Александър Мирер
Домът на скитащите (30)

Земя. Институтът за бърза помощ

В средата на юни се заредиха дъждове. Гърмящи като тежки оръдия летни бури измиваха асфалта, плакнеха болните листа на градските дървета и те ставаха млади и чистички като през пролетта. В разгара на една такава буря по шосето от аерогарата някакво такси на голяма скорост закачи с десните си колела рядкото желе по банкета, подскочи, завъртя се, тръгна настрани и се обърна на покрива си. И шосето замря. Запищяха спирачките на летящите в двете посоки коли. От сплесканата кабина измъкнаха човек в скъсано, цялото заляно с кръв сако — отнесоха го под навеса на автобусната спирка. Носеха го, за да умре. Вече не дишаше. Но през пелената на дъжда се появи кремавият фургон на „Бърза помощ“, удари спирачки, претърколи се през ивицата трева, разделяща шосето, и след по-малко от половин минута линейката вече се носеше обратно. След още десет минути камионът на „Пътна помощ“ откара счупената волга и почти припадналия, издран, но, общо взето, невредим шофьор. През това време в кабината на линейката всеки си вършеше работата. Младшият фелдшер режеше и сваляше дрехите. Лекарят защипваше с кохери кръвотечащите съдове. Старшият фелдшер, набръчкал сърдитото си войнишко лице, регулираше дихателния апарат. Шофьорът натискаше газта, като вдъхновено удържаше колата върху слоя вода, който като масло покриваше асфалта. Преди да влязат в града, пороят спря, сякаш някой бе завъртял крана, и шофьорът даде още газ. След линейката се носеше многометров шлейф от воден прах. Жално, тънко пищеше сирената, надвиквайки шума на централните улици. По кръстовищата регулировчиците надничаха изпод мокрите си дъждобрани и свиреха, спирайки движението. Последен завой. Колата напреки се стрелна по кръстовката, изтърколи се в пресечката и като изпищя още веднъж със сирената, сви в двора.

— Към операционния — напомни лекарят. Шофьорът мълчаливо караше. Лекарят все още триеше ръцете си със салфетка. Обади се, вглеждайки се в лицето на ранения:

— Яков Борисович, направо с кислорода в операционната.

Фелдшерът вече отваряше вратата. Колата на заден ход се бе приближила до входа на операционния блок, по релсите изскърцаха колелцата на носилката и фелдшерите бързо я подкараха навътре, приклякайки от тежестта. Дъждът плисна по омекналата кислородна възглавница.

Когато излезе от операционната, лекарят каза на шофьора:

— Не сме бързали напразно… Самият Ямшчиков е дежурен — взе го на масата…

Хирургът приличаше на носорог — сбръчкан, свирепо-невъзмутим, „самият Ямшчиков“. Той влезе с разперени ръце, огледа оркестъра си — асистентите, сестрите, анестезиолозите. Рече:

— Отваряме коремната кухина. Ще кърпим черния дроб…

И настъпи Голямата Тишина. Черният дроб беше съвсем зле. След половин час хирургът попита:

— Пулс?

— Нормален.

— Питам пулс?

— Иван Иванович, нормален! — отговори анестезиологът.

— Лъжете!

Първият асистент мигна, за да изтръска потта от клепките си, наведе се към кардиографа:

— Не лъже, Иван Иванович. Пулсът е осемдесет…

Иван Иванович само го изгледа — свирепо, над маската… Ръцете му наместваха черния дроб като тесто във форма.

— Никога не съм ви лъгал, Ван-Ванич… Сякаш има помпа, а не сърце, наистина… Направо идеален болен. Диша като делфин — рече анестезиологът.

Иван Иванович изпръхтя под маската. Няколко минути в операционната мълчаха, само сестрата шепнешком броеше салфетките, за да не забравят някое парче марля в корема. После хирургът рече в пространството:

„Шийте…“

Третият лекар застана на неговото място и започна да зашива корема, като ловко прокарваше иглата и завързваше възелчетата. А професор Ямшчиков закрачи около масата. Държеше ръцете си отпред като две знамена. Погледна, проговори:

— Клепача!

Повдигнаха клепача на ранения и хирургът надникна в гледеца. Очите на самия професор нямаха ресници, бяха възпалени и свирепи. Той изпръхтя, врътна маската си и нареди:

— Гответе челюстта. Ръцете. Гответе всичко! Ира! Позвъни на моята. Кажи й, че самият няма да се върне за обяд. Кажи, реже апостол…

Иван Иванович „ряза“ до среднощ — пациентът упорито дишаше и сърцето му наистина работеше като помпа. А на сутринта, едва беше влязъл, професорът се осведоми жив ли е оперираният. Оказа се, че е жив… Ямшчиков тръгна към бокса, попръхтя и изведнъж нареди:

— Ира! Да видя шевовете!

— Кои, Ван-Ванич?

— На корема.

Юнското слънце блестеше през прозореца зад гърба на професора. През цялата нощ бе валял дъжд. Грееше слънце, а от дърветата още капеше.

— А това какво е?! — шепнешком попита Ямшчиков.

— Съединителна тъкан — изписука Ира.

— У-у, академик такъв… Ела тук. Слушай. При болния няма да пускаш никого! НИКОГО! Внимавай…

— Ще внимавам Иван Иванович — изписука Ира. По лицето й се виждаше, че ще умре, ама няма да пусне никого…

Ямшчиков със стремителния бяг на носорог се понесе към административния корпус и след минута беше в кабинета на професор Потосов, директора на Института за бърза помощ.

— А-а, скъп гост! — учудено пропя директорът. Ямшчиков не обърна внимание на учудването му и попита:

— Погледна ли вчерашните операции?

— Досега съм администрирал. Какво има? Произшествия ли?

— Ами, произшествия! Защо?… Имаше операции… — отговори Ямшчиков. — Погледни. — И сложи на бюрото му една тънка тетрадчица, историята на заболяването.

Черните, по източно, извити вежди на професор Потосов запълзяха нагоре и се извиха като въпросителни знаци.

— От Караваево ли са го докарали?! — възкликна директорът.

— Точно така, Аз го оперирах.

— Черния дроб?

— Всичко. Черния дроб, черепа, извадих ребра. Зачуках краката. Още и ръката. Мехура му зашихме…

— Ти си луд човек, Иване! През нощта умря, нали?

— Жив е.

— Ама че здравеняк!… Поздравявам те, Иване! Рискувал си и си спечелил!

— Стига си се радвал — рече Иван Иванович. — Спомняш ли си оня секретен циркуляр? Тук, в твоя кабинет го четохме?

— Спомням си нещо — изчаквателно проточи директорът.

— Нищо не помниш… Не лъжи. Наредено ни е да съобщаваме за случаи на ускорена регенерация на тъканите. Къде е тоя циркуляр?

— В сейфа ми е. Ама какво общо има циркулярът? Много здрав човек, оживял е — можем само да сме му благодарни! Спомням си, през четиридесет и трета година…

— Извади циркуляра — прекъсна го Иван Иванович. Директорът бръкна в сейфа. А професор Ямшчиков се подпря с корем на края на бюрото и прегракнало зашепна:

— На сутринта… на сутринта, разбираш ли… преди половин час отиваме с Ира… Жив… Добре… Хърка като каруцар. А коремът му заздравял!

— Какво, какво?

— Заздравял! На равнището на пети ден. Чисто. Направо могат да се свалят конците… — Иван Иванович повъртя дебелите си пръсти, търсейки още сравнения. — Могат да му се предпишат хвойнови бани! Челюстта му зараснала!

През това време професор Потосов последователно измъкваше от сейфа парче човешка кост, кутия с танталови винтове — за завинтване пак на кости, — кутия със свредели, бутилка спирт и най-накрая папката с документите. Откри в нея циркулярното писмо, което започваше с думите: „До всички болници, полеви лазарети, пунктове за «Бърза помощ»…“

Прочетоха документа. Потосов го остави на бюрото — с текста надолу, — набра телефонен номер.

— Ало! С кого говоря? Така, точно така… Тук е професор Потосов, директорът на Института за бърза помощ. Да, във връзка с писмото. Вчера. Мъж. След авто. Казвам след автомобилна катастрофа. Да. Не, той спи. В упойка е. Да. Да. Разбрахме се…