Джеймс Хадли Чейс
Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка (19)

Глава деветнадесета

Наистина имам скрупули да ви задържам повече. Ако сте прочели дотук, навярно ще бъдете като Медокс, който не повярва на разказа ми и ако не бях се махнал от Ню Йорк, сигурно щеше против волята ми да ме затвори в лудница.

Единственият аргумент в моя защита е, че действително се случват странни неща. Не че искам да ви внуша да вярвате на всичко, което прочетете или чуете, но ако свикнете да се съмнявате във всичко, животът ви ще бъде твърде скучен.

Хубаво беше, че Док Ансел е отново с нас. Хубаво беше, че Мира е до мен, но без Арим, и да зная, че няма внезапно да се стрелне във въздуха или да изчезне без предупреждение. Тя значеше много за мен и дори ако трябваше да я приема с черната й магия, не бих се поколебал. Но след новолуние тя заживя съвсем нормален живот.

Лесно освободихме Богъл от затвора. Самърс бе толкова доволен, че може да подведе Кругър и компанията му под отговорност, че с удоволствие пусна Богъл.

Не мога да завърша тази история, без да ви кажа какво се случи с Уиски. Полицаите го спасиха от лапите на Пепи и чакаха да ни го предадат. В полунощ, когато заедно с Док бързахме към полицията, от стаята, където били оставили Уиски, се чула силна врява. Когато влезли, заварили го яростно да хапе един невероятно дебел мексиканец, който по тайнствен начин се бил появил там кой знае откъде.

Мексиканецът толкова буйствал и ругаел, че го задържали, за да го идентифицират. Можете да си представите какво изпитахме, когато видяхме Пабло така разярен, сякаш искаше да ни направи на кайма.

Да, Пабло се бе върнал. Никак не бе любезен и не го обвинявам. Да те превърнат на кренвирш и след това едно голямо овчарско куче да те изяде, е много зловещо преживяване. Склонен бе да обвинява Мира и мен за случилото се. Давах си сметка, че ако е на свобода, може би в някоя тъмна нощ щеше да ни изненада с номера с осата.

Поговорих със Самърс и с въоръжен ескорт той изпрати Пабло в Мексико. Там го предали на мексиканските власти, които поставили примка на врата му и го обесили.

Тъй или иначе, Пабло никога не ми е харесвал.

Сега, когато влиянието му върху Уиски изчезна, кучето не може да говори. Съжаляваме за това, защото Уиски беше много мъдро куче и неизменно казваше ред умни неща.

Отначало Уиски изпадна в депресия, защото не можеше да изразява гласно мислите си, но за щастие срещна едно женско куче, което го хареса, и двамата заживяха щастливо.

Мира и аз решихме да се заселим на тихоокеанското крайбрежие. Това решение бе повлияно от факта, че открихме сред дрехите на Мира двадесет и четири хиляди долара. Това бе наградата, която Арим бе скрила в нощта, когато ме срещна за пръв път на стълбите, три дни след пристигането ни в Ню Йорк.

Би било голяма загуба, ако върнехме парите на Медокс. Той имаше предостатъчно, а ние можехме да се възползваме от тях. Освен това Медокс всъщност не ми прости и тъй като повечето време разпитваше за всевъзможни клиники за душевно болни, по-безопасно бе да сменим пейзажа.

Док отново започна да се занимава с билкарство и Сам му помагаше. Настояваха да живеят при нас. Не можехме да им откажем, след всичко, което бяхме преживели заедно. Поканихме и Уиски и възлюблената му да дойдат с нас.

Странно, но никога не срещнах бащата на Мира. Чухме, че се е оженил за някакво джудже от пътуващ цирк, но така и не разбрахме дали е истина. Както и да е, той изчезна от живота на Мира и това не беше лошо. Не можех да се грижа и за тъща джудже.

Започнах да печеля добре като автор на къси разкази, а Мира очакваше Рос Милън младши.

Винаги съм искал да имам син. И след неизбежните тревожни девет месеца се появи моят син Беше хубаво бебе, приличаше повече на майка си, отколкото на мен. Всички бяхме луди по него.

На пръв поглед като че ли бяхме приключили с черната магия, полицаите и престъпниците и щяхме спокойно да дочакаме старините си, но не стана така.

Една неделна утрин, когато седях на бюрото си и се мъчех да измисля сюжет за разказ, див вик ме накара да скоча на крака. Захвърлих писалката и се втурнах към градината.

Мира, Док и Сам, ужасени, бяха вперили очи в небето.

Проследих погледа им и едва не полудях.

На десет метра високо във въздуха се носеше Рос Милън младши. Щом ме видя, той размаха плюшения си Мики Маус.

— Виж, татко — щастливо извика сина ми, — аз летя!