Александър Мирер
Домът на скитащите (17)

У дома

Изпратиха „Скитника“ в гаража. Нескът Любимеца на Пътя както обикновено се закачи за комбинезона на Глор и увисна, скрил хоботче между свободните си лапи. Тримата — двамата балози и зверчето — минаха през разноцветната тълпа пред огромната врата на сектор „Юг“, пресякоха фоайето на нулевия етаж, хванаха се за движещите се перила — до вътрешната стена на фоайето всичко ставаше безтегловно — и изплуваха в кабината на гравитационния асансьор под мигащия надпис: „19 — 27“. Във височина Града се разделяше на осемдесет и един етажа. Ник и Глор живееха на двадесет и третия. До деветнадесетия асансьорът се движеше като експрес, а после започваше да спира. Надписът изгасна, кабината тръгна. Господа монтажниците се поклащаха край стените като закачени да се сушат сини плодове. Сини комбинезони, сребърни закопчалки — монтажници от висшата каста. Никакви други цветове — само синьо и сребърно. Това не беше случайно. Специалистите от висшите разряди живеят само на етажите от деветнадесети до двадесет и седми и никъде другаде. Южният сектор на тези етажи се заема от монтажниците. Просто и ясно, господа, всяка жаба да си знае гьола… На двадесет и третия Ник и Глор изплуваха от кабината, пак се хванаха за движещите се перила и се запромъкваха през полето към външната стена на фоайето. Плуваха сред привичния монотонен шум. Свистенето на асансьорите, меките удари на подметките, сдържаните гласове, дрънченето на търговските автомати. Като се измъкнаха от полето на безтегловност, Ник и Глор също тропнаха с обувки на пода. Пльок-пльок-пльок… Съседният асансьор изхвърли нова порция господа монтажници — вечерната проверка наближава, побързайте, господа! Над сините комбинезони мигаше син надпис: „Юг–23, Юг–23, Юг–23…“ Ник и Глор тръгнаха към своя коридор. Надписът „Коридор 7“ пълзеше по окръжността на входа, а в нея като чукало в хаван сияеше каската на офицера от Стражата. Стар познат — плоска, тлъста физиономия, смъкната над хитрите очички каска, напреки на гърдите виси разпрашител. Когато госпожа Ник минаваше край него, той, в знак на възхищение, се потупа по тила така, че каската съвсем закри очите му. Погъделичка Любимеца на Пътя по лапичката. Глор услужливо приближи зверчето към него, а той започна да разглежда разпрашителя. На истинския Глор това никога не би му дошло на ум, защото работата на монтажника е да сглобява кораби, а работата на стражника — да пази тези кораби от възможни злоумишленици, врагове на Пътя.

— Тлъсто дяволче, тлъстичко… — боботеше офицерът. — Какво печено става от тебе… Тц-тц-тц, малчуган!

— Обича да го галят — измърмори Глор, като разглеждаше оръжието. За всеки случай запомни… Ходът на спусъка е около шест пръста. Изстрелът става в самия край на хода, след като се определи дистанцията. От натискането до изстрела има не по-малко от половин секунда.

Стражникът оправи каската си и козирува — минавайте. Движещият се под отнесе монтажниците към кълбовидния хол номер 23-Юг–7–17, към входа на тяхното собствено жилище. Те живееха там като две семчици в гроздово зърно.

— Уф! — изфуча Глор и се хвърли на пода в гостната. — Уф! Ама че ден!

Ник мълчаливо легна малко настрани. Едва им стигнаха силите да си свалят ръкавиците. След една осемнадесета от денонощието — тукашния час — започваше смяната в Монтажната. Трябваше поне малко да си починат. Любимеца на Пътя пълзеше по неподвижните им тела и скимтеше. Намекваше, че е време за вечеря. А те лежаха мълчаливо, без да мърдат. Странни двойни мисли минаваха в главите им. „Как ли е мама?“ — мислеше си Сьовка, а у Глор тази мисъл предизвика неочаквана мъка.

Толкова ясна, проста и осезаема, тази мъка е присъща на всяко разумно същество. Глор знаеше, че малко преди да го прехвърлят, Сьовка надникна при Елена Василиевна и видя как тя затвори книгата. Това обикновено нещо — да знае, че майка му е тук, до него и спокойно спи, и в света всичко е спокойно — позволи на Сьовка храбро да се приближи към Белия Винт. Той можа да докосне инвертора на пространството, защото майка му беше наблизо. А тук малките балози не виждаха майките си, преди да са станали възрастни. Глор се запозна с госпожа Тавик, когато вече беше старши кадет от Космическия Корпус, при това не в този свой живот, а в миналия. Той знаеше това, но не го помнеше — паметта за предишните животи не се запазваше. Само Безсмъртните, тоест балозите, чиито Мислещи минават направо от едно тяло в друго, помнят предишните си животи. Това е специална привилегия: и Безсмъртието, и Паметта. А Глор не помнеше нищо от предишния си живот. Даже това, че предишното му тяло, както и сегашното е било космически специалист. Разбра това случайно от господин Бахра, Безсмъртен, който преди стотина години е бил възпитател в Космическия Корпус „Сина на Бурята“ и е присъствувал на срещата на кадета Глор, син на Тавик, с майка си. Глор не тъгуваше за нея и чувствата на Сьовка му изглеждаха нелепи, но му внушаваха смътно уважение. Глор се нуждаеше от безкористна любов по-силно отколкото другите балози от висшите касти. „Сигурно Ник прилича на мене — помисли Глор. — Затова сме толкова близки.“

Странни мисли, странна мъка…

— Просто невероятно в какъв нищожен свят сме израсли — каза Ник.

Днес сутринта този свят беше идеално подреден. „Ама че глупаци живеят тук — помисли Сьовка. — Съвсем възрастни хора, пък трябва да се прибират в къщи един час преди започване на работа! За нищо на света не бих живял в такова гнусно общество. А къде ще се денеш?“ — си рече, докато се изправяше. Трябваше да поръча вечерята, преди кухнята да е вдигнала тревога.

Закъсня. От стената се чу глас: „Централна кухня — към господа монтажниците, 23-Юг–7–17, помещение 9! Не желаят ли господата да поръчат вечеря?“

Нескът вече се беше настанил пред кухненския асансьор, жално мрънкаше и мърдаше хоботче.

— Сега, сега, малки лакомнико — рече Глор. — Сега ще те почерпим.

Погали неска и се учуди: защо козина? Би трябвало да има бодли. Докато машинално вадеше от асансьора съдовете и отделяше порцията на Любимеца, все се опитваше да проумее защо му се привидяха бодли. И едва след вечерята се сети, че бе помислил зверчето за таралеж…

„Монтажниците от висш и първи — в Монтажната!“ — изрече високоговорителят. Смяната започваше.