче.

„Борд номер… За пътника. Тройното звено е споено. 2+7, повтарям: две плюс седем. Подпис: Втори“ — прочете Зернов. Радиограмата означаваше, че „Тройно звено“ е преминало с успех и са взети два „посредника“ и седем кристала на Мислещи.

— Може да не я вписвате в дневника на полета — каза Зернов на радиста и зачака кацането.

И така след операциите „Апостол“ и „Тройно звено“ Центъра се сдоби с три едноместни „посредника“ и дванадесет Мислещи. На свобода се разхождаха най-малко още двама Десантници с минимум един „посредник“. Това беше известно още след произшествието с „полковник еди-кой си“, който си лекуваше зъбите. „Надявай се на по-доброто, разчитай на най-лошото“ — помисли Зернов. Предстои да бъдат хванати още не по-малко от дузина Десантници — нека да планираме така… Засега не мислеше за причините на спешното повикване. Ето го и летището. В далечния край на бетонната писта стояха две леки коли.

Звукът настигна самолета, изпълни го и моторите замлъкнаха. Мярнаха се светлините на пистата за кацане. И най-после Зернов можа да разгледа посрещачите. Трима от тях бяха офицери от охраната — подчинени на Ганин. Четвъртият беше именно този, когото началникът на Центъра се опасяваше, че ще види — младият дипломат Краюшкин, член на комитета на деветнадесетте.

Бързо, привично се разпределиха по колите. Зернов, Краюшкин и двама офицери — в едната, а третият офицер и още двама, които бяха пристигнали заедно със Зернов — в другата. Краюшкин държеше на коленете си чанта.

— Какво носите? — попита началникът на Центъра. Вниманието му бе насочено към новото действие, което службата щеше да поиска от него. Изпитваше даже обичайния нервен подем, своего рода готовност за вдъхновение — да събере всичко, което бе премислял през дългите часове на анализ, всички начини за бъдещото поведение на противника, стотиците варианти на собствените действия. Да даде решение — мигновено и безпогрешно, с радостното усещане на плувец, който се е хванал за гребена на вълната и е полетял върху нея към брега… Но днес Зернов не очакваше радост. Когато Краюшкин отвори чантата и отвътре се изсипа купче прекрасна синкава хартия с воден знак, началникът на Центъра мрачно си помисли: „Добре оформена присъда…“.

Това беше сводката на задграничната информация — докладите от посолствата, бюлетините на прес-агенциите; откъси от вестникарски съобщения. Всяко нещо поотделно не казваше кой знае колко много. Високопоставен чиновник от военното министерство е посетил радио-телескопа в Сиера-Бланка… Снижена е степента на бойната готовност в изтребителната авиация. Пак там е забранено на командирите на ракетните части да атакуват неидентифицирани обекти без специалното разрешение на маршала на авиацията — впрочем това съобщение е от несигурен източник… Да, поотделно това няма кой знае каква стойност, но заедно…

Зернов внимателно събра листовете на купче, върна ги на Краюшкин и известно време гледа как старата дъбова гора зад прозореца на колата се плъзга, кланя се, извива се в мъглата. Краюшкин търпеливо чакаше. Дъбравата свърши, над нагретите пясъчни хълмове се заклатиха мачтите на боровете, блеснаха цинковите покриви на вилите, над дъсчените огради се заизвива синкавият дим от самоварите…

— Да, тук има нещо, има нещо — проговори Зернов. Обърна се към съседа си: — Боя се, че тревогата не е вдигната напразно.

— Мислите, че са се промъкнали извън границата? — прошепна Краюшкин.

— Или са се промъкнали — рече Зернов, — или са пуснали втори разузнавателен кораб. Какво става горе?

— Чакат ви, Михаил Тихонович.

Зернов се намръщи, допря връхчетата на пръстите си и пак наведе слабото си лице към прозореца.

— Михаил Тихонович, те предполагат, че си имате план…

— Какъв план? — вече раздразнен попита Зернов. — Каква полза от моите планове, ако те се приземят по сигнал от Сиера-Бланка?

— Не разбирам — с мъка в гласа прошепна Краюшкин. — Ние ги предупредихме за всичко. Навреме. Подробно. Как трябва и какво — за всичко…

Зернов се намръщи още повече и Краюшкин млъкна. За това не биваше да се говори дори пред най-доверените сътрудници, пък и какво толкова има да се говори? Извън границите ние нямаме власт да попречим на чуждопланетните завоеватели. Направили сме всичко каквото сме могли — добре, добросъвестно сме го направили. Предупредихме ги да охраняват щабовете и държавните дейци, препоръчахме методика, съгласувахме действията си. М-да… „Изглежда, не е било достатъчно — мислеше Зернов. — Стана точно така, както те са го замислили от самото начало. Да се промъкнат във всички ядрени държави едновременно. Ние не успяхме да направим най-важното — за хиляден път си помисли той. — Не успяхме да намерим техническо средство, за да откриваме Десантниците веднага и безпогрешно. И Благоволин не можа. М-да… Би било спасение дори ако сега се намери такъв апарат. Ще ги изловим бързо-бързо, преди ескадрата да се е приземила. Ами ако тя вече се е приземила?“

Остатъкът от пътя премина в тежки, тревожни мисли. Зад зеленото бронирано стъкло Земята се накланяше, обръщаше се, изпълнена със земна лятна прелест, безгрижна, все още нищо неподозираща.