Метаданни
Данни
- Серия
- Домът на скитащите (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Дом скитальцев, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Мая Халачева, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com (през http://sfbg.us)
Издание:
Александър Мирер. Домът на скитащите
Издателство „Отечество“, София, 1984
Биб. Фантастика № 33
Редактор: Асен Милчев
Технически редактор: Иван Андреев
Художник: Венелин Вълканов
Коректор: Мая Лъжева
История
- —Отделяне на втората част на „Домът на скитащите“ (досегашен номер 955). Повърхностна редакция от Mandor
Котката
Това, от което се страхуваше Анна Егоровна, се бе случило преди няколко дни. Като приемаха различни образи — ту на железничар, ту на офицер-отпускар, ту на колхозничка, тръгнала на гости при майка си, — двама Десантници се добраха до граничната зона. Те носеха със себе си три „посредника“. След девет прехвърляния единият изчерпа възможностите си и се разпадна на съвсем ситен сив прах. Това не ги притесни. Единият от двамата Десантници така или иначе се намираше в кристала на Мислещ. Влизането в граничната зона беше забранено и се взимаха мерки срещу Десантниците — часовите дежуряха по тройки, кондукторите не слизаха от вагоните и така нататък. Но в забранената зона живееха десетки хиляди хора. Те излизаха по различни работи извън кордона. И се връщаха. Не се наложи дежурният Десантник да снове дълго между кордоните — намери се пролука. И той се устреми към границата.
През обкръжението премина в мозъка на един председател на колхоз. В полето, преди да стигнат до селото, нареди на шофьора да спре и прехвърли в него втория Десантник — от „посредника“. Оплака се:
— Гяволски пазванти, едва се отървах. Имаш ли представа, как ще минем през границата?
— Трябва да мобилизираме животно — твърдо рече вторият. — В това тяло не може да се мине. Кой ще се прехвърли в животното, Ъгъл девети?
— Ти, Триъгълник. Вземи ме в „посредника“. Иди при Софка продавачката, предай ме на нея. Тя си има свое животно, домашно. Слушай, когато те прехвърля в Мурка, ще ти покажа с ръка посоката към границата, разбра ли? А ти си знаеш къде да се промъкнеш. Ще занесеш третия „посредник“. Втория ще го хвърлим. Действувай.
Шофьорът насочи цилиндърчето към челото на председателя и дръпна конеца. Когато изуменият председател дойде на себе си, той му рече: „Дълбоко, дълбоко спиш, Борис Иванич!“
Ъгъл девети беше председател на колхоз не повече от петнадесетина минути… Като проблясваше на слънцето с чисто измитите си стъкла, пъргавият всъдеход се затъркаля по пшеничните и царевичните ниви и пристигна в селото. Оттук до държавната граница имаше не повече от два километра.
Триъгълника откара председателя в бригадата, а той самият спря пред селкоопа. Софка продавачката седеше зад щанда с книга в ръка. Купувачи нямаше — всички бяха на полето. Шофьорът спокойно се приближи, извади „посредника“ и прехвърли Ъгъла в продавачката, като подложи ръка, за да не си удари лицето в щанда.
— Тук е красива местност — рече продавачката. — Ще изтичам до къщи да подмамя Мурка. Я ми дай „посредника“… По-добре седни, че така ще се треснеш, ще продъниш пода.
Шофьорът дойде на себе си до щанда, седнал върху празни сандъци. Ъгъл девети бе успяла да скрие „посредника“ с Триъгълника и изпрати шофьора, като нареждаше:
— Ще вземеш да пребиеш чичо Боря, пияница с пияница такъв! Върви си в къщи да се наспиш!
Шофьорът запали колата, като в пълно недоумение въртеше глава и свиваше рамене. Той беше Десантник половин час и също не заподозря нищо лошо.
Това се случи в края на деня. А на здрачаване продавачката излезе да се поразходи, като държеше в пазвата си дебела котка на ивици. Близо до селото се намираше ямата на пресъхнало езеро. Жената се спусна по склона, огледа се, хвърли на котката глава от селда. Мурка заръмжа и впи зъби в подаръка. Продавачката-Десантник насочи „посредника“ и дръпна конеца за предаване.
Животното буквално подскочи във въздуха — козината му се изправи, тънката му опашка настръхна като четка за миене на съдове. После се пльосна на топлата земя, изсъска и няколко секунди яростно се ми. Вдигна глава и Десантниците се спогледаха. След минута някой случаен наблюдател би могъл да види странна гледка.
Жената седеше на земята. Пред нея стоеше котката, която държеше в устата си слабо просветваща в здрачевината зелена тръбичка. С предната си лапа котката притискаше към земята късия конец, който висеше от тръбата.
Вторият „посредник“ лежеше настрани, в храстите.
— По-бързо, по-бързо, пис-пис-пис — промълви жената.
Котката вирна глава нагоре, конецът се обтегна и жената падна на една страна.
Никой не видя, никой! Сивото животно изскочи от ямата. Пусна изчерпания „посредник“ в една заешка дупка. Взе новия. На гребена на езерния бряг приседна, за да напъха в устата си висящите конци — неумело, с несръчни лапи. И през храстите, през гъсталака от къпини и диво грозде, покрай оградите, като се притискаше към земята, дълго се оглеждаше и душеше, без някой да го забележи. Триъгълника тръгна към границата. „Посредникът“ му пречеше. При всяко спиране Десантника го оставяше на земята и го притискаше като мишка с ноктестата си лапа.
Продавачката тръгна към къщи, като се чудеше как се бе случило така, че на връщане от селкоопа се бе озовала при старото езеро? Последното, което помнеше, бе нахалният купувач, шофьора на председателя… А на разсъмване котката мина през разораната бразда на границата. Към пладне хвана две полски мишки и сита влезе в селото от другата страна. Криеше се от кучетата, от момчетата и момичетата — Десантниците не искаха да имат нищо общо с тях. И пак на здрачаване видя подскачаща фигура. Писарят от селската управа тичаше преди вечеря. Триъгълника веднага се метна на каменната ограда, закрепи се на нея и едва не закъсня, тъй като писарят се приближаваше доста бързо. За щастие той спря да погледа котката на ивици с неизвестен предмет в зъбите. Философски рече:
— Котараците са големи крадци. Да е мишка? Не, не е мишка. Да е парче сланина? Не, не прилича… Пррус, крадло!
Триъгълника се мъчеше да се справи с „посредника“. Най-после дългият конец се закрепи между котешките пръсти-възглавнички. Дръпна. Нищо. Конецът за прехвърляне бе прекалено дълъг, не можеше да го обтегне.
— Драска и къса — нравоучително рече писарят. — Марш, нахалнице! Какво да метна по нея? А! Ето камък.
Триъгълника, като промяукваше от напрежение, уви конеца около лапата си и пак с привично движение вирна глава. Така котките опъват шия, когато носят котетата си. Писарят се хвана за сърцето. Седна на прашния чакъл на пътя, а котката хвърли „посредника“ в краката му. В здрача котешките очи светеха ярко и страшно.
— Всемогъщият да продължи дните ти, Триъгълник! — проговори Ъгъла с устата на лекомисления писар. — Добре се потруди! В селото е пристигнал знатен земляк — секретарят на господин губернатора… С него ще продължим пътя си.
Триъгълника нетърпеливо измяука.
— „Мяу-мяу“ — повтори Ъгъла, докато връщаше Триъгълника в „посредника“. Котката Мурка падна от оградата и като приклякаше от недоумение, хукна по следите си към къщи — при котетата, топлата печка и тлъстите мишки от хамбара.
Десантниците продължиха пътя си. На сутринта секретарят на губернатора — пак Триъгълника — ги откара в губернския град. Там се прехвърли в самия губернатор.
И Десантниците потеглиха към столицата и по-нататък, извън пределите на страната, по Земята. Сега, без да се съобразяват със защитните зони и внимателно разработените мерки за охрана на щабовете и правителствата, без да се притесняват от нищо, те можеха да доведат операция „Вирус“ до край.