Александър Мирер
Домът на скитащите (14)

Стражникът

Овалната кабина отвътре беше прозрачна, а отвън изглеждаше матова. Щом Глор я докосна с гривната си, тя се отвори като цвят на лилия. Видяха се четири меки седалки, между тях — ниска масичка. Клавиатурата на управлението беше под предното стъкло. Двигателят бе скрит в търбуха на кабината, между основите на краката. А самите крака бяха хидравлични, прозрачни. Златистата течност, която ги привеждаше в движение, красиво преливаше. „Изключително мек ход. За колата не съществуват препятствия, шестте крака преодоляват и най-лошия път. Изпитанията са проведени в отровните блата на Тауринжи. Ако си купите нашия всъдеход, ще можете да направите незабравимо пътешествие…“ — твърдеше рекламата и не лъжеше.

— Качвай се, госпожа Ник… Май не трябваше да се поддаваме на изкушението… Скъпо е.

Започваше обикновен разговор. Всеки път, когато се качваше в колата, Глор започваше да мрънка така.

— Осемдесет и една редици не е никак скъпо — привично отговори Ник. — За такова чудесно тадо бих дала и два пъти повече…

— Разбира се, осемдесет и една редици няма да ни разорят… Ама тук девятка, там девятка… Събират се — лениво мрънкаше господин монтажникът. Не довърши тирадата си, сви рамене и за всеки случай погледна какво прави стражникът.

Той все още се влачеше по тревата след тях. Мълчаливо, упорито, като гледаше господата с очи, пълни с ненавист. Господата неуверено се спогледаха, седнаха по местата си. Листата на кабината се затвориха над главите им. Веднага стана хладно. Кабината запълзя нагоре — от паркирано положение в работно, а Ник проговори с унил глас:

— Знаеш ли, не мога…

— И аз не мога — веднага отговори Глор. — Но Учителя ни заповяда да бъдем като другите.

— Като другите! „Скъпо, неизгодно, осемдесет и една редици“ — започна да го имитира Ник с мрънкащ глас. — Ама че гадория!

— Какво да се прави? Ако не се държим като преди, ще си навлечем подозрения и недоволство — разсъдливо рече Глор.

— Въпреки това не мога. — Тя посочи с ръка към стъклото на кабината. — Виж! Наистина ли ще креснеш на това пале: „Марш оттук, простак! Ще разговаряме само с офицер от Стражата, не с редови като тебе!“?

Стражникът тромаво се катереше по високото стъпало на площадката. На Глор му стана гадно. Изправи се, прокара ръце по бузите си и измърмори:

— Права си. Не сме предишните.

— Да, да…

— Повече сме тамошни, отколкото тукашни…

— Да — рече Машка и като се сети за нещо, хвана го за ръката.

Балозите никога не се хващаха за ръце. Тук това беше по-неприлично, отколкото на Земята да хванеш човек за гърлото. Да; в главното те бяха повече земни, отколкото тукашни, макар че не можеха дори да произнесат думата „Земя“. „Това няма да свърши добре“ — помисли Глор. Внимателно освободи ръката си, отвори покрива. Стражникът вече стоеше до колата. Неприязнено изщрака:

— Моля господата да почакат! Ще извикам командира!

Глор му отговори като на равен:

— Плавен Път, господин редови… Сигурно ви трябват номерата ни? Бъдете любезен, ето ръкавицата, гривната, моля.

Стражникът бързо и непохватно приклекна — може би от изумление, може би в знак на приветствие. Устата му се отвори. Също като на първолаче, на което завучът е казал: „Здравейте, Пьотър Иванич!“ Приклекна още веднъж и без да изправя коленете си, започна да отстъпва. Глор пъхна ръкавицата пред очите му. Редовият пипна номера с мръсния си нокът и глупаво се захили.

— Може ли да тръгваме? — доверително го попита Глор. — Позволете да ви почерпя с дъвка… — И измъкна от джоба на стената в кабината парче скъпа дъвка, половин редица кутийката.

Стражникът за трети път приклекна. Стисна дъвката в ръката си.

— Безветрен път, господа монтажници! — изписука.

Кабината се затвори. Шестокракът мина покрай един маршрутен гравитолет. Белите лица на пътниците, които смътно се различаваха зад прашното стъкло на кабината, се обърнаха като по команда. Господа монтажниците седяха мълчаливо, както винаги горделиво надути. Шестокракът изтича към шосето. Там приклекна до земята и се понесе. Ох, ама как само се понесе! От скоростта краката му станаха невидими, въздухът около кабината зашумя и засвистя. От насрещните коли и от дърветата отскачаше съскащо ехо. Колкото крайпътните дървета и да бяха свикнали със скоростното движение, когато „Скитника“ със свистене прелиташе край тях, даже те трепваха.

Ах, да, бяха нарекли новия си шестокрак „Скитника“… Като си спомни това, Глор се сети и за нещо друго и се наведе към багажното отделение. Оттам с обиден писък изскочи неск. Цялата му козина беше настръхнала от скука и горещина.

— Ех ти, животинче! — Глор го взе на ръце. Нескът пъхна хоботчето си в ръкавицата му, позна миризмата на Глор и притихна. Сега всичко беше наред. Госпожа монтажничката смело управляваше колата, а господин монтажникът галеше породистия неск. Това животно носи щастие — черно, без нито едно петънце, само с девет бели косъмчета около хоботчето. Зверчето се наричаше „Любимеца на Пътя“. Ник каза:

— Видя ли колко леко ни се размина. Слушай, Глор… А ако винаги се отнасяме добре с низшите? Този даже не провери номерата ни.

— Да ти кажа право, не зная. Тоя се изплаши.

— Беше му приятно.

— Не вярвам — рече Глор. — Казвам ти, че се изплаши.

— Приятно се изплаши — упорито настояваше Ник.

Глор обърна седалката си така, че да вижда лицето й.

— Нищо няма да излезе. Не можеш да се отнасяш с низшите като с равни. Чакай! Първо ме изслушай.

— Слушам те.

— Ние не сме там. Ние сме тук. Там се смята, че всички хора са родени равни. А тук не. Той си знае, че е низш, този стражник. Той е убеден роб. И само той ли… Тази сутрин ние с тебе бяхме готови да целуваме ноктите на Първия Диспечер.

— Ама той е Диспечер! — необмислено рече Ник.

Глор веднага се заяде:

— Между нас и Първия Диспечер има само три звания. А между розовия комбинезон и нас — пет. „Ама той е Диспечер“ — подигра й се той. — Да направим мислен опит. Какво би си помислила ти, монтажничка от висш разряд, ако Първия започне да се държи с тебе прекалено учтиво? Отговаряй бързо!

— Че това е работа на чхагите…

— … които са прехвърлили в Първия същество от низша каста — продължи Глор. — Което, по силата на своето нищожество, се подмазва на теб, същество от по-висш ранг! Но преди всичко би се изплашила. Е, какво ще кажеш?

— Просто невероятно, в какъв нищожен свят сме израсли — отчетливо произнесе Ник. — Хайде по-добре да помълчим.

А шосето, право като стрела, ги водеше към града.

Гористата равнина се смени с хълмове, засипани с червена прах. Зад хълмовете се намираха титановите кариери, където добиваха рудата на метала титан. Кариерите представляват огромни клисури, изкопани в земята от автоматични екскаватори. По бреговете на клисурите се точат градчетата на промивните, сортировъчните и обогатителните машини, носи се грохот, скърцане и такава прах, че е тъмно и денем, и нощем. Тук не могат да работят балози. Край машините има само автомати и курги, но… ш-шт! В доброто общество не е прието да се говори за тези курги. По-добре да се смени темата на разговора… Погледайте, контейнер!

Над хълмовете, изправен върху стълб червена прах, излетя гигантски остронос цилиндър. Разнесе се трясък. Вятърът разклати „Скитника“. В Космоса бе изстрелян контейнер с руда. Глор и Ник знаеха, че титанът се преработва извън планетата, на естествения спътник „Титанов“. Тази малка луна кръжи в Космоса, във вакуума, а титанът трябва да се топи именно във вакуум. Контейнерите се изпращат към спътника с фойерверки — от стартови кули, в които се поддържа поле на нулево притегляне. В това поле всички предмети губят тежестта си. Празният контейнер се вкарва в кулата и става безтегловен. Натоварват го с безтегловна руда и взривяват стартовия заряд под дъното му. Контейнерът излита като снаряд от оръдие право към зенита, съпроводен от стълб прашен безтегловен въздух — феерично зрелище!

Бу-бу-бум! — гърмеше над пътя. На Глор и Ник им провървя. Един след друг излетяха три контейнера. Стълбовете прах се издигаха на много километри и бяха толкова плътни, че изглеждаха направени от твърд тъмнокървав материал. И някъде много нависоко се разтваряха в облачни гъби.

Ник и Глор се спогледаха. На тази планета май само те двамата знаеха какво е това истински гъбообразен облак.

Кървавата сянка скри шосето, проточи се към хълмовете. На хоризонта се очерта гората, която опасваше града — Монтажната на трети поток.