Джеймс Хадли Чейс
Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка (14)

Глава четиринадесета

Шефът на полицията се казваше Самърс. Доста добре го познавах и съвсем не беше лош човек, когато искаше. Иначе бе като буре с барут и можеше да избухне най-неочаквано.

Оставиха ме да чакам близо четири часа, преди да ме отведат при него и нервите ми едва издържаха.

— Здрасти, Милън — поздрави той, когато Кланси грубо ме вкара в стаята. — Съжалявам, че трябваше да чакаш. Седни.

Кланси застана зад Самърс и мрачно хапеше угасналата си пура.

След като се ръкувах, седнах.

— Няма нищо — казах нехайно, сякаш пет пари не давах. — Случва се.

— Да, така е. — Той ме изгледа продължително, после извади кутия с пури и я бутна към мен. — Вземи си.

Запалихме и той подхвана:

— Как така си се замесил в убийство? Смятах те за по-умен.

— Не съм се замесил в нищо — отрекох твърдо. — Не си мисли такова нещо. Просто намерих нещастния човечец.

— Аха, намерил си го. Защо момичето е оставило бележка, че го е убило?

— Трудно е за обясняване — отговорих бавно аз, — но Мира не го е убила и не тя е написала онази бележка. Другото момиче е извършило и двете неща.

— Друго момиче ли? — Самърс се скри всред кълба от дим. — Хайде де! Мъж, превърнал се в колбас, говорещо куче и хвърчаща жена. Да, да, Кланси ми разказа.

Кланси се клатеше от крак на крак и настана такова мълчание, та ми се стори, че ръчният ми часовник тик-така като будилник.

— Трябваше да измислиш нещо по-добро — рече Самърс накрая. — Не биваше да ми сервираш такава опашата лъжа. Може би ти е било забавно да будалкаш Кланси, но мен дълго няма да разиграваш, обещавам ти.

Изгледахме се продължително и си казах, че наистина съм сгрешил.

— О’кей. Защо не попитаме самото момиче? Защо питате мен?

— Ще го попитаме, когато го намерим. Ще му зададем доста въпроси, а после ще го сложим на един горещ стол и ще го опържим.

Както и да е, все още не бяха я намерили. И това беше нещо.

— Това бе твоята приятелка, нали, Милън? — сякаш между другото попита Самърс.

— Не — поклатих глава аз, — харесвах я. Беше забавна, това е всичко.

— Богъл твърди обратното.

— Не вярвай на всичко, което говори — отвърнах аз. — Той беше приятел на Док. Смята, че Мира го е убила и ще говори небивалици, за да я осъдят. Предубеден е.

— А ти не мислиш ли, че тя го е убила?

— Вече ви казах — отговорих рязко аз. — Разбира се, че не го е убила.

— Предполагам, че си единственият, който смята така. Дори самата тя признава, че го е убила — и той потупа някакъв лист хартия. Разпознах бележката, която Богъл беше взел.

— И така — изправих се аз, — ти разполагаш с нещо като признание, както и с изцапаната с кръв рокля. Какво мога да направя аз?

— По ножа има нейни отпечатъци, — добави Самърс, поглаждайки тила си. Открихме кичур от косите й по сакото на убития. Твърде много улики, Милън, по-добре внимавай.

— Не мога да ти бъда от помощ — вдигнах рамене аз. — Бих желал, но след като не приемаш моята версия за достоверна, вдигам ръце.

— О’кей — той ме изгледа втренчено. — Разкажи ми всичко. Отдавна се познаваме, Милън, и не те смятам за лъжец. Така че говори. Ще те изслушам.

Кланси простена, но никой не му обърна внимание.

И аз му разправих всичко, което вече бях казал на Кланси, само че по-подробно.

Самърс слушаше, като през цялото време поглаждаше тила си. Не откъсваше студените си, безизразни очи от лицето ми и щом свърших, заяви:

— Наистина. Милън, умът ми не го побира. Дяволска история.

— Аха, дяволска история, както казваш.

— Кучето говори с човешки глас, значи? Истинско куче… и говори. Къде е то сега?

— В някаква ветеринарна клиника. Богъл го заведе. Попитай него, ще ти каже.

— Вече говорихме с Богъл за кучето. Твърди, че никога не е говорило като човек.

— Тогава телефонирай във ветеринарната клиника. Може би е най-близката до Мълбъри Парк.

Лицето на Самърс се поразведри.

— Обади се — обърна се той към Кланси. — Иска ми се да го чуя как говори.

После внезапно си спомних нещо и ми се зави свят.

— Почакайте, то вече не говори — спрях ги аз. — Някой го е ударил по главата и сега само лае.

Настъпи дълго, мъчително мълчание. Месестото лице на Самърс потъмня.

— Сега само лае, а? — повтори и като забеляза, че Кланси се колебае, заповяда: — Намери го, въпреки всичко. Искам да разбера регистрирано ли е ранено куче тези дни.

Кланси излезе.

— Съжалявам, Самърс — започнах аз. — Звучи невероятно, но вчера наистина говореше. Кълна се в това.

— Ако кучето вече не говори, може би и жената е престанала да лети — ядоса се Самърс. — Ако не те познавах, Милън, зле ти се пишеше. Можех да наредя на някои от момчетата да те понатупат.

— Дай ми възможност да го докажа — предложих аз внезапно. — Припомних си, че Самърс обичаше да залага цялата си заплата на едно сечене на колода карти. Бях го виждал дори да залага заплатата си за следващия месец. По-лесно можех да го убедя, ако пробудех хазартния му инстинкт. — Виж, Самърс, ако доведа двете момичета в кабинета ти и ги видиш, ще ми повярваш ли?

— Как ще го направиш? — попита той, но гневът му беше попреминал.

— Дай ми две седмици срок. Първо трябва да ги намеря, а това съвсем не е лесно. Но ще го направя, ако твоите хрътки не са по петите ми и ми дадеш свобода на действие.

— А как ще реагират вестниците, ако не предприема нищо? — попита той, като опипваше замислено дебелия си, къс нос. — Ти си от занаята. Известно ти е какви нападки ще се изсипят отгоре ми.

— Достатъчно време съм бил в играта, за да зная, че ако поискаш, можеш да залъжеш вестниците. — Усещах, че съм на път да го убедя, само че трябваше да използувам някой по-съкрушителен аргумент. — Зад всичко това се крие нещо повече от убийство, истински Моби Дик, и ще имаш страхотна изгода, ако подходиш правилно. Повтарям ти, ако заловиш Мира Шамуей и я обвиниш в убийство, ще пропуснеш нещо, което някаква голяма риба се опитва да потули. Дай ми две седмици отсрочка и ще ти го поднеса на тепсия.

— Коя е голямата риба? — поинтересува се Самърс.

— Това си е моя работа. Може и да греша, но не вярвам да е така. Когато съм готов, ще ти кажа.

— Нима не съзнаваш, че въз основа на това твое изявление, мога да те задържа като съучастник — предупреди ме Самърс, като внезапно отново стана строг.

— Къде са свидетелите ти? Нищо не съм казал.

Той се престори на ядосан, но после се усмихна:

— Давам ти една седмица. Разполагаш с една седмица от днес нататък, за да ми доведеш двете момичета в този кабинет. Ако не го сториш, ще издам заповед за арестуването ти като съучастник. Ще видим тогава дали няма да те принудим да признаеш всичко. Съгласен ли си?

— Дадено — не се поколебах аз и му подадох ръка.

Той небрежно я стисна.

— Добре, Милън, свободен си. Помни, че те очаквам по същото време, след две седмици тук с двете момичета. И нямаш право да напускаш града, освен ако не ме предизвестиш къде отиваш. Разбрано ли е?

— Естествено — отвърнах аз и се запътих към вратата.

— Мисля, че няма да имаш голям късмет — заяви той, когато вече излизах. — Не съществуват две момичета.

— Ще говорим по този въпрос следващия път, когато се видим.

И затворих вратата след себе си.

Кланси минаваше по коридора и ме изгледа смаяно:

— Къде, по дяволите, си тръгнал?

— На Самърс не му трябвам до другата седмица — весело подхвърлих аз. — Някакви новини за кучето ми?

— Ами да. Имало е едно овчарско куче в Източната клиника. Ударено било по главата, но офейкало преди да се погрижат за него. Навярно това е било твоето куче.

— Навярно. Би ли поговорил с Богъл за това? Като че ли не съм единственият, който разправя небивалици.

Кланси се намръщи.

— Ще поговоря с него — съгласи се той кисело.

— И още нещо, Кланси. Би ли го държал настрана в продължение на една седмица? Ще ти бъда много благодарен.

— А, така ли? — втренчено ме изгледа той. — Какво си намислил?

— Няма значение. Попитай Самърс, той ще ти каже. Но Богъл има погрешна представа за нещата и по-добре да стои настрана. Нали ще направиш това за мен? Ще напиша за теб нещо хвалебствено, ако изведа историята до успешен край.

— Думите ти ме подсетиха, че Медокс телефонира преди няколко часа. — Кланси щракна с дебелите си пръст. — Искаше веднага да отидеш при него.

— Медокс ли? — смаях се аз. — Иска да ме види?

— Точно така — потвърди Кланси.

— Добре, благодаря, Кланси. Довиждане.

И напуснах възможно най-бързо полицейския участък.

Щом излязох на улицата, едно такси забави ход и шофьорът ме погледна с надежда. Кимнах и той спря.

— Вестник „Рикордър“ — казах аз и отворих вратата. Но спрях. В дъното седеше някакво момиче.

— Каква е тази работа? — обърнах се аз към шофьора. — Ти имаш клиентка, тъпако.

— Качете се, мистър Милън, трябва да говоря с вас — рече момичето.

Гласът му ми беше познат и аз надникнах повторно в таксито. Там седеше Лидия Бранд и в ръцете си държеше малък автоматичен пистолет. Чипото му носле бе насочено към жилетката ми.

— А, здравейте — смотолевих аз, защото нищо друго не ми дойде наум.

— Качете се — повтори тя. — Освен ако не искате да си имате още един пъп.

— Не точно пред полицейското управление — отговорих аз нервно. — Много ще се разстроят.

Влязох вътре и предпазливо седнах до нея.

Шофьорът мигом потегли.

Лидия Бранд бе облечена в елегантна масленозелена рокля и носеше вишневочервен тюрбан, ръкавици, чанта и обувки в същия цвят. Сякаш беше излязла от някой магазин на Пето Авеню.

— Не ви ли казах, че съм чувствителен към женския ви чар, красива пеперудо? Излишно е да ме отвличате с пистолет.

Следях я много внимателно, защото не ми харесваше професионалния, почти небрежен начин, по който боравеше с пистолета. От такова близко разстояние един куршум на тази играчка би ме направил ужасно нещастен.

— Мистър Кругер желае да ви види — безучастно каза тя. — Струваше ми се, че не горите от желание да дойдете.

— Да не видя Пепи? Не ме познавате. Бленувам за него. Искам да имам неговия автограф и да нося старите му дрехи.

— Много забавно — погледът й потъмня. — Няма да ви е толкова весело след малко.

— Не ме заплашвайте — усмихнах се аз. — Пепи иска да ми даде работа. Щях да му се обадя на всяка цена.

Тя постави пистолета върху чантата си и сключи дългите си, фини пръсти отгоре му. Дулото все още сочеше към мен, но бе махнала пръста си от спусъка и това ме поуспокои.

— Следващия път, когато се биете, трябва да изберете някой по-дребничък от вас — подметна тя, като хвърли поглед на синините ми.

— Няма значение — облегнах се назад аз. — Знаете ли, много тъпо беше от ваша страна да ме причаквате точно пред полицейския участък. От гледна точка на Пепи, а и от моя гледна точка. Не е най-умното нещо на света, да показвате на ченгетата, че се интересуваме един от друг.

— Какво искате да кажете? — изпитателно ме погледна тя.

— Пуснаха ме на свобода, но съм готов да се обзаложа на последния си чифт чорапи, че ме следят и ще бъда следен от сега нататък.

Бях напипал вярната струна. Лидия Бранд се разтревожи.

— Следят ли ви? — повтори и бързо погледна през задното стъкло.

Уличното движение бе оживено и тя не забеляза нищо подозрително.

Но тази нейна реакция ми стигаше. Лиших я от оръжието, преди да усети.

Тя ми мяташе свирепи погледи.

— А сега — подех аз, — нека бъдем разумни. Кажете на шофьора да ни откара до моя апартамент. Искам да поговоря с вас.

— Говорете тук — отвърна с лек фалцет Лидия Бранд.

— Не ставайте глупачка — отсякох аз. — Досега вие се забавлявахте, сега е мой ред. — Наведох се напред и дадох на шофьора адреса си. — И карай бързо, красавецо.

Той не смени посоката, продължаваше все така към Пето Авеню.

— Един от вашите ли е? — обърнах се към нея аз.

Тя не отвърна нищо, но беше ясно, че съм прав. Извадих пистолета от джоба си и го опрях във врата на шофьора.

— Сигурно не ме чу първия път — казах аз.

Той сви от главната улица, а аз се облегнах назад.

— Ще ми платиш — изсъска жената.

— Бъди разумна. Погледни назад — и посочих голямата черна кола, която ни следеше. — Това е законът, а сега позволи ми да ти кажа нещичко: замесен съм в убийство. Ако сметнат, че Пепи има пръст в тази работа, ще го унищожат, без много-много да му мислят.

Тя недоумяваше.

— Няма защо да нервничиш толкова — продължих. — Само искам да поговоря с теб, а после ще отида при Пепи. Но преди това трябва да се отърва от преследвачите ни.

По пътя никой не продума повече. Когато слизаше от таксито, я предупредих:

— Никакви истерии. Просто влез в сградата.

Шофьорът — кльощав младеж — я погледна въпросително, но тя без да промълви нито дума, мина по алеята и влезе вътре. Дадох му половин долар.

— Предай на Пепи, че няма да се бавя.

И го оставих да гледа подире ми.

Когато влизах, голямата черна кола мина по улицата. Зърнах Кланси, надничащ през стъклото и тихо затворих входната врата.

— Сядай и се чувствай като у дома си — казах и посочих един фотьойл на Лидия.

Тя застана пред мен.

— Какво целиш? — попита тя гневно. Кобалтовосините й очи бяха тъмни, а устните й — стиснати.

Хванах я за ръката и я побутнах леко към креслото.

— Искам да говоря с теб — повторих аз и останах прав до нея. — Днес следобед Ансел е бил убит. Бил е убит от момиче, което се представя за Мира Шамуей.

— Той е бил убит от Мира Шамуей — възрази тя тихо.

Е, сега поне позициите ни бяха ясни.

— Къде е тя? — попитах аз.

— При мистър Кругер.

— И другата ли е при него?

— Няма друга.

— О, да, има — рекох аз мрачно. — Този разговор не се брои. Никой от нас няма свидетели и бих желал да си изясня работата.

— Няма друго момиче — настоя тя.

— Добре, няма. Какво възнамерява да прави Кругер с нея?

— Ще ти каже, когато се видите.

— Затова ли иска да се срещне с мен?

— Да.

— Защо е убила Док Ансел?

— По-добре питай нея.

— Кажи ми ти.

Не отговори нищо.

Отдалечих се от масата и отидох до прозореца. На срещуположната страна на улицата стоеше някакъв тип, който бе закрил с вестник лицето си. Всичко в него — от шапката до плоските му крака — говореше, че е полицай. Обърнах се към Лидия.

— Какво общо има всичко това с Андаса?

— По-добре ме пусни — неочаквано заяви тя, като грабна чантата и ръкавиците си. — Май останах тук доста дълго.

— Е, да — съгласих се аз, — е, да.

Не ми се искаше да го правя, но тази мисъл ми мина през главата, когато тя се изправи. Една от онези мисли, които ти идват изневиделица и човек действа начаса.

Ударих я по върха на брадичката с къс десен удар. Кълна се, че нищо не усети и се просна на пода, преди да възвърна равновесието си.

Коленичих до нея и повдигнах клепача й. Нямаше да се съвземе скоро. И така, Пепи имаше в ръцете си Мира, а пък аз — Лидия. С плъх като Пепи бе добре да държиш някоя от играчките му, щом той държи една от твоите.

Доближих се бързо до прозореца. Полицаят все още беше там. Това нямаше да осуети плана ми, но щеше да го затрудни.

Влязох в банята и намерих ролка със скоч. Върнах се във всекидневната и облепих с него ръцете и глезените на Лидия Запуших устата й с най-хубавата си копринена носна кърпа и я сложих на канапето.

След това запалих цигара и се замислих. Веднага щом разбере, че съм я отвлякъл, Пепи щеше да изпрати няколко от горилите си в моя апартамент. Така че трябваше да я махна от тук. Въпросът беше, къде можех да я заведа? И дори да знаех къде, как щях да я измъкна оттук с онова ченге на прага?

Върху това наистина заслужаваше да се помисли.

Сградата, в която живеех, имаше и заден вход. Но вероятно и там чакаше някое ченге. Отидох в кухнята и погледнах към уличката. Бях прав. Един висок здравеняк се разхождаше пред входа.

Недоумявах как бих могъл да изляза от сградата с Лидия, без да бъда видян. Не можех да си представя, че тя доброволно щеше да върви с мен, след като я отвържа. А да я понеса пред очите на закона съвсем не вървеше.

Длъжен бях да действам бързо. Трябваше да я изведа от апартамента, преди таксиметровият шофьор да е уведомил Пепи, че съм й отнел пистолета и съм я принудил да влезе в къщата. Полицаите, пазещи двата входа, донякъде осуетяваха възможността Пепи да изпрати своите грубияни при мен. Но това бе единствената ми утеха.

Качих се на горния етаж, като отчаяно търсех изход. Отидох в стаята си, но не забелязах нищо, което да ме наведе на някаква идея и разсеяно влязох в стаята на Мира.

За мой късмет съзрях в един ъгъл манекен в човешки ръст, моделиран с размерите на Мира. Тя го използуваше при магьосническите си опити и мигом ми хрумна нещо.

Манекенът беше с вечерна рокля, можеше да стои изправен и да сяда. Доближих се и го повдигнах — не беше тежък.

Отнесох го във всекидневната и го поставих до Лидия.

След това отново погледнах към полицая отпред. Никога не бях го виждал и това означаваше, че и той не ме познава.

Върнах се в стаята си и подбрах светъл костюм за разлика от костюма, който носех. Изнамерих и една широкопола шапка, която нахлупих над веждите си. Доближих се до леглото, издърпах двата чаршафа и пак слязох долу.

В стаята имаше малка кръгла масичка с диаметър около метър. Точно такова нещо ми трябваше — взех отвертка и я разглобих на части.

След това седнах на пода и прикрепих по един от краката на масата зад всяко от колената на Лидия — използувах скоч. Другите два крака закрепих към тялото и.

Поставих я права. Дървените крака на масата я задържаха изправена, а аз тъкмо това исках. Сетне я сложих отново на пода, свалих обувките й и отидох в кухнята. Там намерих няколко дълги винта, с които закрепих обувките към горната повърхност на масата. После с мъка я обух и завързах здраво обувките.

Отново я изправих и отстъпих крачка назад. Изглеждаше абсолютно като восъчен манекен на поставка, каквито виждаме в шивашките ателиета.

Всичко това ми отне около десетина минути и трябваше да побързам. Залепих още малко лента на устата й и закрепих ръцете й към краката на масата. Струваше ми се, че дори и да се свести, нямаше да може да се движи и да привлече вниманието.

После я завих с един от чаршафите и я завързах през кръста с парче връв. Съвсем същото направих и с манекена.

Поставени една до друга, както бяха завити с чаршафите, в никакъв случай не можеше да се различи коя от двете фигури е Лидия.

Сега идваше ред на трудната част. Сградата имаше две крила. Ние живеехме в западното. Всяко крило бе свързано с дълъг коридор. Имаше четири входа, водещи към улицата, така че полицаят отвън можеше да наблюдава едновременно всички входове.

Но аз разсъждавах по следния начин. Той ме бе видял да влизам с Лидия през западния вход. Знаеше, че съм в тъмен костюм. Оставаше ми да се надявам, че ако излезех, облечен със светъл костюм през северния вход, полицаят може би нямаше да ме свърже с човека, влязъл през западния вход. Тъй или иначе, нямах друго спасение.

Взех Лидия под едната си мишница, а манекена под другата. Двете заедно бяха доста тежки, но можех да ги нося. Излязох от апартамента и тръгнах по коридора, докато стигнах северното крило. Оставих Лидия и манекена на пода и като нахлупих още малко шапката над очите си, излязох на улицата.

Имах чувството, че ме следят сто очи. Огледах се надясно и наляво. Полицаят, охраняващ западното крило, бавно се запъти към мен. Предполагам, че просто искаше да провери кой съм.

Обърнах се и тръгнах към него. Видях, че се колебае, после се върна към западния вход. Кой казва, че атаката не е най-добрата форма на отбрана?

Погледнах през рамо и спрях накрая на тротоара. Щом мина такси, извиках и шофьорът закова колата на място.

В това време мина друг, патрулиращ полицай. Хвърли ми нехаен поглед и аз рискувах.

— Хей, офицере! — извиках аз, като се доближих до него. — Имам нужда от помощ и от вашата закрила.

Той придоби озадачен вид, но се разведри, като видя петдоларовата банкнота, грижливо сгъната в ръката ми — език, който разбират всички ченгета.

— Разбира се, с удоволствие — съгласи се той.

Пъхнах му парите. С крайчеца на окото си забелязах, че полицаят, охраняващ западния вход, внезапно се заинтересува какво става. И тръгна към мен.

Сграбчих патрула за рамото и го поведох навътре.

— Това е номер. Искам да сложа две восъчни кукли в леглото на моя приятел. От доста време искам да му отмъстя, а жена му е доста ревнива.

Все така говорейки, го заведох до Лидия и куклата. Взех манекена и дръпнах чаршафа, за да види лицето му от папие-маше.

— Нали е като жива? — попитах аз.

Той зяпна от изненада:

— Ще сложите това чудо в нечие легло?

— Нещо повече — добавих аз, — ще сложа и двете в леглото на приятеля ми.

Помислих, че ще му се спука някой кръвоносен съд. От години не бях виждал някой да се смее толкова силно. Докато се пляскаше по бедрото и мучеше, трябваше да се преструвам, че и на мене ми е весело. Но целият бях в пот при мисълта, че Лидия може да дойде на себе си, да направи някакво движение и тогава той щеше да разбере номера.

— Помогнете ми — подканих го аз, щом престана да се кикоти, за да избърше очите си и пъхнах манекена в ръцете му. — Ще я отнесете ли до таксито. Ако шофьорът види всичко това и наблизо няма представител на закона, ще помисли, че отвличам някого. И внимавайте, да не би от липса на кавалерство да се възползувате от дамата, която е толкова беззащитна.

Той прихна отново. После обгърна манекена с ръце.

— Танцувате ли, госпожо? — попита той и се обърна към мен: — Мирише на уиски.

— Какво от това? И вие щяхте да миришете на нещо, ако бяхте толкова вдървен.

— Ама, разбира се, не се сетих. — И се заклати към изхода, като сумтеше развеселен.

Грабнах Лидия, която се размърда, когато я вдигнах. Обля ме пот, но трябваше да издържа докрай. С бързи крачки настигнах веселяка.

В същия миг се приближи другият полицай и неодобрително ни загледа.

— Какво става тук? — осведоми се той, като огледа двете завити фигури.

— А, ти ли си, О’Хара? — патрулът смръщи лице. — Свети Мойсей! Защо си пъхаш носа в моя район?

— Тук съм със специално поръчение — отсече ченгето. — А ти какво пренасяш?

— Гледай си специалното поръчение — троснато отвърна другия. — Помагам на този симпатяга да отвлече две мадами.

И той прихна отново.

О’Хара и шофьорът на таксито се ококориха.

Опитах се да мина покрай О’Хара и да вляза в таксито, но той бе прекалено близо до вратата и не успях. Боях се да не привлека вниманието му. Досега дори не беше погледнал към мен.

— Отвличане ли? — повтори глупаво той. — Не мога да разбера. Това е престъпление.

Патрулът се обърна към мен:

— Този човек сякаш намеква, че детективите са доста големи тъпаци.

И отново се заля в смях.

Разгневен, О’Хара впери поглед в мен:

— Какво, по дяволите, става тук? Какво пренасяте?

— Покажете му, лейтенанте — с някакво подобие на усмивка го подканих аз. — Не бива нищо да крием, може да ни арестува.

— Това са манекени, идиот такъв! — каза патрулът.

— Този симпатяга иска да ги сложи в леглото на свой приятел. Забавно, нали?

— Манекени ли? — смаяно повтори О’Хара. — Откъде си сигурен, че е така?

— Какво, по дяволите, мислиш че са… трупове ли? — разгорещи се другият. — Да не си откачил? Да не си въобразяваш, че ще вкарвам трупове в таксито?

— От теб всичко може да се очаква — мрачно издума О’Хара. — Чувал съм какво ли не за теб.

Патрулиращият полицай тикна манекена в ръцете ми и стисна юмруци.

— Така ли? — заканително попита той, като доближи лице до лицето на О’Хара. — Какви неща?

— Няма значение — нехайно отвърна О’Хара. — Но съм чул достатъчно, за да знам, че не те бива особено много.

Лидия се размърда в ръцете ми и леко изпъшка.

И двамата спряха да се зверят един на друг и се обърнаха към мен.

— Това е от краставицата, която ядох на обед — припряно казах аз.

— Аха — закани се О’Хара. — Не яжте повече краставица, никак не ми хареса този звук.

— Защо да не яде краставици човекът? — свирепо попита другият. — За кого се мислиш ти, по дяволите?

О’Хара се намръщи.

— Аз зная кой съм — подигравателно рече той, — но не бих казал същото за някои други хора.

През това време шофьорът на таксито започна да губи търпение.

— Слушайте, господа — жално подкани той, — ще използувате ли таксито, или не?

И двамата се нахвърлиха върху него.

— Ще чакаш и толкоз — изръмжа патрулът. — Когато свършим, ще ти кажем, разбра ли?

Шофьорът се разтрепери от яд.

— Не ме е страх от никакви полицаи!

О’Хара насочи вниманието си към моята особа.

— Откъде да знам, че са манекени? — студено ме изгледа той.

Внезапно се ядосах и блъснах картонената кукла към него:

— Погледнете и вижте сам. До гуша ми дойде от всичко. Помолих този лейтенант да ми помогне и трябваше да се изсипе цялата полиция и да се нахвърли отгоре ми.

— Ами да, така си е — застана на моя страна патрулът.

О’Хара полипа внимателно манекена, надникна да види и лицето му и като че ли се успокои.

— Що за идиотски номер! — каза той, като отново подаде куклата на другия.

Докато вкарвах Лидия в таксито, тя нададе глух стон.

О’Хара се обади:

— Краставица, а?

Погледнах го през рамо:

— Май си психопат.

И се качих на колата.

— Почакай! — той се спусна към мен. — Искам да видя и другия манекен.

Насмалко да се изприщя от ужас.

— Ако смятате, че ще го разопаковам само за да задоволя любопитството ви, много се лъжете — отвърнах аз и затръшнах вратата.

— Остави го на мира — намеси се веселякът, — досадник, с досадник!

О’Хара явно бе непоколебим. Отвори вратата докрай.

— Искам да видя и другия манекен — процеди той, — и ако се съпротивляваш, ще те закарам в полицията.

Пак излязох от колата. Така поне можех да побягна.

Точно когато посягаше към Лидия, някакъв тип излезе от западния вход на моята кооперация и пое в обратна посока.

— Не е ли това човекът, когото търсите? — попитах аз, като го издърпах от таксито и възбудено замахах.

Той погледна натам, изруга тихо и хукна като луд.

Обърнах се към патрула.

— Да потеглям ли, преди да се е върнал? — И тъй като не бях сигурен, че ще различи парите в здрача, постарах се втората петдоларова банкнота да прошумоли между пръстите ми.

— Естествено — протегна ръка той. — Потегляйте.

— Четиридесет и четвърта, Уест — извиках първото нещо, което ми дойде наум. — И натиснете газта.

Щом колата се стрелна напред, аз се отпуснах между Лидия и манекена с въздишка на облекчение. Дори, когато Лидия започна да пъшка и да буйства, окото ми не трепна.

— Пак тази проклета краставица, дето сте яли — избърбори шофьорът. — Наистина, господине, вашият зарзаватчия трябва да изпитва угризения.

Затиснах с ръка устата на Лидия.

— Ако не млъкнеш — озъбих се аз, — ще те удуша.

Колата залитна встрани и шофьорът попита:

— На мен ли говорехте?

— Не ставай смешен, мога да говоря на стомаха си, ако искам, нали? — отвърнах аз, като стисках лицето на Лидия между пръстите си.

— Иска ми се да не го правите, господине — помоли шофьорът. — Плашите ме. Освен това, стомасите не се душат. Можеш да ги риташ, да ги тровиш, но не и да ги душиш.

— Не съм мислил по този въпрос — измърморих аз, като изтрих потното си лице със свободната си ръка. — Благодаря ти, приятелю, друг път ще го зная.

— Няма защо — безгрижно отговори мъжът. — Уреждат се онези, на които им сече пипето.