— Не му казвай — замолих я аз. — Ще отнеме много време. Забрави за бельото. Полицията те издирва. Само да чуят, че са ме видели с русокосо момиче и куче, и ченгетата на бърза ръка ще довтасат, като зловещи прилепи.

— Е, добре — Мира се облегна назад. — Но нямаш представа как не ми излиза от ума.

— Важното е къде да отидем сега — отсякох аз.

— Струва ми се, че ти трябва да го решиш — каза Мира, като мушна ръката си в моята. — Ще отида, където кажеш.

— Трябва да те оставя на място, където полицията няма да те намери. След това ще потърся Арим.

— Коя е Арим? — озадачи се Мира.

— Твоето друго „аз“, любима — отвърнах небрежно аз. — Така се нарича. Ако я заловя, ти си спасена.

— Но как ще го направиш?

— Не зная. Дори няма да мисля за това, първо съм длъжен да ти намеря скривалище. — И се сетих за Хариет. — Знам къде.

Наведох се и казах на шофьора да спре при първия уличен телефон.

— Така добре ли е? — попита той, като пресече уличното платно и спря пред една дрогерия.

— Аха — отвърнах аз и се обърнах към Мира: — Почакайте тук, трябва да телефонирам.

Когато влязох в дрогерията, разбрах, че има само една телефонна кабина и вътре е някаква жена. Приближих се до мъжа при тезгяха.

— Дали дамата ще говори дълго? С такси съм и бързам.

— Май свършва — отвърна той. — Поне така ми се струва. От обяд е вътре и навярно вече се задушава в тясната кабина.

Поблагодарих му. Явно държеше всичко под око, защото жената остави слушалката и излезе от кабината. Кимна за довиждане на собственика и си отиде.

— За какво толкова бърборят? — подхвана той, опрян на тезгяха, но не го изчаках да свърши. Отидох при телефона и помолих да ме свържат с „Рикордър“.

Казаха ми, че Хариет е при мистър Медокс.

— Не можете ли да пратите някого да я повика? — попитах аз. — Трябва да й съобщя нещо важно.

— Доколко е важно? — телефонистката ни най-малко не се вълнуваше.

— Има пожар в апартамента й и старият й баща е на покрива — излъгах аз. — Ако, според вас, това е важно, направете нещо.

— Не мога да прекъсна разговора на мистър Медокс за подобно нещо. Откога е на покрива?

Щеше ми се да съм зад гърба на тази сладурана. Хубавичко щях да я изненадам.

— Вижте — започнах аз, — няма значение откога е там. Работата е, че апартаментът е в пламъци, а баща й получава световъртеж от височината. Иска да види дъщеря си, преди да му се случи нещо лошо.

— Добре, ще й предам, когато свърши разговора с мистър Медокс — отсече момичето и затвори телефона.

Може би не ми повярва.

Трябваше да изляза от кабината, защото ми свършиха монетите, а когато се върнах, някакъв мъж тъкмо влизаше вътре.

— Вижте, господине — замолих се аз, — преди вас съм. Имате ли нещо против, ако говоря пръв?

— И моят случай е спешен — поклати глава той. — Апартаментът ми е в пламъци…

— А, да и тя е на покрива — допълних с неприязън.

Той ми метна проницателен поглед.

— Как се досетихте? — после сви рамене: — Е, хайде, ще почакам. Има какво да си гледа от покрива.

Поблагодарих му и отново се свързах с „Рикордър“.

— Ако не повикате мис Холидей — заканих се на телефонистката, — някоя тъмна нощ ще ви пребия от бой.

— Да си уговорим среща — начаса предложи тя. — Бедата е, че нощите не са достатъчно тъмни напоследък.

— Как така? — Искаше ми се да я удуша.

— Знаете какво имам предвид. Колко тъмно трябва да бъде?

— Не зная и не искам да зная. Просто ще избера първата тъмна нощ — изръмжах аз.

— По телефона не може да се говори по работа — изкикоти се тя. — Искам да определим деня. Какво ще кажете за довечера? Утре ще има новолуние и ще бъде твърде светло за наказателна акция.

Внезапно нещо проблесна в съзнанието ми.

— Новолуние ли? — повторих. — Новолуние ли казахте, че ще има утре?

— Разбира се, отбелязвам си такива дребни факти. Имат страхотно значение за едно момиче.

— Пет пари не давам — прекъснах я припряно аз. — Коя дата е?

— Трийсет и първи юли. Да не сте претърпели корабокрушение, или нещо подобно?

Едва не изпуснах слушалката. Краят на месеца. Спомних си думите на Док Ансел. Мира щеше да изгуби свръхестествените си способности в края на месеца, когато настъпи новолуние. Погледнах бързо стенния часовник. Беше точно пет и четвърт. Разполагах само със седем часа.

— Ало… ало… ало? — повтаряше телефонистката. — Там ли сте още?

— Струва ми се, че да — изрекох бавно аз. — Ще видите ли как стоят нещата с мис Холидей?

— А срещата ни?

— Дадено, нека бъде тази вечер. Ще мина да ви взема.

— Но как ще ви позная?

— Мен ли? Лесно ще ме познаете. Ще бъда облечен като благородник с левия крак върху дясното рамо. Още никой не ме е сбъркал.

Тя замълча за миг. После попита:

— Не можете ли да направите нещо с този ляв крак?

— Мога да го оставя вкъщи.

— Добре би било — гласът й прозвуча по-бодро. — Мога да понеса старомодния костюм, но не и крака.

— Нали искам да ви сплаша?

Тя се замисли отново.

— Уговорихме се — рече закачливо накрая. — Мис Холидей се освободи. Свързвам ви.

Умът на Хариет бе като бръснач. Нямаше нужда да се впускам в подробности. Разбра какво искам, преди да съм го казал. Обясни ми къде се намира апартамента й, как да вляза и обеща да се прибере по-рано. Благодарих й и затворих. Имах чувството, че съм отслабнал с пет кила, когато излязох от кабината. Сблъсках се с мъжа, който чакаше отвън. Той се извини.

— Прощавай, приятел. Спомняш ли си, защо исках да телефонирам?

Казах му.

— Точно така. Имам най-лошата възможна памет. Знаеш ли, че не мога да се сетя дали пожарът стана днес или миналата седмица. Не е ли ужасно?

Минах край него и излязох на улицата.

Заварих Уиски на пода на таксито, но Мира я нямаше.

— Къде е тя?

— Влезе в магазина — отвърна Уиски. — Ти къде беше?

В гласа му имаше толкова тревога, че се качих в таксито и затръшнах вратата.

— Какво стана? — попитах аз.

— Докога ще се бавите? — ядоса се шофьорът. — Мен ме чакат у дома, ако вас никой не ви чака.

Уиски се озъби.

— Я млъквай! — изръмжа той.

Шофьорът бързо изскочи от колата.

— Да си плюем на петите — извика той, като се мъчеше да разкопчае яката си, — и да изчезваме от тук!

— Върнете се след като потичате. Чака ви приятна вечер.

Шофьорът изобщо не ме чу.

Хукна като луд по улицата.

Обърнах се към Уиски:

— Казвай сега, къде отиде тя?

— Стой наведен — загадъчно измърмори той. — Ченгетата влязоха вътре.

— Какво? — смаях се аз. — Какво означава това? Хванаха ли я?

— Още малко и всичко ще свърши — отвърна той, мрачен като привидение. — Тя е в отсрещния магазин за бельо. Забеляза го в мига, в който ти тръгна, и се спусна натам. Нямах време да я разубедя. На ъгъла стоеше един полицай и я видя. Само за пет секунди извика специалния отряд. Току-що влязоха.

Погледнах към отсрещната страна на улицата. Двама полицаи стояха пред луксозен бутик и с любопитство разглеждаха витрината му.

— Защо не я извеждат? — недоумявах аз, като чувствах, че ми призлява.

— Откъде да знам? — раздразнено отвърна Уиски. Ясно ми беше, че е също толкова загрижен, колкото и аз.

— Хайде, няма да стоя тук и да бездействам. Ще отида да видя какво става. Чакай ме тук. — И аз слязох от таксито и пресякох улицата.

Двамата полицаи понечиха да ме спрат, но аз не се поколебах и те ме оставиха да вляза.

Първия човек, когото видях, бе Кланси.

— Ай, ай — ухилих му се аз. — Купуваш нещичко за женичката си, а?

— Ето те и теб! — кипна той. — Търся те навсякъде. Къде е тя?

Огледах бързо магазина. Действително беше прелестен. Дизайнерът бе положил максимум усилия, за да го разкраси. Хромирана мебел, огледала и дискретно осветление. Килимът бе толкова дебел, чак гъделичкаше глезените ми. Околовръст имаше няколко ниши с манекени в човешки ръст, на които бяха изложени бански костюми, луксозно бельо и вечерни тоалети. Някои от тях изглеждаха като живи и трябваше да ги погледна повторно, за да се уверя, че не подминавам някоя хубавица.

Един полицай пазеше група момичета в дъното на помещението. Изглежда работата му допадаше и аз напълно го разбирах. Всичките сякаш бяха слезли от корицата на моден журнал. Някакъв притеснен тип се мотаеше наоколо. Предполагам, че бе управителят на магазина.

Но от Мира нямаше и следа.

Отново спрях поглед на Кланси.

— За кого питаш? Защо не си почиваш от време на време, приятелю? Животът не е само работа. Погледни онези чаровници в ъгъла. Не се ли ускорява пулса ти?

— Без тези номера — гневно процеди Кланси. — Видели са я да влиза тук, а сега и ти се появи. Да не ме смяташ за тъпак?

— Тя… тя… тя? — повторих аз. — За какво говориш? Коя е тя?

— Птичката Шамуей — Кланси сви юмруци и ме изгледа кръвнишки: — Внимавай, Милън. Обвинена е в убийство.

— Зная, зная. Но какво общо имам аз с това? Просто влязох тук. Не сте ли претърсили бараката? И слушай, Кланси, понеже говорим за това, по-добре ти внимавай. Вестникът ми няма да позволи да ме оскърбяват.

Това го поохлади и той изля гнева си върху полицаите.

— Не стойте като препарирани — изръмжа той. — Търсете я. Претършувайте й навсякъде, разглобете всичко, ако трябва. Тя е тук, намерете я!

Ужасен, управителят се втурна към него.

— Няма да ви позволя! — запелтечи той. — Нямате право да влизате в пробните. Клиентките ми няма да го допуснат. Това е грубо, непростимо нарушение на закона!

— Почакайте — нареди Кланси на полицаите. После се обърна към управителя: — Мислите ли, че ме е грижа какво говорите? Преди пет минути тук е влязла една жена и все още е вътре. Къде отиде?

Управителят чупеше пръсти.

— Въведох я в онази пробна — и посочи някаква празна стаичка близо до една от нишите. — Изчезна. Не видях какво е станало с нея.

— Значи е някъде тъдява — процеди Кланси. — Изпратете една от служителките си във всички пробни. Нека всички жени, които са вътре, да излязат.

— Ще бъде приятно — подхвърлих аз. — Знаменит каубой като теб, свикнал с живота на открито, сигурно не знае, че дамите влизат в пробните, за да се съблекат.

— Не се бъркай! — изрева Кланси. — Ако това е последната ми възможност да открия тази жена, ще го направя.

— Наистина ще е последната, ако изкараш дузина разсъблечени светски дами от пробните — предупредих го аз. — Съпругата на капитан Самърс пазарува оттук.

Той долепи лице до моето.

— Ако не млъкнеш, ще съжаляваш, че си се родил — яростно изкрещя той, но разбрах, че съм го смутил. — Искаш момичето да офейка, нали? Е, добре, няма да може.

Свих рамене.

— Действай. Това е погребението ти.

Той се обърна към управителя.

— Изведете ги! — заповяда. — Всички. Тя се укрива някъде в пробните и се издирва за убийство!

След пет минути шест-седем жени, наметнали набързо по някоя дреха, застанаха възмутени пред Кланси, който имаше вид на умопобъркан. Мира не беше между тях.

Докато Кланси оглеждаше жените, аз се приближих до восъчните манекени. Досетих се къде може да се е скрила тя. И действително, един от манекените ми се стори познат. Вгледах се по-внимателно и срещнах умоляващия поглед на Мира. Облякла бе елегантна черна рокля, а голяма шапка с периферия скриваше лицето й. Изправена до останалите манекени, тя можеше да бъде разпозната само от човек, застанал непосредствено до нея.

— Махай се — изсъска Мира. — Не ме гледай!

— Но аз трябва да те гледам — прошепнах. — Защото те обичам и защото изглеждаш страхотно. Страх ли те е, скъпа?

— Ужасно! — отговори тя. — Но все пак не стой тук.

— Махам се, но ще се върна.

Тъкмо, когато си тръгвах, една от продавачките пристъпи към мен.

— Здравейте!

Изгледах я и се спрях. Беше червенокоса. Как да ви кажа, обичам червенокосите. Особено ако имат млечнобяла кожа, зелени очи и закръглени форми. Това момиче притежаваше всички тези качества, така че казах „Здравей!“ и повдигнах шапката си.

— Искате ли да купите тази рокля? — попита продавачката с усмивка. — С удоволствие ще ви помогна при избора.

Хвърлих бърз поглед към Кланси. Той все още бе зает с възмутените жени.

— Наистина ми мина подобна мисъл — предпазливо започнах аз, — но нямам какво да сложа в нея, ако я занеса вкъщи.

— Не се безпокойте — тя се приближи по-плътно до мен. — Лошо е, когато човек има прекалено много момичета и роклите не стигат за всичките.

— Това би ми харесало. Аз съм натурист.

Тя премигна насреща ми, но все още не се отказваше.

— В моя наръчник пишеше нещо за натуристите — озадачено каза тя. — Но не си спомням какво.

— Лейди — посъветвах я дълбокомислено, — не се нуждаете от никакви правила. Трябва да следвате инстинкта си.

— Все едно да караш кола без спирачки. Познавам инстинктите си по-добре от вас.

Успя да ме заинтригува.

— Може би ще отидем на разходка с кола някой ден — предложих аз.

— Да не правим прекалено много планове. Да се върнем на роклята. — И тя се обърна към Мира. — Не ви ли се струва, че ще ми стои добре?

— Без нея ще бъдете по-хубава — бързо вметнах аз.

— Не ми харесва тази забележка. Не е стабилна основа за бизнес.

— Че кой се интересува от това? — небрежно подхвърлих аз. — Хайде да отидем някъде и да забравим за бизнеса.

— Да говорим за роклята — упорстваше тя. — Сигурна съм, че ще ми стои добре. Нека да я облека, за да се уверите.

— Някой друг път — рекох аз и тутакси млъкнах, защото видях, че докосва ръката на Мира.

— Страшно е красива — промълви момичето с копнеж. После на лицето му се изписа изумление и ужас и то стисна по-силно ръката на Мира.

Бързо го улових за ръката.

— В миналото можех да гадая на ръка. Искате ли да погледна линиите ви?

— Ако имаме предвид едни и същи линии — с мъка се усмихна то, като продължаваше да се взира в Мира с растящо безпокойство. — Знаете ли, че при допир този манекен е като жив — прошепна момичето.

— Така ли? — потупах бедрото на Мира. — Какви ли не чудеса правят от папие-маше в наши дни!

Все още държах ръката й и тя се поуспокои. С крайчеца на окото си забелязах, че Мира помръдва. Запазвайки застиналата си поза, тя се издигна трийсетина сантиметра над пода и остана така. Обля ме студена пот.

Червенокосата беше с гръб към Мира и не забеляза това. Сложих ръка на рамото на Мира, дръпнах я към земята и я задържах в това положение.

— Наистина ли можете да гадаете на ръка? — попита червенокосата.

— Е, да, минах вечерен курс преди няколко месеца. — Чувствах се ужасно. — Засега мога да говоря само за миналото, но се надявам по някое време идната седмица да стигна до бъдещето.

За секунда пуснах Мира. Тя започна да се издига нагоре, затова отново я задържах.

Червенокосата бързо отдръпна ръката си.

— Ще изчакам до другата седмица. Зная всичко за миналото си. Искам да го запазя в тайна.

Не се изненадах, но не и го казах.

— Като че ли харесвате този модел — попита момичето, — или не можете да решите?

Все по-трудно удържах Мира и само за миг тя се издигна няколко инча във въздуха, преди да успея да я върна на мястото й.

Червенокосата се смая.

— Опитва се… да избяга, така ли? — изплаши се тя.

— Тук има течение — поясних аз. — Манекените са невероятно леки.

Тя се отдръпна назад.

— Знаете ли, никак не ми харесва този манекен, просто не ми харесва.

Кланси, който се бе отървал от негодуващите жени, дойде при нас. Целият бе в пот и много ядосан.

— Защо опипваш тази кукла? — попита той.

— Такъв съм си. Падам си по восъчните кукли — отговорих отчаяно.

— Има нещо странно с този манекен. Той сякаш се опитва да отлети — обади се червенокосата.

Кланси подозрително я погледна.

— Какво искате да кажете… да отлети?

— Не зная, но точно това се опитва да направи.

— Не й обръщай внимание, Кланси — прекъснах я бързо аз. — Говори несвързани работи днес.

Той ме изгледа, а след това погледна Мира.

— Ясно — изсъска той. — Трябваше да се досетя. Ето къде се крие.

И преди да го спра, запрати на пода шапката на Мира.

Тя дори не трепна с очи. Стоеше с безизразен поглед и сковано тяло.

Кланси се вторачи в нея.

— Аха, точно тя е. Престанете да се правите на кукла. Арестувана сте — нахвърли се той върху Мира.

Отдръпнах ръката си от рамото й и отстъпих назад. Тъкмо когато Кланси посегна да я хване, Мира излетя далеч от него. Все в същата скована поза, тя се носеше на около три метра височина.

Това естествено порази Кланси. Той затвори очи.

— Господи! Каква ужасна гледка!

— Какво толкова те тревожи? — удивих се аз. — Не си ли чувал за новите манекени, по-леки от въздуха? Това решава проблемите, свързани с транспортирането им — и приятелски го потупах.

— Какво ме е грижа за проблемите с транспорта! — отвърна той, като наблюдаваше Мира през пръстите си. — Имам си свои проблеми за решаване.

Точно в този момент в магазина се вмъкна Уиски.

Никой не го забеляза сред общата суматоха. Продавачите пищяха, а управителят бе припаднал и конвулсивно дърпаше яката на ризата си. Полицаите стояха като заковани, втренчили ужасени погледи в Мира.

И нещо още по-лошо — червенокосата бе обвила с ръце врата ми и крещеше неистово в ухото ми.

Подходящ момент да се появи Уиски.

Той дойде право при мен.

— Много бързо се уреди — рече той одобрително. — Хубава кукличка си хванал.

Ефектът от думите му бе мигновен: червенокосата сподавено изохка и се свлече на пода. Кланси се отдръпна с побеляло като платно лице, а всички останали притихнаха и се скупчиха едни до други.

— Сега повярва ли на разказа ми за говорещи кучета и летящи жени? — обърнах се към Кланси. — Можеш да им се наслаждаваш на воля.

— Ще повярвам в каквото и да е — Кланси потрепери. — Това е прекалено за мен. Всички трябва да бъдете отведени при капитана.

Уиски навря муцуна в лицето на червенокосата:

— Странно, как припадат тези госпожици!

И започна енергично да я лиже по лицето.

Мигом го ритнах там, където най-много щеше да го заболи. Изненадан, той изруга и побърза да подвие опашка.

— Остави я на мира — строго му наредих аз. — Освен това можеш да се отровиш от толкова грим.

— Всъщност — ухили се Уиски, — беше много вкусен. Но независимо от всичко, просто се мъчех да я свестя.

— Няма нужда. Така си е по-щастлива.

— Не можеш ли да го накараш да млъкне? — помоли Кланси, вперил ужасен поглед в Уиски, сякаш бе някакво чудовище. — Непоносимо ми е да го слушам.

Мира прелетя покрай мен:

— Какво ще правим сега? Да избягам ли?

— Не, не можем да живеем така. Трябва всички да отидем при Самърс и нека той да отсъди.

Тя се спусна по-ниско и се опъна недалеч от мен. Притеглих я към себе си и я целунах.

— Всичко ще бъде наред — обещах й аз. — Ще трябва да се вслушат в здравия разум.

Кланси се помъчи да се овладее.

— Не можеш ли да убедиш дамата да застане на краката си? Призлява ми, като я гледам в тази поза.

— Няма да се съобразявам с вас — намръщи се Мира. — Никога нищо не сте направили за мен.

— Остани така — настоях аз. — Колкото повече хора те видят в този вид, толкова повече свидетели ще имаме. Да вървим, любима.

Хванах я за раменете и я забутах към вратата.

Трябва да е било потресаваща гледка. Мира се бе изтегнала във въздуха с ръце, скръстени на гърдите. Все едно бутах детска количка, само че без колела.

Уиски вървеше в крак с мен:

— Така ли ще минем по улицата, приятелю?

— Това е целта ми — отговорих твърдо аз, като оставих Мира да литне нагоре, докато отварях вратата на магазина.

— Е-хей! — Кланси дотича при мен. — Не можеш да направиш подобно нещо!

— Опитай се да ме спреш — мрачно се възпротивих аз.

Той се огледа отчаяно.

— Момчета! — извика на уплашените полицаи. — Качете и двамата в камионетката.

Полицаите се поколебаха, сетне предпазливо се доближиха.

— Струва ми се, че ни предстои малка неприятност — обърнах се към Мира аз.

Тя стъпи на земята.

— Остави на мен — от очите и излизаха искри. — Досега бях много добра. Но щом другите стават зли, и аз ще стана.

Сега, когато бе стъпила на земята, полицаите сякаш се посъвзеха. Всички вкупом се запътиха към нас.

Мира щракна леко с пръсти към тях и те неочаквано се заковаха на място.

— Заваля — каза смутено един от тях.

— Какви са тези приказки? — изръмжа Кланси. — Няма значение дали вали! Арестувайте тази жена!

Един едър ирландец протегна длан и леко пребледня.

— Свети Боже! — рече задавено. — Тук вали!

Стори ми се, че Кланси ще се побърка.

— Никога не вали в покрито помещение, глупако! — разбесня се той. — Ще откъсна значката от куртката ти, ако не изпълниш заповедта ми!

Мира щракна с пръсти към него и почти моментално и той се втрещи.

— Ей Богу! — извика и погледна към тавана. — Наистина вали!

— Не ви ли казах? — възбудено рече ирландецът. — Мисля да се измъкна от тук.

Това ме заинтригува. Над всеки полицай, както и над Кланси, се сипеха капки дъжд. Не падаха от тавана, а като че ли на метър над главите им.

Докато те объркано се движеха насам-натам, водният душ ги следваше. Беше най-странното нещо, което бях виждал някога.

— Ти ли го правиш? — попитах Мира.

— Разбира се. Не знаеше ли, че мога да правя дъжд? Това стар нагейлски обичай.

Внезапно тя съзря червенокосата, седнала като замаяна на пода.

— Малко дъжд ще освежи тена на тази жена — мрачно добави Мира и разпери пръсти в нейна посока.

Този път не ръмеше. Заваля пороен дъжд. Червенокосата изкрещя диво, скочи и се защура из магазина. Поройните струи я преследваха безмилостно. За няколко секунди стана вир-вода.

— Мисля, че е достатъчно — доволно заяви Мира. — Вече не е толкова привлекателна, нали?

В този момент червенокосата приличаше на удавница.

— Имаш право — съгласих се аз, като се питах дали не полудявам.

Мира отново щракна леко с пръсти и дъждът спря.

Полицаите и Кланси започнаха да се бършат с носните си кърпи. Червенокосата лежеше на пода и истерично риташе с крака.

— Ако някой заговори отново за полицейска кола — студено рече Мира, — пак ще завали.

— Правете, каквото желаете, лейди — съкрушено каза Кланси. — Няма да ви създавам неприятности.

Мира отново зае лежаща поза.

— Бутай ме по улиците. По целия път до полицейския участък. Така ще имаме много свидетели, нали?

Тъкмо когато отново я затеглих към вратата, вътре влезе Богъл.

Един поглед бе достатъчен, за да се разбере, че Сам е пиян. Не погледна никого от нас освен Мира.

— Не мисли, че ще ти се размине — закани се той. — Док бе мой приятел и никоя фуста не може да убие мой приятел, без да бъде ненаказана.

Всички бяхме толкова изненадани, че никой не помръдваше. Мира стъпи на земята и застана в лице с него.

— Не съм го убила аз — тихо промълви тя. — Би трябвало да знаеш това, Сам.

— Точно ти го уби — повтаряше той и в очите му проблесна злоба. — Е, добре, ще си получиш заслуженото!

— Пази се! — извика Уиски и се втурна към нея.

Но твърде късно. Сам стреля с пистолет, опрян на бедрото му. Видях проблясването на изстрела. Мира направи две несигурни крачки напред и се просна на пода.

Всички останаха като вкаменени. Сам разтвори ръка и пистолетът падна на земята.

Спуснах се към Мира. Докато се навеждах към нея, чух Сам да хленчи.

— Не исках да го направя — повтаряше той, — Бог ми е свидетел, не исках да го сторя.

Към следващата част или към съдържанието

Джеймс Хадли Чейс Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка (17)

Метаданни

Данни

Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка

Информация

История

Сваляне / Връзки

Глава седемнадесета

Джеймс Хадли Чейс
Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка (17)