Джеймс Хадли Чейс
Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка (9)

Глава девета

Привечер пристигнахме в Мексико Сити и проведохме малък спор пред вратата на хотел „Плаза“. Аз настоявах да отидем незабавно при Джудън, докато Мира искаше да се настаним в хотела, да се преоблечем и да извикаме Джудън при нас. Накрая тя постигна своето.

Изсипахме се в хотела, регистрирахме се и отново имахме конфликт, този път за Уиски. Чиновникът на рецепцията категорично отказваше да го пусне в хотела, но Богъл успя да го уговори. Докато двамата спореха, Уиски започна да става неспокоен и аз се уплаших да не си отвори устата. Знаех, че ако се обади, всички ще изхвръкнем на улицата. Предполагам, че бе достатъчно умен да го разбере. Накрая решиха Богъл да получи двойна стая и да я сподели с Уиски.

В асансьора се разгоря нов спор за това кой да плати сметката. Единствената личност, ако може да се нарече така, която не се развълнува, беше Уиски. Продължавахме да се караме, докато стигнахме до третия етаж и огледахме стаите. Накрая решихме, че ще поискаме от Джудън да плати сметката. Тъй като останалите не го познаваха, бяха доволни от това решение. Аз обаче знаех, че да се изкопчат пари от Джудън беше толкова лесно, колкото и да получиш радиокоментар от тибетски глухоням на автомобилните състезания в Сантяго. Както и да е, бях уморен от спорове.

— Ще се обадя на Джудън по телефона — казах аз. — Какво ще кажете да се срещнем за вечеря долу, след половин час.

— Нека да е след един — обади се Мира. — Нямам намерение да бързам. От месеци не съм била в приличен хотел и искам да се възползвам максимално от това.

Тя се обърна към Богъл.

— За Бога, облечи се прилично, Самюел. В момента приличаш на просяк, който протяга ръка за помощ.

— Ти също не си супер — отговори и Богъл. — И плашило няма да изпита комплекс за малоценност до теб.

— Я стига! — намесих се рязко. — Ще се срещнем долу след час.

Щом останах сам в стаята си, аз се изкъпах, преоблякох се и грабнах телефона. Джудън не изглеждаше щастлив да ме чуе.

— Какво прави досега, по дяволите? — попита той. — Медокс е зъл като оса.

— Не му обръщай внимание. Качвай се на колата и пристигай в „Плаза“. Приготвил съм ти страхотна изненада. Не, не задавай въпроси, просто ела.

— О’кей, но трябва да е нещо наистина хубаво — рече сърдито той.

След половин час се срещнахме в бара Джудън пристигна намръщен, готов да се кара.

— Много беди са се струпали на главата ти — каза ми той, докато се здрависвахме без особен ентусиазъм. — Какво става с теб? Даваш ли си сметка, че костваш на Медокс двадесет и пет хилядарки? В момента той хвърля огън и жупел.

— Успокой се. Седни и намали парата. Нека да пийнем по нещо и да бъдем разумни.

Той седна, но виждах, че е много резервиран.

— Искам двойно уиски, работил съм цял ден и не се чувствам много добре.

Когато поръчката пристигна, доближих стола си до неговия.

— Значи момичето е намерено, а? — попитах аз. — И Медокс е трябвало да отвори кесията?

— Така е — съгласи се Джудън. — Горкият стар мърморко не понася изненадите. Раздялата с толкова пари разби сърцето му.

— Той никога не е имал сърце — отбелязах мрачно аз. — Онова, което кара кръвта му да циркулира, е парче камък, обвито в хрущял. Разкажи ми какво се случи?

— Доколкото знам, рано тази сутрин, Шамуей нахълтал в офиса на Медокс заедно с дъщеря си. Според него, тя била спасена от някакъв мъж на име Лю Кели. Водели го със себе си.

— Отначало Медокс не се включил в играта, но Кели се оказал костелив орех. Когато прочел за историята с наградата във вестника, той си спомнил, че е виждал това момиче Шамуей с някакъв гризър. Заминал веднага и без особени затруднения го измъкнал от мексиканеца. После взел самолета и тази сутрин пристигнал в Ню Йорк. Завел момичето при баща му и триото се появило да прибере парите.

— Както казах, Медокс бил бесен, но Кели го убедил да плати. Медокс смята, че ти си виновен за всичко.

— Кой е този Кели?

— Предполагам един от онези типове, които се навъртат навсякъде, където някой раздава двадесет и пет хилядарки. Знаеш как стават тези работи?

— Искаш да кажеш, че не го познаваш?

— Е, не мога да познавам всички, нали?

— Възхитително.

Гаврътнах половината от чаша си и продължих:

— Стигнахме до същността на въпроса. Историята на Кели е отвратителна лъжа от началото до края.

— Попитай Медокс — отговори мрачно Джудън. — Той ще ти каже дали е лъжа, или не, с двайсет различни приказки и всичките до една лоши.

— Може би ще те интересува да научиш, че точно в този момент Мира Шамуей се намира горе, в хотела — заявих аз, като наблягах на всяка дума и в същото време размахвах пръст.

Джудън довърши чашата си и изщрака с пръсти към бармана.

— Значи се е върнала.

Това беше всичко, което каза.

— Тя не е ходила в Ню Йорк — обясних търпеливо аз — Откакто я намерих, тя непрекъснато е до мен.

— Не ти ли е минавало през ума, че е възможно някоя млада жена да те мами?

Помислих малко и поклатих отрицателно глава.

— Момичето е Мира Шамуей. Нали ми даде снимката й, не си ли спомняш?

Джудън отвори куфарчето, което стоеше до краката му, и извади голяма лъскава плака.

— Погледни това — каза той и ми я подаде.

Видях Медокс, приличащ на добре охранена костенурка, някакъв непознат, възрастен мъж и Мира. Намираха се в офиса на Медокс и той подаваше на Мира къс хартия. Безжизнената усмивка на лицето му не оставяше съмнение, че парчето хартия бе чекът с наградата от двадесет и пет хиляди.

Гледах втренчено момичето на снимката. Ако не знаех, че Мира не бе напускала Мексико през последната седмица, щях да се закълна, че това наистина е Мира Шамуей. Притежаваше всички отличителни белези: руса коса до раменете, която скриваше наполовина лявото око, характерната стойка и познатото наклоняване на главата. Чертите бяха същите, но имаше нещо озадачаващо в изражението. Никога не бях виждал подобен израз върху лицето й. Наистина, не бях я виждал и да получава чек за двадесет и пет хиляди долара, а толкова пари можеха да променят изражението на всяко лице. Върнах изумен снимката на Джудън.

— Има нещо гнило тук, но не зная какво е — казах аз и вдигнах безпомощно рамене. — Кога е правена тази снимка?

— В 11 тази сутрин — отговори с готовност Джудън. — Изпратена е със самолет и аз я получих следобед.

— В 11 Мира Шамуей беше с мен — рекох твърдо.

Този път беше ред на Джудън да се стресне.

— Да не си пиян?

— Не и докато ти плащаш — отговорих горчиво.

В този момент пристигна барманът и Джудън повтори поръчката. Когато онзи се отдалечи, той каза:

— Значи е била с теб, така ли?

Аз кимнах.

— Да — рече той. — Но кой ще ти повярва? Слушай, защо не си признаеш, че си сбъркал? Може би ще успея да уредя нещата с Медокс. Не обещавам, но…

— Почакай — рекох аз и посочих към вратата. — Погледни натам.

До бара стоеше Мира, очаквайки да я забележа. От време на време ви споменавах, че това момиче е красавица. Не искам да го повтарям непрекъснато, за да не си помислите, че ще продавам нещо, но ще приема, че го знаете. Беше направила всичко възможно, за да заслепи погледите на уморените американски бизнесмени.

Може би се дължеше на роклята от златно ламе. Подплатата на полата беше в аленочервено и когато се движеше, червеното проблясваше внезапно и неочаквано, сякаш бе изтъкана от пламъци. От коленете нагоре тя прилепваше плътно по тялото й като катерещ се алпинист.

Появата на Мира предизвика почти безредици. Мъжете прекъснаха разговорите си, като пронизани от шпага, докато жените излъчваха омраза на късовълнов обхват.

Но тя не даваше пет пари. Приближи се и с изключително самочувствие се настани на мястото, което и предложих.

— Приятно ми е да ти представя Пол Джудън от Централната информационна агенция — казах аз.

После добавих към Джудън:

— Мис Мира Шамуей.

Той приличаше на човек, срязан в коленете. Успя да се изправи на крака и когато Мира седна, се строполи на стола. Не изглеждаше в състояние да говори.

— Не винаги е такъв — обясних на Мира. — В интерес на истината има много хубава глава на раменете.

— Същото е и с някои чадъри, но това не означава нищо — отговори тя.

— Слушай, слънчице, хайде да не си говорим неприятни неща. Джудън преживява шок. Той си мислеше, че си в Ню Йорк.

— Надявам се да не започваме всичко отначало — рече Мира.

Барманът се приближи и застана до нас, гледайки я с възхищение.

— Нещо, което би възкресило труп, моля — поръча с усмивка тя. — И да е повечко. Сипете го в чаша за бренди.

Барманът премигна.

— Да, мадам — каза той и се отдалечи.

— Смятам да се напия — продължи Мира с поверителен тон. — От месеци не съм била в свестен хотел, а не съм се напивала от години. Тази вечер ще се отдам на капризите си.

През това време Джудън започна да издава кудкудякащи звуци.

— Близначки — произнесе той със слаб глас. — Близначки.

Мира го изгледа с интерес.

— Нищо чудно, че изглеждате толкова тъжен. Трябва ли да ви поздравявам, или да ви купя венец?

Преди да мога да го спра, той й подаде снимката. Докато Мира я разглеждаше, настъпи напрегната тишина. После тя се обърна към мен.

— Коя е тази възхитителна малка русокоса уличница? — попита тя, сочейки с треперещ пръст момичето на снимката.

— Всъщност, това си ти — казах аз, колкото е възможно по-нежно.

Мира пое дълбоко въздух.

— Виждал ли си ме някога с такъв израз на лицето, като на тази натруфена, излъчваща секс, увехнала, лицемерна вещица? — попита разгневено, като размахваше снимката пред лицето ми.

Дори Джудън се сви от гнева и. Но както всички жени, и Мира бе налучкала верния отговор. Това беше разликата между момичето на снимката и нея. Докато у Мира се чувстваше характер, у това момиче нямаше нищо. Имаше оня разпуснат, жесток израз, който често се среща върху лицата на продажните жени. Нямаше грешка, това момиче беше съвсем покварено. Трябваше обаче да ми го покажат, за да разбера.

— Не се ядосвай — успокоих я аз.

— Значи това е уличницата, която се представя за мен? — продължи тя, като се контролираше с усилие.

Мира разглеждаше внимателно снимката.

— Погледни самодоволния израз върху лицето на скъпия ми родител, сякаш казва „пипнах кокала“. Това е негова работа и ще го накарам да си плати заради нея!

Джудън подръпваше нервно яката си. Очакваше да се нахвърли върху него всеки момент.

— Е, Пи Джей — обадих се аз, — разбираш ли сега как е бил измамен Медокс?

— Какво бихме могли да му кажем? — въздъхна той. — Познаваш Медокс, останалите вестници ще го подиграват със седмици. Освен това няма да повярва.

— Няма ли? — извърна се към него Мира.

Джудън се отдръпна колкото можеше по-далеч от нея.

— Не вярваш ли, че ще успея да го убедя? — добави тя.

— Може и да успееш — отговори той със слаб глас. — Да, предполагам, че с твоя характер ще успееш почти всичко.

— И аз мисля така — рече заплашително Мира.

— Ще бъде трудно — казах аз, допивайки питието си. — Ако баща ти твърди, че онова момиче си ти, няма да ти е лесно да убедиш някого в противното.

Барманът донесе коктейла на Мира в голяма чаша за бренди. Сложи го на масата до нея и каза:

— Този коктейл е измислен от мен, мадам.

Мира вдигна тумбестата чаша и отпи голяма глътка от синьо-зелената течност. След това затвори очи, спря да диша, а краката й потропваха ситно по килима. Когато проговори отново, тя попита:

— Да виждате някакъв пушек да излиза от мен?

— Хареса ли ви, мадам? — попита разтревожено барманът.

— Не е това думата — отговори Мира, оставяйки чашата на масата. — Такива неща не се харесват. Един труп не харесва течността за балсамиране, но тя върши работа. Как се нарича това?

— Дъхът на тигъра — отговори барманът, като не разбираше дали трябва да приема думите й като комплимент или не.

Мира потрепери.

— Добре, че е само дъхът му. Мисля, че не бих се справила със самия тигър.

— Ако мадам не го харесва, ще и донеса нещо друго — предложи барманът наскърбен. — Имам един специалитет, който съм кръстил „Плюнката на пантерата“.

— Може би някой друг път — отпрати го Мира и той се върна на бара с озадачен вид.

Док Ансел и Богъл влязоха в бара. Бяха облечени в смокинги. Богъл приличаше на келнер от Източното крайбрежие.

— Ето къде сте — каза Ансел, като издърпа един стол. — Имахме малка неприятност с Уиски, затова се забавихме.

Представих им Джудън и той кимна разсеяно. Мира огледа замислено Богъл.

— Онова от което имаш нужда, Сам, е хермелинова яка — каза му тя. — Ще освежи този униформен костюм.

Сам я гледаше с искрен възторг.

— Ф-и-у! — възкликна той. — Роклята ти е супер!

— Няма значение — прекъснах го аз. — Имаме да свършим малко умствена работа.

Дадох снимката на Ансел. Той я разгледа и я предаде на Богъл.

— Предполагам, че това е мистър Медокс, който връчва наградата — рече той.

Аз кимнах. Бях изненадан, че не споменава нищо за момичето на снимката. Само погледна замислено към Мира, сви устни и загледа внимателно загорелите си, малки ръце.

Както винаги, Богъл имаше много за казване.

— Какво прави тя на тази снимка? — попита той. — Как все пак е отишла в Ню Йорк и ако е взела чека, къде е той сега?

— Това не съм аз, заплес такъв — каза рязко Мира. — Нямаш ли очи на главата си?

Богъл премигна.

— Естествено — отговори той. — Е, ако не си ти, тази дама със сигурност е взела географията ти назаем. Коя е тя?

— И аз искам да знам това — отговори мрачно Мира. — Когато я намеря, дори пластичен хирург няма да е в състояние да я оправи.

Тя се присегна към чашата си и отпи солидна глътка от коктейла.

Погледнах към Джудън.

— Трябва да направим нещо, Пи Джей. Медокс ще ми има зъб, ако не успея да се реабилитирам пред него. Не искам да става така.

— То вече е станало — отговори Джудън. — Ти също може да го научиш, Рос. Съжалявам, но си аут.

Погледнах го внимателно.

— Какво искаш да кажеш с това… аут? А договора ми?

— Той изтича в края на месеца — отговори печално Джудън. — Медокс не го поднови, заяви, че и така си му коствал достатъчно.

— Неблагодарен плъх — казах горчиво. — След всичко, което съм направил за него!

— До края на месеца могат да се случат много неща, които да го накарат да промени решението си — намеси се Ансел. — Не си струва да се тормозиш за това.

— Познавам този вид типове — добави Богъл. — Трябва да им крещиш по-силно и да ги биеш по главата. Това ги вразумява.

— Мисля, че ще направиш по-добре да стоиш далеч от него — поклати глава Джудън. — Ако поиска, може да те вкара в черния списък.

Той се изправи и като се почеса по главата, добави:

— Преди да съм си тръгнал, нали ставаше дума за някаква статия и точно заради нея дойдох?

— Да, но сега съм изхвърлен и ще я задържа — отговорих аз. — Няма да направя какъвто и да е подарък на Медокс.

— Така няма да се разберем — рече той. — Ако си се добрал до нещо, по-добре ми го дай.

— Не сега, може би по-късно.

Джудън ме погледна внимателно и реши, че е безполезно да настоява.

— О’кей, аз ще съм наблизо.

Той хвърли поглед към Мира, намръщи се и прекара ръка през косата си.

— Не зная какво да правя с нея — каза сякаш на себе си той. — Не сте имали сестра близначка, нали? — попита с надежда той.

— Не — отговори Мира.

— Тогава просто вдигам ръце. С проблем като този можеш да загубиш сума ти време, а времето е пари за мен.

— До скоро, Пи Джей — казах аз, като му стиснах ръката. — И стой по-далеч от болници.

— Естествено, последния път когато се отбих там, беше за медицинската сестра — отвърна той и излезе, кискайки се като хиена.

— Този тип има само сестри в главата си — забелязах аз, като се отпуснах. — О-о, стига сме говорили за него! Мисля, че всички ще се напием. Не е ли чудесно посрещане да ти кажат, че си изхвърлен от работа.

Мира изпи чашата си, пое дълбоко въздух и замаха енергично към бармана.

— Не смей да ме обвиняваш, че аз съм причина да си загубиш скапаната работа — рече тя.

— Никога не съм го казвал — отговорих отегчен. — Ще трябва да измисля нещо…

— Би ли ти харесало, да ми помогнеш да открия тази руса вещица? — попита Мира.

— Това е идея, но не особено печеливша.

Барманът се приближи.

— Четири Тигрови дъха — поръча тя. — И да са големи.

— Хареса ли ви, мадам? — попита той с нескрито удоволствие.

— Не — отговори тя, потрепервайки. — Но той ме хареса.

Погледнах другите двама.

— Какъв е резултатът досега? Чифт чудеса и говорещо куче. Мислите ли, че бихме могли да превърнем това малко богатство в чисти пари?

Ансел се обади.

— Онова, което е станало, е много повече. Първо трябва да открием Хамиш Шамуей и момичето, което се представя за Мира. Не бива да губим време.

Имаше някаква особена настойчивост в гласа му, която ме накара да го погледна изпитателно.

— Имаш ли нещо предвид?

— Много неща.

Ансел изчака, докато барманът сервира питиетата, и когато той се отдалечи, добави:

— В нагейлизма^[1] има зли сили. Усещам, че част от тях са пуснати на свобода.

— Искам да престанеш — каза сърдито Мира. — Ти винаги разваляш настроението. Тази вечер ще се забавляваме, а утре заминаваме за Ню Йорк.

И тя вдигна чаша.

— Тостът е срам и позор за убийците на доброто настроение!

Всички пихме.