Александър Мирер
Домът на скитащите (3)

Нощно съвещание

Под белия таван безжалостно светеха млечните плафони. Изглеждаше, че деветнадесетте човека са се сраснали с огромната полирана маса от светло дърво. По необятната й повърхност бяха разхвърляни рола телексна хартия, сини листове на телеграми, военни карти. Имаше бутилки с минерална вода, термоси с чай и кафе, чинии, диктофони. Начело на масата седеше един генерал заместник-председателят на комитета. Председателят, когото всички наричаха по име и презиме — Георгий Лукич, — се бе разположил малко по-настрани. Засега нямаше нови сведения и председателят си почиваше, прикрил с длан уморените си очи. Вторият заместник, когото всички наричаха по фамилия — другарят Зернов, — много висок и слаб човек, почти съвсем побелял, диктуваше съобщение за „горещите линии“. Помагаше му Лев Краюшкин, съвсем млад човек, светило на дипломатическата служба, като деликатно вмъкваше изискани обрати на речта. По-далечната страна на масата бе заета от две групи учени. Астрономите и физиците шумоляха с дългите хартиени ленти от изчислителната машина, ровеха се в справочници и звездни атласи. Отляво бучеше басът на Анна Егоровна Владимирская — лекарите съчиняваха циркулярно писмо до всички болници относно ускореното заздравяване на раните на пришълците. Още няколко души съсредоточено пишеха нещо в бележниците си. Известен академик, „бащата на съветската кибернетика“, изписваше формули. До него професор-психолог покриваше лист след лист с еднакви изображения на четирилистни детелини — мислеше. Двама контраразузнавачи се редуваха да пишат кратки изречения в един бележник с красива никелирана закопчалка. „Тук започва втората част — говореше в диктофона Зернов. — Посочените в първата част «посредници» имат вид…“ Дипломатът подсказа: „на правоъгълни паралелепипеди…“ „… правоъгълни паралелепипеди дванадесет на шест на три сантиметра. Цветът им е мътнозелен, преливащ се. Тук прекъсване на предаването на втора част.“ Зернов погледна към вратата и изключи диктофона. Дежурният офицер се плъзна към креслото на генерала и прошепна:

— Другарите от Тугарино…

— Влизайте, другари. Моля без официалности.

Бистров, Ганин, Благоволин влязоха, поклониха се.

Ганин тракна токове — и седнаха на определените им места.

— Другари новопристигнали! Тук се провежда заседание на специалния комитет във връзка със събитията. Председател е Георгий Лукич. Вие, разбира се, го познавате. Моля да се представите кой от вас кой е.

Пристигналите се представиха. Георгий Лукич след малка пауза нареди:

— Другарят Зернов.

— Тъй вярно. — Зернов огледа пристигналите леко усмихнат. — Мисля, че не очакваме от другарите лични впечатления и факти. Тях ги получихме… — Той показа с ръка купчинките листове по масата. — При нас са пристигнали доктор на физическите науки, професор, а също и кандидати пак на физическите и на военните науки, нали така? Ще ги помолим да ни изложат концепцията си за събитията, която, предполагам, са обсъдили по пътя насам…

Един от военните отсече:

— Възразявам! Имам въпроси!

На което Георгий Лукич също отсече:

— Заседанието се води от другаря Зернов.

И стана тихо. Анна Егоровна одобрително изхъмка.

— Започвайте, другари — каза Зернов. — И ние тук съставихме концепция, но не се смущавайте от това. Нали разбирате, може би нашата не е достатъчно безумна…

Професор Бистров вдигна вежди. Този дълголик побелял човек говореше с началническа мекота, но така, както би трябвало да се каже. Днес всеки знае думите на Нилс Бор за „безумните теории“, но малцина умеят да ги прилагат към собствените си теории…

— Е, добре — рече професорът, — ние обсъдихме редица хипотези. Впрочем основната принадлежи на другаря Благоволин. Не е ли по-добре той…

— Не — възрази Благоволин. — По-добре вие, Евгений Викторович…

— Поласкан съм. Ние предполагаме у пришълците наличие на цивилизация от машинен тип. Мощна електроника, несъмнено — ядрена енергия. По всяка вероятност използуват антигравитация. Но главното е техниката, която позволява калкиране или пренасяне на разум. Под калкиране разбираме снимането на точни копия със запазване на оригинала. В отличие от калкирането, пренасянето на разуми от едно тяло в друго предполага унищожаване на оригинала. Теоретически са възможни и двата варианта. Въпросът е: до каква степен е важно за нас да знаем кой вариант са осъществили пришълците? Представлява ли това практически интерес? Да си изясним. Да започнем с калкирането. Оригиналите — живи разумни същества — остават на родната планета. В експедиция тръгват дубликати на разумите. С каква цел би могло да се предприеме такова нещо? Да предположим, че с изследователска. Като прехвърлят в нашите глави разума си, пришълците възнамеряват да съберат информация за Земята. Това отпада, тъй като от Дмитрий Алексеевич разбрахме, че е кацнал разузнавателен кораб, след който се е движила ескадра, готова за масова агресия. Друга възможна цел: експлоатация на ресурсите ни. Да предположим, че земните жители in toto, всички, се превърнат в роби-автомати и започнат да добиват алуминий и каквото там им трябва. Но много по-лесно би било ресурсите да се разработват по чисто машинни начини, като се завладеят необитаеми планети, каквито са повечето в Космоса. Съвсем близо до нас са Марс, Венера, Меркурий, спътниците на Юпитер и Сатурн… Според нас не си струва да се преодоляват междузвездни пространства с такава незначителна цел. Сега ви моля да обърнете внимание на стратегията на пришълците. Преди всичко те са много предпазливи. Изследвали са системата ни от спътници-наблюдатели и са кацнали с миниатюрното си корабче точно в този момент, когато над Тугарино не минава нито един от спътниците — между шест и седем часа сутринта. Корабът е имал задача незабелязано да осигури плацдарм, да обезпечи спокойно кацане на ескадрата. Трябва да имаме предвид, че преди приземяването пришълците не са знаели нищо за зенитното ядрено оръжие. Те просто са се презастраховали. Но щом войските ги обкръжиха и замириса на ядрено сражение мигновено отстъпиха позициите си. Бих казал, че ги отстъпиха любезно, независимо от възможността, според някои преценки, корабът да се сражава с нашата славна дивизия и даже да спечели това сражение. Но с цената на човешки живот. Всички тези факти, ако се анализират в светлината на хипотезата за калкиране, не са съвсем ясни. Да разгледаме втория вариант — пренасянето на разуми с унищожаване на оригиналите. Веднага прави впечатление думата „унищожаване“. Не е шега работа, ако се предприема в големи мащаби! Да унищожиш — разбирай „да убиеш“. Като оправдание на това освен тъпото злодейство би могло да служи само личностното, подчертавам — не телесното, а личностното безсмъртие на всеки член на обществото. Да предположим, че в момента, предшествуващ смъртта, се прави копие на личността на разумното същество. Нека организмът загине. Копието може да се прехвърли в друг, здрав организъм и личността ще получи втори живот. Ако приемем тази хипотеза, ще получим обосновка на агресията, а заедно с това и на далечните космически полети. Не е лесно да се открие планета, населена с високоорганизирани същества — хора например. В Слънчевата система само Земята е такава. Налага се да се лети надалеч, налага се да се воюва и, — моля, обърнете внимание — при това да се воюва безкръвно. Завоевателите се отнасят към нас, аборигените, като към свои потенциални тела. Убийството и самоубийството за тях са синоними. Затова не се стовариха върху главите ни с цялата си ескадра и не направиха кървава баня…

— Висш пилотаж!… — иронично отбеляза генералът от авиацията. — Мно-ого напред гледате…

— За съжаление в утрешния ден, другарю генерал. Ние сме им насъщно необходими, такъв е основният извод от предложените разсъждения. А ние се откачихме от въдицата. Следователно ще хвърлят още една, докато рибата не се хване здраво. Сега вече няма да ни оставят на мира.

Зернов вдигна ръка:

— Другари, предложени са две версии. Има ли трета? Няма… Моля специалистите да отговорят: коя версия приемаме като работна, първата или втората. Психолозите? Кибернетиката? Медицината? Всички са за втората. Така… И ние, разузнавачите, се присъединяваме. Да преминем към следващия въпрос. Дмитрий Алексеевич Благоволин има сведения, че агресорите са оставили резиденти. Целта е да проникнат в органите на военното и държавното ръководство. Чухме неговия доклад от борда на самолета. Разрешете да му задам няколко въпроса? Дмитрий Алексеевич…

Благоволин седеше, отпуснал глава върху ръцете си. Ганин го подръпна за ръкава. Физикът трепна, заговори с прегракнал бас:

— Извинете, заспал съм. Слушам ви.

— Дмитрий Алексеевич, във вашия доклад имаше две точки, които много ни заинтересуваха. Първо, вие не сте единственият човек, който им е оказал съпротива. Какво ви е известно за останалите?

— Деца — рече физикът.

— Соколов и Сизов ли имате предвид?

— Не зная имената им. Разбрах, че децата не се подчиняват на Мислещите, а обратно, подчиняват ги на себе си…

— Причините?

— Нещо в конструкцията на мозъка. Моите, така да се каже, клиенти бяха толкова учудени от този факт, че избягваха да мислят за него.

— Това нарушаваше ли плановете им?

— Нарушаваше ги — избоботи физикът. — Те обвиняваха децата за изтичането на информация.

— И не напразно — каза Анна Егоровна. — Ако не бяха децата, ние, уважаеми, нямаше да седим тук.

Зернов попита с неочаквано, много живо любопитство:

— Кажете, а вие как успяхте да им се възпротивите?

— По чудо — рече Благоволин. — Още пет минути и край. Нещо ги отвлече от моята особа.

— А ако оставим чудесата настрана?

— Аз предварително знаех защо идват при мене. Освен това съм професионалист. Мисленето е моя работа. Свикнал съм да отстоявам своята линия на мислене.

В стаята се раздвижиха — вътре имаше достатъчно професионални мислители. Бистров каза:

— Ако ми позволите… Дмитрий Алексеевич в известен смисъл е вундеркинд. Така да се каже, той е мислител по рождение… Защити кандидатската си дисертация на двадесет и пет години, като по една тъжна случайност не получи докторска степен.

— Каква случайност? — попита Зернов.

— Научният съвет, и аз в това число, не разбра истинския смисъл на работата му. Не бяхме дорасли.

— Стига, Евгений Викторович — рече физикът. Зернов тъжно се усмихна:

— Тоест, за да се защитиш от „посредника“, трябва да бъдеш или гений, или дете?

Психологът, който отдавна напираше да каже нещо, се обади:

— Айнщайн е писал, че в гения винаги седи дете.

— Другари, на работа… — проговори Георгий Лукич.

— Извинете — каза Зернов. — Втори въпрос към Дмитрий Алексеевич. Повторете плановете им за бъдеще.

— Моля. Скоро след началото на операцията няколко Десантници бяха назначени за резиденти. Тяхната задача е да действуват самостоятелно, ако десантът отстъпи. Броят им се пази в тайна. Тактиката е: проникване в ръководната структура на планетата. Те не са взели участие в първоначалната десантна операция.

— Това ли е всичко?

— Да.

— В Тугарино ли са останали?

— Не зная.

— А как мислите?

— Мисля, че трябва да се предполага най-лошото. Те са по-умни…

— Кажете, другари — тихо проговори Георгий Лукич, — има ли възможност на око да се отличи човека, заразен от пришълец?

— Не. Съмнително е… Не — отговориха в един глас Анна Егоровна, Благоволин и Ганин.

— За съжаление отпада. Остават научните методи. Например излъчването? Какво ще каже науката?

— Нищо — отговори Анна Егоровна. — Трябват ни двама-трима пришълци за изследване, апаратура, тогава науката ще каже.

— Лошо — рече Георгий Лукич. — Е, а физиците? Завършихте ли изследването на микропредавателя?

Някой каза:

— Завършихме го, Георгий Лукич. Не излъчва.

— Какво да се прави… Зернов, моля съображенията на вашата служба?

Зернов взе от съседа си папката със закопчалка, надникна в нея, затвори я и стана от креслото:

— Случаят е необикновен — въздъхна и подпря дългите си разперени пръсти върху плота на масата. — Как изглежда той от позицията на нашата служба? В пределите на държавната ни граница се намират няколко… — размърда пръстите си, — няколко лица с безупречни документи, безупречно познаване на обстановката, условията и така нататък. Това все още не ги прави неуловими… — Намръщи се и няколко пъти кимна. — Как мога да хвана един разузнавач? При опитите му да проникне някъде. Например в Генералния щаб. Но мога ли да предотвратя такова проникване сега? Авторитетно заявявам — не…

По залата се разнесе шумолене. Изглежда, все още се надяваха. Не се беше случвало Зернов да не може нещо.

— Защо е така? — попита Зернов. — При проникването им ние не сме в състояние да ги задържим, тъй като са безупречно замаскирани. По-точно те нямат нужда от маскировка… Разбира се, бихме могли да организираме охраната на някои другари, но и това е безсмислено. Благодарение на апаратурата си — „посредниците“ — те с еднаква лекота ще се справят както с охраняемите лица, така и с охраната. По такъв начин сега сме беззащитни и са необходими решителни мерки. Необходими са! И сега, в настоящия момент няколко резидента пътуват насам и ще бъдат тук — Зернов показа през прозореца — сутринта.

— Затворили сме изходите от Тугарино — каза генералът.

— Тъй вярно. — Зернов допря върховете на пръстите си и погледна стенния часовник. — От осемнадесет часа. Но на тяхно място аз бих тръгнал още сутринта. Закъснели са за сутрешния самолет, вечерния ние го отменихме. Те пътуват с влак, другарю генерал… Ще бъдат тук в седем нула две на Северната гара.

— Да се задържат на гарата! Да се направи проверка на документите и да се задържат тугаринците!

— Не забравяйте за „посредниците“ — с мек глас рече Зернов. — Ако поне малко имат представа от маскировка, вече три пъти са сменили стопаните си. Не се съмнявам, че в този момент, както си седят във вагоните, гражданите от Тугарино се учудват от какъв зор са побегнали от къщите си… Те вече не са пришълци… Сега „посредниците“ се носят от съвсем други граждани. М-да… Аз бих постъпил именно така.

— Вие несъмнено — рече генералът. — А те?

— И те са също такива специалисти като мене. Ако не и по-добри… — Контраразузнавачът се усмихна. — И така ние трябва да сме готови за сутринта. Нямаме много време. Мога да предложа единствената, но решителна мярка: всички хора, от които пришълците се интересуват, да бъдат напълно изолирани от външния свят.

— Паникьосваш се! — извика някой от далечния край на масата.

— Разсъждавам, не се паникьосвам — каза Зернов.

Благоволин избоботи:

— Другарят Зернов е абсолютно прав.

— Да. Благодаря — рече Зернов. — Моля да разберете, че най-важната задача на пришълците е да завладеят ръководството на въздушната отбрана. А ние знаем, че броени другари имат правото да дават разпореждания на зенитчиците. Започваме оттук. И предлагаме. Първо: незабавно, преди седем сутринта, назованите другари да бъдат преведени на казармено положение. Да им се забранят контактите с външния свят — само по телефона. Списъкът е готов.

— Охо! — Генералът погледна председателствуващия. — Значи, мене?! И задълго ли?

— Мисля, че това предложение трябва да се съгласува по-нагоре — проговори Георгий Лукич. — Продължавайте, другарю Зернов.

— Второ. Да се преведат на казармено положение апаратчиците за свръзка — със същата цел… Трето. Необходимо е да се обискират всички, които влизат в помещенията на щабовете. За „посредници“. Без тях пришълците не са по-опасни от обикновените хора. Това е всичко. Ситуацията не е много приятна, другари. — Зернов обходи с поглед всички по ред. — Обиски, казармено положение… Разбира се, ще проверим, влаковете, и в Тугарино нямаме намерение да дремем, но всичко предложено е необходимо. Още една молба: разрешете цялата работа да се съсредоточи на едно място, при това не тук. Прекалено многолюдно е… В самостоятелен Център. Имам предвид една къщичка. В нея ще разположим общежитието, лабораториите, възела за свръзка, оперативните групи. Иля Михайлович, ще успеете ли бързо да прехвърлите изследователите си в такъв Център?

Академикът-кибернетик кимна с глава.

— Чудесно! — рече Зернов.