Джеймс Хадли Чейс
Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка (3)

Глава трета

Преди да ви опиша как срещнах Мира Шамуей, по-добре да ви разкажа за нейния произход. След това ще продължим нататък без повече прекъсване.

Мира Шамуей не говореше истината, когато каза на Док Ансел, че е била кореспондент на вестник. През последните пет години тя се подвизаваше като „флейтистка“. Ако не знаете какво означава това, просто застанете на някой уличен ъгъл и извадете за момент дебела пачка банкноти. Не след дълго някоя мадама ще ви я вземе и едва след часове ще разберете това. Тази мадама се нарича „флейтистка“.

Бащата на Мира бил фокусник, който разигравал кратки водевили без особена печалба. Мира живеела с него.

Когато станала на петнадесет години, той решил, че тя може да му бъде асистентка. Това било добре за нея и тя наистина станала специалистка в занаята. Към края на годината никой по крайбрежието не можел да се мери с нея по бързина, стил и лекота на изпълнението. Мира можела да скрие шест карти със скоростта на светлината. Можела да свали сакото от гърба на мъж, без той изобщо да разбере. Същото се отнасяло и за тирантите му. С други думи, била много добра.

Една вечер се случило нещо, което щяло да промени бъдещето й. Била се приготвила да напусне театъра, когато пристигнал баща й с някакъв млад човек, който искал да се запознае с нея. Той бил търговски пътник, минаващ през града с надежда да завърти някой нов бизнес. Вечерта посетил театъра, видял Мира и бил заслепен от външността й. Отишъл зад кулисите, като очаквал да я смае с парите си.

Хамиш Шамуей позволил на този младеж да заведе Мира на вечеря. Той знаел, че главата й е на мястото си и ако има някакви неприятни истории, тя ще успее да се защити.

Непознатият се казвал Джое Крам и изглеждал приятен младеж. Мира отишла с него на ресторант и двамата вечеряли богато. По време на вечерята Крам направил нещо фатално. Показал й дебелия си портфейл. Тя никога през живота си не била виждала толкова пари. Той се похвалил с това. Казал й, че има куп пари в банката. Тогава Мира решила да го уплаши и отмъкнала пачката. Това била най-лесната работа, която била вършила някога. Когато дошло време да се плаща сметката, Крам открил, че парите му са изчезнали. Щял да получи удар. Управителят на ресторанта и няколко келнери стояли наблизо и наблюдавали. Те видели как стойността на една скъпа вечеря се изпарила във въздуха.

Мира се уплашила. Хората ги гледали. Крам бил почти полудял, а управителят заплашвал с полиция. Не й достигала смелост да извади пачката и да заяви пред всички, че това било само шега. Стояла с пребледняло лице и се молела земята да се разтвори под нея и да я погълне.

На Крам и през ум не му минавало, че са го обрали. Никой освен келнера не се бил приближавал до него. Силното смущение на Мира й служело за алиби. От възбуда, той не си давал сметка, че най-вероятно е парите му да са задигнати от човек, който се занимава с фокуси. Освен това, хубаво момиче като Мира просто не би могло да върши такива неща.

После един възрастен човек, който вечерял в другия край на салона, станал и се приближил. Той наблюдавал Мира от момента на влизането й в ресторанта. Яркорусите блондинки били неговата слабост и нямало начин тя да му се изплъзне. Човекът казал няколко унищожителни думи за недораслите младоци, които изнудвали управителите на ресторанти заради цената на едно ядене. Изразил съжалението си, че младата дама е поставена в толкова конфузна ситуация, после извадил обемист портфейл и платил вечерята.

— Колата ми е отвън — казал той на Мира. — Нека да ви закарам в къщи. Този младеж не е подходяща компания за младо момиче като вас.

Мира и досега не може да си спомни как е излязла от ресторанта. Едва след като свежият нощен въздух я лъхнал в лицето, докато голямата кола я носела през тъмните улици, тя започнала да преодолява страха си.

Възрастният мъж се представил като Даниел Уебстър. Той я запитал коя е. Въпреки че била само на шестнадесет години, Мира не била глупава. Не можеш цяла година да играеш водевили и да не научиш, че след „а“, „б“ и „в“ неизбежно следва „г“. Тя знаела, че ще има малко неприятности с Даниел Уебстър. Той не се бил разделил със седемте си долара, единствено за да достави удоволствие на ресторанта. Затова тя му казала, че се казва Роуз Карауей и е отседнала в хотел „Денвил“. И двете твърдения били съществено неверни.

Тъй като хотелът се намирал в противоположна посока, Мира си помислила, че това ще бъде указание за намеренията на Уебстър. Ако спрял колата и завиел в нужната посока, значи оценката й за него е погрешна. Ако продължал направо, тя щяла да знае, че е намислил нещо. Той продължил напред.

Когато Хамиш Шамуей разбрал, че ще трябва да се грижи за много привлекателна дъщеря, той решил да я научи да се защитава. Знаел, че в неговата професия привлекателните млади момичета не остават за дълго такива, ако не умеят да си държат очите широко отворени. Още в ранна възраст на Мира й били разяснени някои страни от живота и тя научила една-две хватки. Докато седяла до Уебстър, била съвсем сигурна, че ще може да се справи с всичко, което й се изпречи на пътя.

Даниел Уебстър не виждал защо да не получи отплата за сметката, която платил в ресторанта. Щом излезли от града, той отбил колата от пътя и изключил двигателя. Мира ни най-малко не се изненадала. В действителност била по-скоро нетърпелива да разбере дали съветите, с които й тъпчел главата баща й през последните пет години, вършат работа. Когато Уебстър се отдръпнал от кормилото и се опитал да я сграбчи, тя замахнала и го фраснала под носа с опакото на ръката си. Вложила цялата си младежка сила и енергия в удара, както я бил съветвал баща и.

Ударът й попаднал право в целта. Мостът в устата на Уебстър се счупил, очите му се навлажнили и хиляди искрящи, червени иглички се забили в мозъка му. Той се отпуснал на мястото си като изпуснат балон.

Мира отворила вратата на колата, скочила на тревата и без да се паникьосва, побягнала в тъмнината. Едва след няколко минути, когато спряла, за да погледне назад, тя осъзнала, че стиска здраво в ръката си портфейла на Уебстър. Не усетила кога го била взела. Очевидно не било разумно да се връща. Почти сигурно той нямало да посрещне любезно подобен жест. Затова прибавила съдържанието на портфейла към пачката на Крам и се отправила на далечна разходка към града.

В спалнята си, на сигурно място, Мира преровила портфейла на Уебстър и установила, че вечерното забавление и разходката с кола са й донесли четиристотин и петдесет долара.

Цяла нощ тя не спала. Имало върху какво да помисли. Преди студената светлина на изгрева да започне да се процежда през завесите на прозорците, тя имала план.

За щастие този ден те се местели в друг град, така че почти не съществувала възможност Крам или Уебстър да я срещнат отново. Тя скрила първата си печалба като джебчийка в колана на жартиерите и помогнала на баща си да опаковат багажа. После двамата се качили на ранния влак за Спрингвил, където била поредната им спирка.

През следващите две години Мира продължила да работи с баща си. След това, без каквото и да е предупреждение, събрала багажа си и заминала. Не изпитвала никакви опасения или съжаления. Мира Шамуей била готова да кове сама съдбата си.

През тези две години тя не преставала да краде, много внимателно, но постоянно. Бедата била, че всичко се оказало смехотворно просто. Да получаваш пари толкова лесно, било голямо изкушение.

Имала план за всичко. Първо си купила кадилак на старо. Той не намалил съществено капитала от четиристотин долара, който притежавала. Оставила бележка на баща си, кратка и по същество. Пишела му че е уморена от този труден начин на живот и той не трябва да се безпокои за нея. Не мислела, че ще се тревожи заради нея, а по-скоро за себе си.

После поставила чантата на задната седалка и потеглила на юг. Искала да избяга колкото се може по-далеч от скучните, малки градчета, из които пътували. Била виждала снимка на Флорида и имала желание да отиде там. Сега вече нищо не можело да я спре.

През следващите две години Мира стъпила на краката си. Пътувала с колата. Понякога работила в нощни клубове, но повечето време пътешествала. Нейната банка били портфейлите на случайните й познати. Щом свършела парите, намирала някой глупак и му изпразвала джоба. Винаги била много внимателна и никога не засекли ловките й пръсти. Можела да вземе някой портфейл, да извади няколкостотин долара от него и да го върне обратно, без собственикът му да забележи. Но не го правела често.

Тя пристигнала в Мексико, защото искала изцяло да промени сценария. Обичала промените. Мексико изглеждало подходящо за настроението й в момента. Нямала корени. Родителите и миналото били забравени. Големият кадилак бил нейния дом.

След като напуснала кафенето на Лоренцано, тя решила да тръгне за Вера Круз. Промъкнала се към страничната алея, където бил паркиран кадилакът и бързо потеглила към центъра на града. Щом се отдалечила достатъчно тя се шмугнала в тиха странична уличка, спряла колата и погледнала в огледалцето над главата си. Когато се убедила, че никой не я следи, отворила чантата си и бръкнала за цигари. Запалила една и се навела напред, така че светлината от таблото да осветява ръцете й и чантата. Извадила малка пачка пари отвътре и внимателно ги преброила Имала сто и двадесет долара.

— Не е лошо — измърморила тихо тя.

Разделила парите на две. Едната пачка мушнала обратно в чантата а другата сгънала плътно и напъхала в чорапа си. След това извадила голяма пътна карта от жабката и я разтворила върху коленете си.

В това положение я открих аз.

Няколко минути след като Джудън си тръгна, аз напуснах бара на Маноло с намерение да се обадя в полицията Ако при тях нямаше данни накъде се беше отправила Мира Шамуей, ми предстоеше тежка работа. Засякох голям кадилак, спрял в сянката на някакво здание. Забелязах, че колата е боядисана в тъмнозелено. Признавам, че подскочих половин метър. Беше почти като черна магия. Пресякох улицата и внимателно се приближих до нея.

Вътре, взираща се в пътната карта, седеше тя. Русата коса скриваше лицето й. Един поглед върху косата ми беше достатъчен. Нямаше нужда повече да търся Мира Шамуей. Тя беше тук, пред мен.

Не се втурнах да я сграбча като някакъв детектив любител Стоях встрани и размишлявах. Ето я, свободна като птичка, готова да изчезне всеки момент, а аз нямах никакъв разбойник под ръка. Не ми вършеше работа, щом не беше отвлечена. Помислих малко върху идеята да й разкажа истината и да уредим всичко помежду си по най-лесния начин. После обаче се сетих, че ако тя чуе за наградата, ще трябва да я деля с нея, а двадесет и пет хиляди долара, разделени на две, вече не са толкова примамливи. Освен това беше възможно да й е омръзнало да гледа лицето на стария си баща и за нищо на света да не иска да се върне в Ню Йорк.

Не, имаше само един начин да се справя. Трябваше да я измами.

Приближих нехайно до колата, поставих ръката си на вратата и се наведох напред.

— Привърженичка ли сте на носенето на сламени шапки на конни състезания — попитах я аз, — или мислите, че конете ще ги изядат?

Тя вдигна спокойно очи, погледна ме втренчено с големите си очи и се върна към картата.

— Иди скочи в някой кладенец — каза след малко. — Ако няма нещо подходящо, всеки ще ти помогне да си изкопаеш, ако разбере за какво ти е.

Това ме обезкуражи леко. Никога не съм бил особено добър с привлекателните шегаджийки. Мира Шамуей беше от тях.

— Опитвах само да разчупя леда помежду ни — казах аз. — Като ви видях с колата и картата, си помислих, че бихте могли да ме откарате донякъде.

Тя отново погледна нагоре и рече:

— Това не е автобус, не вземам пътници.

— Искате да кажете, че не качвате непознати — поправих я аз. — Да ви се представя. Аз съм Рос Милън.

— Майка ти може да те намира страхотен — каза тя внимателно, — но за мен си пълен боклук. Лека нощ.

Изчаках кръвното ми да се нормализира, заобиколих колата, отворих другата врата и се напъхах вътре. Тя замря неподвижна.

— За твое добро се надявам, че няма да ми създаваш неприятности — рече тя и остави картата настрани със спокойна решителност.

— Така е — успокоих я аз. — Всичко, което искам, е да ме закараш до някъде, където и да отиваш. Уморих се от Мексико Сити. Искам да сменя въздуха. Винаги се придвижвам на автостоп, защото съм зле с парите.

— Твоята сдържаност ме впечатли — отговори Мира.

Може би греша, но ми се стори, че долових разочарование в гласа й.

— Ако не излезеш от колата, ще те изненадам с нещо.

Настаних се по-удобно, но не я изпусках от поглед. Преди време бях имал работа с няколко яки мацки и не исках да рискувам.

— Преди да дойда в Мексико Сити се подвизавах като професионален културист. Един от любимите ми номера беше да минавам по сцената с мадама между зъбите, толкова съм як.

— О? — изглеждаше стресната. — И защо напусна?

— Изоставиха ме, — казах тъжно аз. — Мадамата беше същинска напаст, просто една глупава хлапачка с характер като зъболекарска бормашина. Лазеше ми по нервите. Непрекъснато трябваше да се боря с изкушението да я захапя. Разбираш колко тежко ми е било. Една вечер не издържах повече.

Вдигнах рамене и продължих:

— Имах намерение само да я ощипя, но изглежда съм прекалил.

Това я възпря за момент. Виждах, че се чуди какво да ме прави. Накрая реши да опита по друг начин.

— Мисля, че ще е по-добре да си вървиш — каза накрая. — В противен случай ще започна да крещя.

— Иска ми се да го направиш — отвърнах и я погледнах в очите. — Така ще мога да те плесна. Винаги съм искал да ударя шамар на някоя красива блондинка, но не съм намирал повод за това.

Неочаквано тя се наведе напред и яростно завъртя ключа на стартера.

— Надявам се да свършиш в затвора — рече и включи скоростта.

— Не се възбуждай — посъветвах я аз. — Вредно е за тена ти. Къде отиваме… Вера Круз?

— Така предполагам — отговори тя и подкара колата по тъмния, прашен път. — Естествено, само ако това те устройва.

— Всяко място ме устройва, стига да е далеч от тази боклукчийска яма — отвърнах аз. — Само се отпусни, сестричке. Не трябва да се боиш от мен. Нямаше да постъпя така, ако не исках да се махна от града, и е много гот да се пътува безплатно. Когато стигнем във Вера Круз, ще ме зарежеш и ще си спомняш за мен само в сънищата си.

— Бих казала, че ти ще ме оставиш — отбеляза тя. — Какво очакваш да направя? Да се омъжа за теб?

— Зависи от това дали сме старомодни — отговорих аз. — Не че правя намек за социалното положение. Повтори ми, прасковен цвят, как каза, че ти е името?

— Ако не си спомняш какво съм ти казала, няма да си правя труд да го повтарям.

— Тогава как да се обръщам към теб, сестричке? — попитах аз. — С „Ей ти“, или с „Ало“?

— Няма да се поболея, ако не се обръщаш никак — рече тя с безразличие. — Просто остави гласните си струни да почиват, а аз ще се преструвам, че те няма.

Погледнах часовника на таблото. Показваше 11.15.

— Преди да приема тези условия — заявих хладно, — нека се разберем нещо. Нали не смяташ да изминеш целия път до Вера Круз тази нощ?

— Чако е на няколко мили оттук — отвърна тя. — Ще спра там, за да те предам на полицията и после ще си намеря хотел.

— От друга страна, ако караме и двамата, до сутринта ще стигнем в Оризаба — казах предпазливо. — Знам един чудесен хотел там. Има всички удобства, познати в света — ако светът свършваше с Мексико.

Тя помисли върху думите ми и накрая каза:

— Не ми харесва да спя в колата и да те оставя да караш. Може да ти хрумне нещо.

— Естествено, щом те е страх от мене — вдигнах рамене аз.

— Кой казва, че се страхувам? — Това изглежда я дразнеше. — Все още не съм срещнала нещо на два крака, което да може да ме уплаши.

— Звучи като последните думи на някоя знаменитост. Но ако е истина, сладурче, дай ми кормилото и подремни малко — казах ухилен.

Тя се поколеба за секунда и спря колата. Погледна ме втренчено, после в очите й се появи усмивка. Наистина си струваше да се види тази мадама. Независимо от факта, че за мен тя олицетворяваше двадесет и пет хиляди долара, беше и красива. Като казвам красива, разбирам, че нямаше друга жена в страната, която би могла да се сравни с нея. Аз харесвам блондинките. Те може да действат малко замайващо, но като ги гледам, очите ми си почиват. Това е единственият начин за възстановяване, който познавам.

— Слушай, братле — каза тя. — Ако започнеш да правиш нещо, което не е пряко свързано с таблото, ще ти счупя главата. Да не кажеш, че не съм те предупредила.

Обърна се и излезе от колата. Преместих се на нейното място и хванах кормилото.

— Отзад има повече място за спане — обясни тя, като влезе и ме остави сам на предната седалка. — Тук е щангата, ако решиш да се отклониш от главния път, ще ти я стоваря на главата. И няма да ти изпратя телеграма, преди да го направя.

— Ако те слушат как говориш — рекох аз, като потеглих, — никой няма да повярва, че имаш сантиментална жилка. Но без майтап, ангел мой, можеш да ми довериш живота си.

— Трябва да съм луда, за да го направя — каза тя.

Мисля, че заспа много скоро. Кадилакът се носеше в нощта. Наистина беше хубава машина и километражът на таблото щракаше миля след миля. Очаквах, че ще се събуди след час и ще ме смени, но тя продължи да спи. Предполагам, че детето беше уморено. Събуди се, чак когато заподскачахме по паветата, които водеха към покрайнините на Оризаба. Чух слаб стон и тя се обади:

— О-о-о, вече е светло. Спала ли съм през цялото време?

— Някой хъркаше в ухото ми — отговорих аз, докато завивах по главната улица. — Ако не си била ти, сигурно е имало непознат на борда.

— Аз не хъркам — каза хладно тя.

Чувах я как рови из чантата си за неизменните пудра и пухче.

— Не се безпокой — рекох. — Не трябва да се страхуваш от мен.

Спрях пред малък хотел от розов камък.

— Харесвам този звук, кара ме да си спомням за дома.

— Носталгия? — попита тя и се обърна да ме погледне.

— Да — отговорих аз. — Някога съм живял във ферма.

Излязох бързо от колата.

— Почакай ме тук, аз ще уредя всичко. Стая ли искаш или само баня и кафе?

— Без стая — рече тя твърдо.

Едва когато открих управителя на хотела и му се представих, ми дойде наум, че трябва да съм луд, за да я оставя отвън в колата. Страховете ми обаче бяха напразни, защото тя си беше там, когато излязох.

— Всичко е наред — казах аз, отваряйки вратата на колата. — Първо банята, а закуската ще е на верандата. Яйца, плодове и кафе. Добре ли е?

Мира излезе от колата с малък сак в ръка.

— Съвсем — отговори тя и за първи път ми се усмихна приятелски.

Стори ми се, че съм постигнал нещо с тази мадама. Казах й:

— Ще те чакам долу за закуска, след около половин час. Тогава ще престанем да се дърпаме за косите и ще се доверим един на друг.

Тя поклати глава.

— Нямам нужда от компания. Докарах те, както се бяхме уговорили, и мисля да си кажем сбогом.

— Не ставай смешна — рекох аз, като я държах здраво за ръката и я водех към хотела. — Кой ще ми плати закуската, ако ме оставиш.