Александър Мирер
Домът на скитащите (25)

Развлеченията

Подводен лов — развлечение за висшите касти. Ботът за подводен лов на едри животни струва шест пъти повече от сухопътна кола. Даже Глор и Ник, доста обезпечени балози, не можеха и да мечтаят за бот. А госпожа Тачч освен него имаше и гравитолет-амфибия. Тачч вече тридесет години беше в първи и висш разряд и не пестеше за Мислещи. Според слуховете нейните роднини били Десантници. За тридесет години би могла да събере пари за три бота и за три амфибии.

„Ник винаги си е била подозрителна… За какво й е на такава богаташка да става чхаг?“ — мислеше Глор, докато се изкачваше към площадката за излитане пред гаража. Амфибията стоеше в целия си блясък — покривът повдигнат, разкрачените крака-плавници блестят от прясната хидравлична течност, в кабината сръчно трополи роботът-механик, към гравигенератора е закачена самоходна количка, цялата покрита със скреж — зареждаха бота с течен хелий… Роботът доложи, като услужливо прощракваше: „Припасите-ц са опаковани. Механизмът-цц е в ред. Ц-ц…“

Механикът от елитния гараж раболепно ахна:

— Госпожа Тачч е наела робот… Какви разходи!

Роботът не беше нает, беше собственост на госпожа Тачч, но монтажничката не желаеше да подчертава богатството си. Тя сякаш не чу. Механикът не млъкваше:

— Великолепна кола! Нов кормилен автомат! Тачч пак не отговори. А Глор, докато се качваше в колата, улови заинтересования поглед на приятелката си. Тя веднага бе забелязала, че госпожа Тачч е ядосана и неспокойна.

Гравитолетът набра височина и се насочи към морето в редицата на тежките товарни „ютии“, като ги изпреварваше една след друга. По средата на пътя самият той бе изпреварен от гравитолет на Стражата. Движеше се в издирващ зигзаг — при всеки ляв завой върху кабината блясваше Малкото Слънце. Небето, както винаги след малката зора, преливаше в черно-виолетово, а старата дебелостеблена гора долу изглеждаше като лилаво море с червени вълни и дори на Глор и Ник им се струваше, че животът е прекрасен. Не усетиха кога стигнаха до гара „Юг“. Колата се приземи на овалната площадка пред гарата в съседство с познатия гравитолет на Стражата, от който изскачаха мрачни чинове, увесени с оръжие. На края на площадката ги очакваше осемнадесеткрака зловеща кола с тежък разпрашител и лъчемет във въртящата се куличка.

— Хайка! — изщрака Глор. — Уха! Днес някой ще си изпати…

Госпожа Тачч направи едва забележимо раздразнено движение с челюстите, сякаш се канеше да го ухапе, но се сдържа. През това време техният гравитолет измъкна краката си и се превърна в сухопътен шестокрак. От генераторната будка дойде младши офицер от Стражата — да провери пътния лист. Тачч показа разрешителното за лов.

— Значи пътувате към Дивото море — с оттенък на раболепие проговори стражникът, — с цел, значи, лов…

Тачч му отговори с подобаваща надменност:

— С ваше разрешение, младши офицер. С цел лов.

Като им връщаше документа, стражникът доверително попита:

— Господа монтажници, наистина ли не ви е страх? Сумуни… Това, значи, не е да завиваш винтове — извинете, ако съм казал нещо не както трябва… Сумун… — Размърда пръсти, тъй като не можеше да намери думите. — За него, значи, човек е колкото една дъвка…

И шестокракът тръгна през Дивата гора. Нататък нямаше гравитолетни коридори, пътища, заводи. По брега на океана, по безбройните носове, полуострови и заливи се бе разпрострял резерватът. Наистина бяха изловили всички диви курги в него, но никой не закачаше останалите зверове. А кургите бяха заместени от още по-хищните рош-роши; след пет минути Глор видя един от тях. Рош-рошът в паника се стрелна в гъсталака, далеч от колата… В Дивата гора се срещаха и ленивите, подобни на земните смокове гунеу. Тези многокраки ловци на лаби-лаби сваляха плячката си от дърветата с насочен сноп ултразвук. Извън Дивата гора гунеу бяха безпощадно унищожавани, тъй като безоките лаби-лаби охраняваха балозите от дребните летящи същества. Не случайно емблемата на Десантниците от тази планета представляваше изображение на лаби-лаби — квадратна чаша с подвит край. Да, Дивата гора е извънредно любопитно място. Тежката кола с труд се промъкваше между дърветата, на стотици крачки наоколо на вълни се разнасяше пукот — дивите дървета свиваха корените си, някои даже ги измъкваха от почвата. По-младите, в старанието си да се предпазят от стълкновението със страшното същество, разпръскващо атомна горещина, се извиваха, допирайки земята с корони. В просветите между листата се виждаше как над гората се носят виолетовите лини-трупояди, които се събираха от цялата околност… Когато стигнаха до реката и колата се бухна във водата, от движението на белите стебла вече им се мержелееше в очите. Краката на амфибията се плъзнаха по водата, като придържаха колата на повърхността, и в очите им се замержеля още повече. Но независимо от всичко компанията се чувствуваше прекрасно. Нали знаете, мержелее в очите и от автоматите за заварка, и от контролните екрани. Да не говорим за асансьорите, движещите се ленти, монтажните шахти… Глор се наслаждаваше на разходката и с благодарност поглеждаше към невъзмутимата Тачч. Госпожа Ник весело бъбреше, но изведнъж се облегна в креслото и затвори очи. „Какво й стана?“ — лениво помисли Глор. Колата се носеше по широкото, гладко като огледало устие на реката. Напред до самото море блестеше броня от червени и сини отблясъци. Близкият бряг, поклащайки се, отминаваше назад.

Глор пак погледна към приятелката си. По-точно искаше да погледне, но нещо се случи. Задуши го, той се вцепени и се вкопчи в креслото. „Къде съм, какво става с мене?“

Той стана Сьовка. Може би от свръхнапрежение, а може би от бесния кръговрат на кървавите отблясъци навън единството на двете съзнания се бе разрушило и Сьовка бе останал сам, без Глор, гол-голеничък.

Точно в този момент се обръщаше, за да погледне госпожа Ник. Завърши движението и видя… Страшно, плоско бяло лице под плътно обгръщаща го качулка. Късо бъчвообразно тяло. Ноктести пръсти на несъразмерно дългите ръце, които се опираха върху вторите колене — долните, извити обратно, назад… Хвърли поглед към Тачч и видя съвсем същото. Съвсем същото лице, ръце и двойна извивка на краката — като в кошмар. „Ама че работа! — помисли си той. — Какво ще стане сега? Как ще ги отличавам? Те са еднакви като раци в кошница.“ Затвори очи. Стана му страшно гадно, сякаш до него зашумоляха в кошницата раците, които те с Машка бяха наловили на разсъмване в езерото при бента. Нелепи, почти непоносими за човешкия поглед черупкови очертания. Острите шипове на черупките и слепите очи-топлийки… Сьовка ненавиждаше раците. Ловеше ги само заради Машка.

След част от секундата кошмарът премина. Глор погледна приятелката си — тя още продължаваше да оправя закопчалките на комбинезона си под коленете. Изглеждаше както винаги.

Глор си пое дъх, прошепна: „В името на Пътя!“ — и си даде дума — за кой ли път! — да почива, да почива и нищо повече… Учителя наистина беше прав. През трите първи дни трябваше да стоят мирно, спокойно и да не се набъркват в никакви авантюри.

Амфибията отмина устието на реката и се гмурна под водата. Тачч включи екрана на подводния локатор — в центъра му се видя мигаща оранжева точка, сигналният маяк на бота. Съдът стоеше под водата, на дванадесетметрова дълбочина, на сигурно място — откъм открито море го прикриваше дълга скала, истински подводен вълнолом. Никой освен стопанката му не можеше да го открие — маякът му се включваше само в отговор на сигнал от амфибията. Да се промъкнеш през този лабиринт от скали беше трудно даже с помощта на маяка. Камъните отразяваха и разсейваха лъча, на много места вълните обхващаха цялата дълбочина на фарватера — амфибията се гмуркаше, удряше се в дъното.

Най-после стигнаха до бота. Плътно се допряха. Швартовите магнити звънко щракнаха, отвориха се люковете на двете машини и роботът-механик се провря в бота, за да провери механизмите. Ник и Глор се заеха да пренесат торбите с вода и припаси, а Тачч постави амфибията на две котви. Докато местеше тежките торби, гледаше как монтажничката действува с котвените системи. Не, никой не би могъл да я обвини в непредпазливост… Едва след като се убеди, че котвите на амфибията плътно са се захванали за дъното, тя свали бота от мъртвата котва — титанов винт, който плътно бе завинтен за дъното. После се върна в амфибията и като почти слепешката маневрираше с двата съединени съда, закачи амфибията към обицата на мъртвата котва на мястото на бота и прибра временните котви. Първата се заклещи за някакъв камък — едва я откачиха…

„Ама че педантка! — помисли Глор. — Залови се да хвърля котви, за да се прешвартова! И при това толкова предпазливо…“ На мястото на Тачч Глор би помолил да откачат бота от котвата, а в това време той щеше да бъде готов да закачи амфибията на освободената обица. „Кълна се в ръкавиците си — мислеше той, — работата става все по-интересна! Госпожа Тачч не желае да остави бота си в сигурното пристанище Юг, под надзора на Стражата, макар че трепери над него… Това не е жена, а цяло кълбо от загадки!“