Александър Мирер
Домът на скитащите (42)

Главния док (продължение)

Офицерът гледаше настрани. Глор стисна челюсти и внимателно, без да бърза, огледа фоайето. Четири изхода. Над всеки мига сигнал: „Покажи пропуск и номер!“ Петият изход, към пристаните, не се охраняваше — пропуските се проверяваха при ракетите.

Без много да му мисли, Глор се обърна към стражника:

— Господин офицер, струва ми се, че ви пречим.

— Съвсем не, служба — каза стражникът.

— Предполагам, че няма да нарушим устава, ако се поразходим на пристана? Когато Изчислителя се освободи, ще ни извикат по гривната.

Ник умолително приклекна. Офицерът също при надлежеше към висшата каста и разбираше, че за господа монтажниците е унизително да стърчат на арестантската площадка пред очите на всички.

— Уставът като че ли не забранява това, господа. Разходете се.

Те бързо се смесиха с тълпата. Бързо и в същото време бавно, за да не предизвикат подозрения. „Суетим се“ — със спокойна горчивина си помисли Глор. Отровната муха фан, уловена от лаби-лаби, също се суети.

Пред тях отново се откри безкрайната тръба на пристана. Недалеч, при входа на шлюзовата камера, стоеше стражник. Срещу тях вървеше група монтажници. Те в движение вдигаха щитовете на вакуумскафандрите си. „Ще ги изчакам — мислеше Глор. — Ще ги изчакам и ще претрепя стражника. По-тежък съм от него с цяла девета част…“

— … О-о! Госпожа Ник, приятелю Глор, в името на Пътя!

Стар познат, монтажникът Дибр, радостно надничаше от скафандъра.

— В името — промърмори Глор.

— При нас ли се преместихте? Разкошно! — Дибр ги притисна до стената и ги засипа с въпроси: — Как е старата Тачч? А Каха, твоят помощник? Кълна се в шлема и ръкавиците си, толкова отдавна беше — Монтажната, старият гунеу и останалите! Хайде, разказвайте, колко редици спестихте, такива мъ-ънички, ху-убавички редич-ки? Сменихте ли шестокрака? Разкошно! Разкошно! А как е…

Стражникът се пулеше към тях с лениво любопитство.

Гривните им се свиха и проговориха: „Госпожа Ник, господин Глор, монтажници от висш, в централното фоайе!“

— Кълна се в Безсмъртието, в една посока сме — изписука Дибр. — Вървете, аз отзад, след вас! Как е там времето, на планетата?

— Ураган — рече Глор.

„Защо вървя? — мислеше той. — Защо се подчинявам? Роб! Страхливец! Трикратен и деветократен роб. Спри де!“

Късно беше да спира. Като се усмихваше, приклякаше и размахваше ръка, през фоайето се промъкваше очарователният господин Клагг. Беше сам, без конвой. Като го видя, Дибр изщрака: „Безветрен път!“ — и изчезна. А Клагг церемониално ги приветствува, поздрави ги с пристигането и поиска разрешение да отведе господата „до местоживеенето им и нататък“. Веднага взе жетоните от часовия и се насочи към главния коридор. Невъзможно беше да не тръгнат след него.

„Като се спускаме в шахтата, ще го насвия и ще му взема лъчемета“ — мислеше Глор. А господин Клагг ситнеше в изящен тръс, като светски бъбреше за това-онова. Показа им клуба на Космическата Стража, казармите на господа офицерите. И входа към шахтата на Изчислителя. Толкова стремително се движеше и така унесено бъбреше, че Глор и Ник се осъзнаха едва след като входът към Изчислителя бе останал зад гърба им. След секунда свиха по коридора с каютите и страшната шахта се скри от погледа им. А конвоят им продължаваше да обяснява всичко наред. Беше явно разочарован, когато гостите уверено се спуснаха по трапа към оста на притеглянето, прехвърлиха се през тръбата на гравитатора и запълзяха в предишната посока, но „нагоре“. В каютата, предоставена на Глор и Ник за жилище, господин Клагг започна да отваря и да затваря вратичките на шкафовете, капаците на асансьорите, едва не включи аварийната сигнализация. Като чу, че гостите са преминали курса на Космическата Академия и знаят реда, Клагг изпълни с челюсти възторжено щракане. Той също завършил Академията и школата на Стражата! Тук работят изключително възпитаници на КА — да-да, изключително! Той ще ги почака отвън — облекло парадно, почтени господа!

Монтажниците разбраха, че засега Изчислителя се отлагаше. Облекло парадно — ще ги представят на командора на Пътя…

С облекчение се засуетиха из ромбовидната си двуетажна каюта. Горната част е за отдих, без мебели, а долната — за работа. Контейнерите с багажа бяха в асансьора. Ник изтърси на пода големия контейнер — уф! „Посредника“ си беше на мястото… Никой не беше докосвал кутията… Облякоха парадните си униформи, украсени със знака на Пътя и символа на монтажниците — изображение на огнен език. Любезният Клагг прошепна: „Великолепна двойка!“, помоли за разрешение да оправи парадния шлем на госпожа Ник и ги поведе към приемната на командора на Пътя.

Това беше голяма, мрачна зала. Глор би могъл да си спомни още десетина такива кръгли, несъразмерни, лошо осветени кошари, натъпкани с офицери от свитата и чиновници. Сигурно традицията за кръгли приемни е тръгнала именно оттук. Кабинетът на Великия командор бе разположен в носа на жилищната пура, където в истинския кораб се намират ходовите локатори. Приемната беше кръгла, защото заемаше целия следващ отсек — сечението на кораба бе кръгло. Към кабинета на негова предвидливост водеше стълба-трап с площадка, която висеше над главите като летяща чиния. Върху нея лениво се мъдреха стражници в пълна караулна униформа. Вместо с разпрашители те бяха въоръжени с лъчемети, както се полагаше на космическите обекти. Ударът на антиматерията от разпрашителя можеше да пробие обшивката на спътника, а пък навън е вакуум…

— При нас е много уютно — шепнешком щракаше Клагг. — Готови ли сте? Мога ли да докладвам на негова предвидливост? Господин началник на Стражата, господа монтажниците са готови!

Един от стражниците промърмори нещо в предавателния апарат. Останалите дръзко оглеждаха гостите отгоре надолу. Глор беше доста нервен. Наложи си да се обърне и започна да оглежда чиновниците, които седяха зад стъклената преграда край стената. В тези господа имаше нещо странно, но не се виждаше добре… Космическо стъкло — от него не се изискват оптически свойства… Охо, сиви комбинезони! Ама това били питове…

Смели хора работят тук, помисли си той. През цялото време да гледаш питове — може да се побърка човек… Гостоприемният Клагг проблея:

— Нищо, нищо, господин монтажник! Можете да им се полюбувате, на тях им е все едно!

Офицерите започнаха да падат по перилата — така ги развесели шегата на Клагг. Глор кисело се усмихна. Питовете невъзмутимо работеха. Един от тях целият беше свързан с кабели и потреперваше. Поддал се на общия тон, Глор попита:

— Електронни танци, а?

— Какво говорите, скъпи господин монтажник! Те никога не почиват! — простодушно отговори Клагг.

От площадката тържествено загърмя старшият офицер:

— Господа монтажниците от висш разряд при негова предвидливост командора на Пътя!

„Е, дръж се“ — рече си Глор.

Командорът Джал самотно стоеше под купола на кабинета. Отдалеч изглеждаше малък като изправил се на задни лапички неск. Монтажниците изрекоха приетите приветствия. Джал излая:

— Приближете се!

Приближиха се.

Великият командор беше старец с къса, масивна шия, дългорък и късокрак. Очите му — подвижни, невероятно проницателни. Челюстите му преливаха в сивосинкаво — космически загар. Той каза:

— Госпожа Ник, вие сте специалистка по горивните автомати, нали? Надявам се, че тук ще ви хареса. Скоро ще докараме нов кораб… — Той рязко се обърна към Глор: — Погледни ме в очите.

Глор си наложи да се подчини. Погледът в упор означава враждебност, заплаха. От пронизващия поглед на негова предвидливост му се подгъваха коленете.

— Изглеждаш ми съобразително момче — съобщи командорът. — Я почакай.

Пъхна в ухото си телефона на четящото устройство и известно време слуша, като замислено почукваше нокът в нокът. Хвърли телефона.

— Госпожа Ник е свободна. (Роботът отвори люка.) Надявам се да я видя в клуба. — И към офицера: — Вървете долу.

— Ваша предвидливост, уставът…

— Върви ти казвам! Вън!!

Офицерът пристъпи към люка и едва не падна върху главите на другарите си.

— Уставът, уставът… Надявам се, че клубът ще ви хареса, госпожа Ник — с най-любезен тон проговори командорът. Люкът се затвори. — Имаш очарователна приятелка, момче… Та виж сега. Обективните ти данни не са лоши. Произход, училище, Академия… Засега отмених Изчислителя. — Командорът погледна към люка. — Може би не трябваше да го отменям, а?

Невъзмутимо, без да трепне дори с мускул, Глор гледаше в токата на командорския портупей.

— Ей ти, дангалак… Какво мълчиш?

— Готов съм да се подчиня на всяка заповед на ваша предвидливост. Ако съм заслужил проверка в Изчислителя…

— Ами, заслужил си!… Уставът! Слушай внимателно. Преди една деветдневка адютантът ми се възнесе… Невероятен дръвник беше. И дързък. Запратих го при Мислещите, преди да му е дошъл редът.

Глор въпросително се наведе: никак не беше редно да се задават въпроси на Великите.

— Изпратих го с поръчение, а той решил да се позабавлява, дръвникът му с дръвник… Превключил на аварийно управление, смлял ракетата, повредил кораба. Та рекох на Великия Диспечер: не вярвам на твоите хора, всички до един са дръвници; ако аз така комплектовах експедициите, както ти подбираш хората… — Командорът поклати пръст пред устата си и завърши: — Сам си избрах инженер за поръчения. Тебе. Благодари!

Глор измърмори думи на благодарност и всичко, което се полага.

— Внимавай, няма да ти се размине Изчислителя, дръвник! Разбира се, че си чист и прочие, разбирам, разбирам! Но имай предвид: след проверката кариерата ти е свършена. Ще ти се размекне мозъкът. Старай се, момче. И помни на кого си задължен!

Ето какво било: „Ще ти се размекне мозъкът“! А на нас ни разправят, че проверката в Изчислителя била безвредна като парче дъвка…

— Разрешете да доложа, ваша предвидливост? Щом проверката се полага по устава за служба при ваша предвидливост, аз…

— Получи в канцеларията каквото ти се полага по Щата — прекъсна го командорът. — Два часа почивка, после ще се явиш. Върви.