Александър Мирер
Домът на скитащите (23)

Да се върнем към началото

Автомат-носач отнесе пита заедно с контролната камера. Монтажниците се разлетяха по местата си. За странната грешка на Изчислителя не се говореше — не я забелязваха. Само помощникът на Глор поглеждаше към своя млад шеф — много смешно го гледаше. Като неск стопанина си. И госпожа Ник се отби долу, на площадката на седми захранващ блок, което също не предизвика учудване. Прекалено нежната привързаност на господин Глор и неговата приятелка отдавна беше предмет на вежливи подигравки. Странна двойка!

Понякога, е изгодно да бъдеш странен. Глор успя да прошепне на приятелката си: „Постарай се винаги да съм ти пред очите. Възможни са неприятности.“ Той все очакваше, че ще се появи стражник с традиционната формула: „Следвайте ме, в името на Пътя. Въздържайте се от въпроси.“ Та така… А засега му стигаше суетнята — да свалят временните пластини, да се върнат към нормалния работен ритъм. Към края на смяната надникна заместникът на Първия — стар мрачен Диспечер. Полетя из фунията, попипа следите от метеоритите и мрачно си отиде. За произшествието — нито дума. Сякаш не е било. Глор вече беше съвсем готов за най-лошото, когато над ГГ като оранжеви светулки се замяркаха каските на Стражата. Но това беше смяната на караула при гнездата на Мислещите, първият сигнал за края на работата. Едновременно прозвуча заповед: „Монтажниците и физиците от пети и четвърти към изхода!“ и край транспортните тръби като пчели се зароиха розови комбинезони. След тях — зелени, черни. Последни бяха виолетовите и сините. Смяната свърши.

Когато си отидоха в къщи, Глор и Ник бързо изключиха гривните си и се втренчиха един в друг.

— Разказвай по-бързо! — примоли се Ник.

Глор й разказа. Ник го слушаше и постепенно ставаше сиво-кафява. Тук не пребледняваха, а потъмняваха: кафявата кръв прииждаше към кожата.

— Тачч точно така ли ти каза? — попита тя. — Ах и ах, Глор… Тя е знаела, предварително е знаела! Направили са ти капан.

— Тя е отличен, опитен инженер, не е като мене.

— Не — рече Ник, — не, Глор. В съобразителността си като инженер ти не й отстъпваш. Тачч би могла да се досети само ако е знаела предварително. Изчислителите наистина не грешат…

— Кълна се в антиполето, за какво му е на Изчислителя да плете интриги срещу някакъв си монтажник?! Той може и така…

Наистина, би било достатъчно да даде нареждане и можеха да арестуват всеки и да започнат следствие. Без увъртания.

— Той би могъл… — мрачно рече Ник. — А Тачч?

— Тя направи това, което бях длъжен да направя аз. Пресметна траекториите на камъните и видя…

— … Разбирам. Защо е започнала да пресмята? Защо се е усъмнила в Изчислителя?

— Трийсет години работи в монтажа. Сигурно в практиката й са се случвали и по-страшни неща.

— За всичко си имаш отговор — каза Ник.

— Ах и ах, де да беше за всичко… Да, и още нещо: ако Изчислителя искаше да ме натопи, сега нямаше да седим тук. Нали пречукаха пита на моя участък? Моля, отговаряйте, господин помощник на заместника, защо вие се скрихте, а изоставихте общественото имущество?… А с Тачч аз ще си поговоря.

— Не — каза Ник, — не искам.

— Защо?

— Тя е страшна. Да беше видял какви очи има. Сякаш постоянно мисли за…

— За какво?

— Не зная. За убийство. Тя има безжалостни очи.

— Към мене винаги е била добра — рече Глор.

— От това най-много се страхувам. Помниш ли как те поздрави с назначението? Бр-р-р… Ти й трябваш за нещо…

— Според мен ти ревнуваш.

— Не — каза Ник, като отваряше вратата на банята. „Кисел вихров душ — най-доброто средство за почистване на кожата и възстановяване на силите“ — твърдеше рекламата…

Глор извади от стената малък тезгях и се залови за модела на кораб. Всички монтажници строят модели. Полезно занятие, което много помага в работата. Докато работеше с миниатюрния молекулярен поялник, опрял чело в рамката на микроскопа, Глор мислеше. По-рано, когато работеше, не мислеше. Правеше му удоволствие да седи на високия стол, да сглобява по памет, без грешка, миниатюрните детайли, да диша миризмата на нагрята пластмаса. А сега всичко бе отишло по дяволите. Когато батерийката на капитан-автомата заработи и той замига с лампичката за готовност съвсем като истински, Глор не усети удовлетворение и захвърли поялника.

Ник лежеше на пода, почуквайки с обувка. Любимеца на Пътя тичаше край нея на четири лапички, а с предните, хващателните, ловеше ту обувката, ту ръката й. В банята тихо се трудеше роботът-чистач. През полупрозрачните стени се процеждаше утринната светлина, лека-полека гаснеха осветителните панели.

Всичко това не беше реално. Стената и таванът бяха разделени от сянката на съседната къща на две половини и това също не беше реално, както и смътният спомен, че на Земята те редовно изпадаха във вцепенение, което се наричаше сън. Реална беше само опасността.

Той наведе очи към модела. Объркахте се, страх ви е, скрихте се — мигаше огнената топлийка. Глор изключи батерийката. Отвори кутийката с детайлите и хвана с пинсетата зелено конусче — „дюзата на главния двигател“. Постави я до стената изправена като войниче. Проблем номер едно — задачата на Учителя, схемата на ръкавиците. Чудесна задача, ако знаеш как да я изпълниш… Редом постави втора дюза — това беше кургът Нурра, с когото, ще не ще, трябва да се занимава и по-нататък. Третата дюза представляваше Изчислителя.

Докато успокояваше Ник, той беше съвсем сигурен, че свръхмозъкът не е сгрешил, а е искал да се отърве от него. Нещо странно се прокрадва още в разговора му с Първия Диспечер. Нима Изчислителя е могъл да надуши, че Глор вече не е Глор?

Даже си помисли, че Мислещите са подслушали разговорите им в Кулата, но се подсмихна и поклати пинсетата. Те са глухи и слепи и в това е главната трагедия на Пътя. Балозите не умират, но стават глухи, слепи, неподвижни кристалчета. Не, засега още никой не знае. Дали се досещат — това е въпросът…

„Интересно, ще ми стигнат ли конусчетата? — помисли Глор и постави четвъртото. — Госпожа Тачч. Която, без съмнение, е очаквала номер от Изчислителя и кой знае защо, е пожелала да спаси него, Глор. Защо? Тя го предупреди и го спаси, като рискуваше себе си. Съмнението в правотата на Изчислителя се тълкува като неподчинение.“

Четирите войничета стояха в редичка. Четири неразрешени въпроса — прекалено много за половин денонощие… При това единият трябва спешно да бъде решен… Глор извади от редицата втория конус, който означаваше Нурра. „Докато не са го хванали — а рано или късно Стражата ще се добере до него, — трябва да се приключи с курга. Най-сигурното е да се премахне — твърдо помисли Глор. — Такава е цената на сантименталността. Неуместната жалост свършва така.“

Глор разклати кутията. Празни разговори, празни съмнения. Всичко опира в „посредника“. Това е единственият проблем. Да се намери „посредник“ и инструкция за прехвърляне.

Ако притежават „посредник“, ще избавят Нурра от тялото на животното и ще обезопасят и себе си. Ще станат други балози и ще се отърват от коварните замисли на Изчислителя. И ще започнат издирването на схемата на ръкавиците. Бързо, незабавно трябва да се сдобият с „посредник“. През него пак премина сянката на ужаса, както тогава, когато мислеше за прехвърлянето на създанията. Разтърси кутията. Детайлите весело затракаха. Любимеца на Пътя дотича при него — искаше да си поиграят.

Глор се обърна към Ник:

— Слушай. Наредено ни е да почиваме още две и половина денонощия. Според мене няма време за почивка…

— Продължавай — каза Ник.

— Да вземем госпожа Тачч. Тя е благоразположена към нас. Има широки познанства. Да започнем с нея.

— Имаш предвид химиците ли?

— И химиците. Нали с нещо трябва да се започне.

— На нея не може да й се вярва — рече Ник.

— В името на Пътя, защо си настроена така срещу нея? — попита Глор. — Тя е спокойна, доброжелателна, услужлива…

— Тя прилича на чхаг.

— Така ли…

— Разбирам — промърмори Ник. — Нямам абсолютно никакви… Но ти самият казваш, че е загадъчна… Беше смутена. Не е прието да се говори за чхагите. Само някой грубиян като Нурра ще нарече друг грубиян „чхаг“…

Но Глор изведнъж забеляза:

— Нямаше да е никак лошо…

— Какво-о? — учуди се Ник, а Глор кратко поясни:

— „Посредника“.