Александър Мирер
Домът на скитащите (6)

Вилата

Сьовка тичаше в тъмното между топлите стъбла на боровете. Селцето спеше, светлините бяха угаснали, само пътечката се белееше под краката му. Беше пръст, но твърда като бетон. Полираните от подметките корени на грамадните борове бяха изскочили отгоре. Сьовка, без да гледа под краката си, ги прескачаше. Бързаше, но се стараеше да диша равномерно. Като претича край вилата на режисьора Лосер, чу гласове, в тъмнината видя искри от самовара и си помисли колко ли биха се учудили седящите на терасата край масата. После замириса на малинови храсти и коприва и пътечката започна да пружинира под краката му. Отляво беше кладенецът. Сьовка беше много жаден. Представи си как спира, сваля кофата от медната кука и като забавя въртенето на барабана с длани, я пуска към дъното. После върти дебелата желязна ръчка, старае се да я върти равномерно, за да не се разплиска водата, и заедно с кофата от кладенеца излиза и миризмата на гъби и плесен.

Но кладенецът остана назад. Само го зачовърка зъбът — с дупката — и по гърдите и корема му се плъзна като ледена шушулка прохладата на утолената жажда.

Сьовка не спря при кладенеца. Претича още двадесетина крачки и сви в тесния проход между две огради. Клонките на малините, които се бяха промъкнали през дъските на лявата ограда, се плъзгаха по краката му и го драскаха. Това бяха известните на цялото село малини. Стопанинът на вилата, инженер Гуров, беше прокарал към малините си канавки от кладенеца и нарочно беше посадил един ред храсти край оградата, за да могат момчетата да късат и да не прескачат вътре. Сьовка си помисли, че на ъгъла на оградата има още един-два необрани храста, и в устата му веднага се появи вкусът на зрели малини. Сладък, но воднист вкус, защото малините на Гуров получаваха прекалено много вода. Той разтърси глава и влетя през портичката, като едва не настъпи таралежа. Това беше общият таралеж — Тимофей Иванич, — който живееше при кладенеца и ловеше жаби. Понякога го канеха във вилите да лови мишки. Той изтребваше мишките и неизменно се връщаше при кладенеца. Сега се връщаше в къщи, като държеше в зъбките си задната част на жаба, и Сьовка виждаше всичко това, докато прескачаше Тимофей Иванич и жабата. Прошарените иглички на таралежа, ъгълче от белия му корем и разперените пръсти на жабата. Огромна жаба със зелено мраморно гръбче. Знаеше това, макар че таралежът вече беше изял гръбчето, още край основите на Машкината вила. Неизвестно откъде знаеше всичко. Сьовка можеше да си представи вкуса на суровата жаба, при това не за себе си, а за таралежа. Плю и притвори портичката, за да се отдели от всичко това. Вратата изскърца проточено, общият таралеж Тимофей Иванич се скри в малинака, а Сьовка изтича до прозореца на Машка, подскочи и легна с гърди на перваза.

Двата скореца, Генка и Нюрка, които живееха в голямата къщичка за птици над покрива закрещяха: „Крад-ци-път-път-хе-хе-хе!“ Никой във вилата не се събуди от техния вик — те винаги крещяха „крадци!“, който и да дойдеше, дори самият стопанин, бащата на Машка. На Генка и Нюрка им беше все едно. Такива си бяха тези скорци. Сега се разшаваха, зашумяха в къщичката и едновременно с това се скараха на най-голямото скорче, За да не иска да яде посред нощ.

Сьовка тихо подсвирна. Чувствуваше под пръстите на краката си студените тухли на основите, а под корема и гърдите си — топлия перваз. Нещо отдясно се прозя в тъмното, засумтя и съненият Машкин глас попита:

— Ти кой си?

— Аз съм. Да тръгваме по-бързо, той пак е тук. В лехата.

— Лъжеш — прошепна гласът.

— Да изям сурова жаба. Ставай.

— Само да се среша. — Тя тупна пети на пода. — Влез за малко и разказвай.

— Добре, мий си зъбите — скръбно рече Сьовка. — Мий ги, мий. Те, чудесата, ще почакат.

Машка сърдито запухтя, намъквайки роклята си. Сьовка знаеше, че Белия Винт ще стои в лехата до разсъмване и че няма закъде да бързат, но не му се искаше да прескача в спалнята. Даже не му беше удобно да стърчи на прозореца, докато Машка се облича. Това неудобство го дразнеше, струваше му се безсмислено, защото те с Машка бяха приятели от милион години. А миналата есен, след един тараш на късните ябълки на режисьора Лосер, те се вмъкнаха през този прозорец, както си бяха — с мокри панталони и ризи, — пъхнаха се под одеялото и излапаха трийсетина от прочутите лосеровски антоновки. Тогава валеше, дъжд и даже май примесен със сняг.

Нещо се беше променило от миналата есен насам.

Сьовка се сърдеше, защото Машка и сега не се срамуваше от него, като че ли всичко си беше както преди една година. Това беше ново, възрастно спокойствие. Машка го беше достигнала, а Сьовка — не.

— Ще се срешеш по пътя, тутло! — изсъска той през прозореца и Машка покорно излезе.

В едната си ръка държеше гребена, а в другата — топка за тенис. Сьовка й подаде ръка, но тя рече: „Изчезни, презрени робе!“ и скочи на земята. Скорците пак закрещяха за крадците и към тях се присъединиха и скорчетата.

Миналата есен тези скорчета изобщо не съществуваха. Смешно.

Сьовка попипа топката и се убеди, че това наистина е топка и че Машкините ръце са още топли от съня. Стана му топло. Протичаха през портичката, край кладенеца. На терасата на Лосерови още пиеха чай и тихо, гъгниво виеше радиото. Машка промърмори: „Музика-а-нти…“, подскочи и запрати топката, разнесе се звънко Бам-м-м! и веднага — контраалтов женски писък. Лосеровица не случайно беше жена на известен режисьор. Пищеше като някаква изключително важна дама.

Когато стигнаха до края на просеката, Машка спря и заби гребена в косата си като перо. Косата й беше толкова гъста, че Сьовка й беше измислил прякора Медуза-Горгона.

— Май че улучих самовара — равнодушно рече Машка.

— За какво ти беше? Седят си хората, пият си чай…

— Аз съм в преходната възраст — Каза Машка.

— Имай предвид, че ще познаят топката. Вчера написах върху нея нещо.

Машка се захили. Сьовка промърмори:

— Обективни причини… Трета година слушам за тази възраст.

— Такава съм си — рече Машка и дерна с гребена в косата си. — Какво си написал на топката?

— Ще разбереш. Истината ти казвам.

— Нещо хулиганско ли? — с надежда в гласа попита Машка. — Тогава няма страшно; Аз нали съм кротко момиченце.

— „Машета не цели“, това написах.

— Живописец…

Нямаше време за стоене. На Машка й се искаше той да я хване за ръката. Страхуваше се, но съвсем малко. И й се искаше да я погали по главата.

— Да вървим — рече Сьовка.

Машка в движение се дереше с гребена и съскаше от болка. Докато прескачаше един много дебел, извит боров корен, рече:

— Трябва да се отсече тоя проклетник…

— Ще изсъхне борът, жалко.

За този корен говореха всеки път, когато го прескачаха. Като заклинание. И сутрин, и през деня, и при залез, когато целият стар бор ставаше огненориж. Вилното селце беше построено върху основи от борови корени и летните радости се крепяха върху тях и изглеждаха вечни като боровете. А този извит корен до самата портичка, в който толкова често и болезнено удряха пръстите си и изкривяваха велосипедните джанти, беше техен собствен корен и върху него растяха техните, на Сьовка и на Машка, радости. И това го разбраха сега. А някога тези борове са били малки и пухкави. Смешно.

Вървяха съвсем бавно.

— Признай си, че лъжеш — заповяда Машка. — Бързо си признавай, хайде! Докато не е късно, да идем да се изкъпем…

Той мълчеше. Машка докосна рамото му и почувствува, че той трепери. Не едро и весело, като след къпане, а ситничко, като простудено паленце. Сьовка блъсна портичката, влязоха в двора, заобиколиха мравуняка и на пръсти тръгнаха към къщата.