Джеймс Хадли Чейс
Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка (12)

Глава дванадесета

Когато пристигнах при Манета, Мира я нямаше и аз отидох на бара.

— Един ментов коктейл — поръчах на бармана. — Искам да ви предупредя, че съм от школата на мачкачите, затова държа да намачкате ментовите листа в коктейла ми, а не само да ги натопите. Разбрахте ли?

— Тук винаги го правим, сър — отвърна той с усмивка. — Натриваме и ръба на чашата с мента.

— Чудесно. Не е трябвало да ви казвам нищо, но има хора, които само накисват ментата.

— Те просто са невежи, сър — рече той и отиде на края на бара, за да приготви коктейла ми.

Запалих цигара и се замислих за Пепи. Не можех да разбера, защо ми предлагаше работа. Доколкото го познавах, предположих, че зад това се крие нещо. Можех да се хвана на бас, че той познава Кели и двамата се бяха виждали.

Докато мислех, в бара влезе едно момиче. Беше облечено в яркооранжева копринена рокля, която достигаше на един инч под коленете му. През раменете си бе наметнало бял копринен шал на големи червени точки, а симпатичната му филцова шапка, в бяло и червено, бе дръзко килната на главата му.

Това беше Мира. Не зная защо, но не можах да я позная в първия момент. Имаше нещо в походката й, някакъв непознат за мен израз в очите й, които я правеха да изглежда като непозната. Веднага щом ме видя, тя помаха с ръка, усмихна се и се приближи.

— Здравей, много ли те накарах да чакаш?

— Аз… аз не можах да те позная — измънках аз. — Може би е заради новата рокля.

Тя ми хвърли остър поглед.

— Харесва ли ти? — полюбопитства, като ми се усмихна отново. — Специално за тебе е.

— Мисля, че е страхотна — казах аз, чудейки се, кое бе по-различното в нея. — Нека да седнем, — прекарах един изтощителен час.

Тя се приближи до една от масите и седна. Аз я последвах и когато се настанихме с чаши пред нас, рекох:

— Толкова е приятно и отморяващо да гледаш красива жена.

Погледнах с интерес коленете й.

— Имаш много хубави лакти — продължих аз. — Не бях ги забелязал преди.

Тя се засмя.

— Изглежда си придобил ужасно кривогледство след последната ни среща.

— Да — рекох аз, като я гледах отблизо. — Отървала си се от Уиски?

— Отървах се.

В гласа й се прокрадваше някаква зловеща нотка, която ме накара да я наблюдавам още по-внимателно. Тя се усмихваше, но очите й не бяха весели.

— Интересна ли беше сутринта?

— И още как — отговорих й и разказах за Пепи.

Тя стоеше тихо и ме слушаше, а когато свърших, каза:

— Какво мислиш да правиш?

— Имаш предвид работата? Нищо. Не искам да работя за Пепи.

— Но нали работата е хубава?

— Не зная. Парите са добри, но Пепи не е свестен човек, че да работиш с него. Няма да го бъде за дълго.

— Но ти няма да работиш с Пепи, а с Андаса, нали? — отбеляза тя.

— Това е едно и също. Андаса ще бъде подставено лице на Пепи.

— Трябва да помислиш върху това — продължи тя. — Какво ще правиш иначе?

Изпих чашата си, изправих се и рекох:

— Ще помисля, но нека първо се нахраним.

Отидохме в ресторанта. Когато суетнята на келнерите около нас приключи и направихме избора си от менюто, аз попитах:

— Не смяташ ли, че първо трябва да намерим баща ти?

— О, мислих за това. Знаеш ли, не държа особено.

Погледнах я.

— Значи ти е все едно?

— Да.

— А какво ще кажеш за момичето, което се представя за теб?

Тя отново вдигна рамене.

— Не може да ми навреди, нали? Ако баща ми има нужда от евтина победа, достатъчно голяма съм, да го оставя да я има. Нека не говорим за това, да поговорим за теб. Не смяташ ли, че трябва да се огледаш наоколо за работа?

— Значи сега мислиш за мен? Това е нещо ново от теб.

Тя ме погледна и в очите и долових израз, който накара кръвта във вените ми да закипи.

— Защо да не мисля за теб и твоето бъдеще? — попита тя, като сложи ръката си върху моята.

— Да не би изведнъж да си решила, че може би ме харесваш мъничко? — казах аз, като стиснах ръката й.

— Възможно е. Възможно е да те харесвам много, но трябва да имаш стабилна работа.

— И тогава? — попитах аз. — Мога да намеря постоянна работа. Човек с моя опит…

— Защо не се срещнеш с Андаса и не разбереш, дали би могъл да работиш с него? — предложи тя малко прекалено настойчиво.

— Не се ли горещиш прекалено много заради този тип? — попитах подозрително. — Убеден съм, че искаш да работя за него.

— Искам да си намериш хубава работа.

— Струва ми се, че ми натрапваш Андаса — отвърнах аз. — Вече ти казах какво мисля за Пепи и обкръжението му. Може да започна работа, но няма да е с Андаса.

— Не ставай инат — в гласа й се долавяше гняв. — Къде другаде мислиш, че ще печелиш по двеста и петдесет на седмица?

— Не е кой знае каква камара пари. Само от писането на статии ще изкарам два пъти повече.

Мира прехапа устни и погледна встрани.

— Щом мислиш така… — рече тя и издърпа ръката си от моята.

Осъзнах, че обедът не се очертава като много успешен, искаше ми се да я заведа някъде, където да можем да си поговорим. Тя криеше нещо и аз исках да разбера какво е. Завършихме обяда в мълчание. Ако говорехме, беше за хората в залата или други неща от този род и през цялото време тя не ме погледна нито веднъж. Накрая платих сметката и станахме.

Чувствах се леко потиснат. Стояхме и чакахме мълчаливо за такси и когато едно спря до нас, попитах:

— Какво да правим? Да се приберем и да изведем Уиски на разходка, да поседим в парка или нещо друго?

— В парка — реши тя.

Не бях стъпвал в Сентръл Парк от две години. Беше чудесно да отида отново там. Той си беше същият, както винаги. Предполагам, че и след петдесет години ще е така. Майки и бавачки с деца на ролкови кънки, в колички, на тротинетки и велосипеди, щяха да четат или да клюкарстват на слънцето, дълго след като ние ще бъдем заровени в земята. Гребните лодки, накацали като водни насекоми върху езерото, също щяха да си останат. Заклетият нюйоркчанин с умерени доходи не усещаше особено липсата на провинцията. Той си имаше Сентръл Парк, с неговите тридесет тенис корта, деветнадесет футболни и шест хокейни игрища и четири и половина мили дълги алеи, за да се разхожда с момичето си вечер. Това му беше достатъчно. Достатъчно беше и на мен.

Седнахме на сянка и започнахме да наблюдаваме хората, които се разхождаха на групи около нас. Беше чудесно само да си седиш така, но аз имах много неща в главата, за които трябваше да мисля. Когато се опитах да хвана ръката й, тя се отдръпна от мен.

— Не прави представление — каза остро.

— Притесняваш ли се — попитах изненадан. — Да поговорим за нас, Мира.

— Разбира се. Какво по точно?

— Дали да не се оженим? — предложих й аз, без да зная дали го искам или не, но бях любопитен да видя реакцията й.

— Мисля, че не трябва — отговори тя, като гледаше една двойка влюбени, които се разхождаха плътно притиснати от другата страна на езерото. — Защо да се омъжвам? Във всеки случай няма да се омъжа за човек без положение. Защо да го правя? Чудесно се справям и сама.

— Хората не се женят за положение или пари — рекох меко. — Правят го, защото се обичат.

Тя ми хвърли бърз поглед и се засмя.

— Кой ти каза това? Звучи като „Какво трябва да знае всяко момиче“. Тази приказка за любовта си отиде с Гражданската война.

— Понякога ми се иска да те хвърля в езерото — казах сърдито. — Не може ли да сме сериозни поне за малко?

— Не и докато не си намериш работа. След това може би?

— О’кей, ако си намеря работа, ще помислим ли върху това?

— Стига да е достатъчно добра.

— Знаеш ли, ангелче, започвам да се уморявам от меркантилните ти възгледи за живота.

Тя се на цупи.

— Ще се видиш ли с Андаса? Само за да ми направиш удоволствие?

— Какво ти става? — попитах аз, с надежда да се измъкна. — Какво ще кажа на Док и Сам? Не искаш ли да откриеш баща си, или Кели, или момичето, което прилича на теб?

— Рос — рече тя и хвана здраво ръката ми, — нищо няма значение, докато сме двамата. Искам само теб и винаги да бъдем заедно. Не можем ли да забравим за другите двама?

— Добре, бихме могли да ги оставим — произнесох бавно, — но трябва да им кажем.

— Да го направим тогава — каза нетърпеливо тя. — Да им кажем веднага.

— Добре, нямам нищо против — съгласих се аз.

Погледнах часовника си. Минаваше три.

— Би трябвало да са си вкъщи, освен ако Сам не е слязъл до басейна.

Докато вървяхме по многобройните каменни стъпала, които извеждаха от парка, тя попита:

— Ще се срещнеш ли с Андаса?

— Да, ще го видя по някое време тази вечер.

— Обещаваш ли? — каза тя, притискайки ръката ми до себе си.

— Обещавам, щом значи толкова много за теб.

Когато влязохме в апартамента, от кухнята излезе Сам с тревожен израз на лицето.

— А, ето ви — рече успокоен той. — Уиски с вас ли е?

— Не — отвърнах аз. — Мира не го е взимала със себе си.

Сам изглеждаше разстроен.

— Господи! Тогава се е загубил.

После се обърна към Мира.

— Веднага щом ти тръгна, той излезе и не се върна повече. Погледнах на улицата, но него го нямаше. Помислих, че те е последвал и ти си го взела на разходка.

Мира поклати отрицателно глава.

— Не съм го виждала.

— Той ще се появи — казах аз и хвърлих шапката си на стола. — Познавам Уиски! Намерил си е някоя приятелка и сега се опознават.

В този момент в стаята влезе Ансел.

— Намерихте ли Уиски? — попита с тревога той.

— Не се вълнувай, ще си дойде. Просто се разтъпква. Голямо куче като него има нужда от движение и той разузнава наоколо.

Ансел погледна към Мира и каза усмихнат:

— Много си красива тази сутрин. Добре ли мина обядът?

— Да, благодаря — отговори тя и свали шапката си. — Беше много приятно.

Сам я попита:

— Не се ли тревожиш за Уиски?

Тя премигна.

— Не, ако Рос мисли…

— Рос? — рече Сам с широко отворено очи. — О-о! Да не би вие двамата, да започвате да се обичате?

Мира се обърна към мен.

— По-добре ти им кажи — промълви тя и избяга от стаята.

Ансел и Сам ме изгледаха подозрително.

— Какво става? — попита Сам. Приближих се до едно кресло и седнах.

— Не зная — отговорих. — Много неща се случиха, откакто се разделихме.

Разказах им за Пепи, Андаса и Лидия Бранд. Те ме изслушаха мълчаливо, после Док рече:

— Чувал съм за Андаса. Никой не го смята за свестен.

— Аз също — добави Сам. — Беше един от убийците в бандата на Джо-Джо в китайския квартал, когато бях там. Няма нужда да се забъркваш с него.

Посочих с пръст към тавана.

— Това е, което тя иска — казах бавно. — Иска да ви зарежа и да живеем двамата. Заяви, че нищо нямало значение за нея, щом сме заедно и работя за Андаса. Какво ви говори това?

Не им говореше нищо.

— Не иска да се занимава с баща си. Няма нищо против някой да се представя за нея. Сякаш не е тя, а някой друг — продължих аз, като гледах упорито към Док.

— Да — рече той. — Разбирам какво имаш предвид. Чудя се…

— Трябва да разберем — прекъснах го аз, затваряйки очи. — Може би ще е по-добре да се срещна с Андаса.

— И аз мисля така — съгласи се Док. — Вземи и Сам със себе си.

— Къде да го намеря? Знае ли някой от вас?

— Последния път, когато чух нещо за него, живееше в някакъв бардак на Мълбъри Парк — обади се Сам. — Може някой да знае какво прави сега.

— Отиваме там — казах аз. — През това време дръж под око нашата приятелка, не я оставяй да излиза. Може да греша, Док, но се отнасям с подозрение към промяната в сърцето й.

— Разчитай на мен — отговори Док и ние излязохме на улицата, като го оставихме сам.

Мълбъри Парк се намира на север от Бруклинския мост и на няколко ярда от Китайския квартал. В момента представлява засенчен с дървета площад, който градските власти са оборудвали с люлки, плитки басейни и фонтанчета за децата. Изглежда спокоен и замрял, но преди стотина години това е било най-престъпното място в Манхатън. Тук са се намирали Файв Пойнтс и до тях огромното, виещо се здание на Старата пивоварна, обитавано от пълчища черни и бели. Има случай, когато в една стая на Старата пивоварна са били натъпкани седемдесет и пет човека: мъже, жени и деца. Това би трябвало да ви покаже, колко ужасно е било това място. Убийствата са били всекидневно събитие, а децата там са живеели с години, без да напускат стаите си, защото в общите помещения е имало голяма вероятност да бъдат претрепани от някой зажаднял за кръв тип. Младите негодници, които били достатъчно силни да се защитават, се срещали по улиците и образували първите банди на Ню Йорк.

През следващите стотина години продължението на Мълбъри Парк през Чатам Скуеър нагоре до пивоварната остава център на индустрията с пороци на големия град.

Дори и сега Мълбъри Парк е много опасен. Старите банди ги няма, Китайският квартал и Мълбъри Парк са потънали в измамна невинност, но кварталът продължава да бъде развъдник на убийци.

Във всеки случай, когато завихме към площада и поехме между рояците деца, които задръстваха уличките, Сам се почувства като у дома си.

— Къде отиваме оттук? — попитах аз, като усещах по гърба си враждебните погледи на размъкнатите жени, които стояха пред отворените врати на сивите си, мръсни жилища.

— Имах един познат тук — рече Сам, като се почеса по главата, — държеше кръчма някъде наоколо. Как ли му беше името?

Той смръщи лице, докато мислеше. Чаках мълчаливо, като се опитвах да се преструвам, че ме няма. Дори децата спряха да играят и ни зазяпаха.

— Гуляйджията Уокси — каза Сам. — Така се казваше дребосъкът. Той ще знае нещо за Андаса. Познава всички негодници наоколо.

Намерихме гуляйджията Уокси зад бара на зловещо изглеждаща кръчма, на ъгъла на Мълбъри и Кенмейр. Стоеше подпрян на лакти над разгърнатия пред него обеден спортен бюлетин и преглеждаше списъка на конете за надбягванията в три часа.

Той погледна подозрително нагоре, докато ние налучквахме пътя си през малкото, тъмно помещение.

— Хей, Уокси — извика ухилен Сам, — още ли прехвърляш чашите на бара?

Уокси застина. Дебелото му грубо лице, лъснало от пот, светна и той вдигна юмрука си с размер на пъпеш.

— Богъл! — извика той и сграбчи ръката му. — Откъде изскочи, по дяволите?

Сам се ухили, докато друсаше нагоре-надолу ръката на огромния мъж.

— Помислих си да навестя стария негодник. Как са далаверите, Уокси?

Усмивката от лицето на Уокси изчезна.

— Погледни сам. Шест години се трепя в този град и какво? Жалка милостиня от тридесет долара на месец! Глад и мизерия — а удоволствието къде е? Дръжки!

И той се изплю отвратен на пода.

— Я-а-а! — рече Сам с широко отворени очи. — Пък аз си мислех, че този град е готин.

— Беше — отговори мрачно Уокси. — Когато момчетата бяха наоколо. Лъки… спомняш ли си Лъки? Когато беше жив, това беше нещо, но сега… По дяволите, все едно да чакам дядо Коледа да се погрижи за мен.

— Запознай се с приятеля ми Милън — каза Сам и ме побутна напред. — Добро момче е, Уокси. Работим заедно.

Онзи ме изгледа изпитателно, после протегна ръка.

— Приятелите на Сам са и мои приятели — заяви той и стисна ръката ми в хватка, от която запристъпвах от крак на крак.

— Отбихме се, щото мислим, че можеш да ни кажеш нещо — понижи глас Сам.

Уокси почеса сплескания си нос и в малките му, зелени очички проблесна интерес.

— Да не си в рекета, Сам? — попита с надежда той.

— В момента не съм — отвърна предпазливо Сам, — но по всичко личи, че нещата вървят натам. Какво знаеш за Андаса?

Уокси замига.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това. Този приятел се готви да започва работа за него — рече Сам, като ме сочеше с пръст. — Но иска да знае в какво се набърква.

Уокси ме изгледа внимателно.

— Лу е тръгнал нанякъде — каза накрая. — Ризи по двадесет долара парчето, сто и петдесет доларови костюми по поръчка. Лъснал се е и е загладил косъма, а около него се върти цяла сюрия мадами, от които лигите ви да потекат, момчета.

— Каква е играта? — настоя Сам.

Уокси понижи глас.

— Пепи Кругър е зад гърба му. Двамата контролират изкъсо пивоварната.

— Колко изкъсо? — попита Сам, като гледаше с надежда редицата от прашни бутилки зад главата на Уокси. — Какво ще кажеш за едно питие, Уокси?

— Дадено.

Той измъкна изпод бара една черна бутилка без етикет.

— Това е Маккой — добави той и шльопна бутилката пред нас. — Сипвайте си.

Докато Сам наливаше, аз казах:

— Чувах, че Кругър почти си е изпял песента, затова се безпокоях толкова.

— Какво си чул? — задъхан попита Уокси. — Да не си луд? Тези момчета са супер, ясно ли ви е? Нищо не може да ги спре. Никой негодник не може да ги пипне вече.

Но аз не го слушах повече. Гледах към улицата.

— Почакай, Сам — казах внезапно. — Сега се връщам.

И ги оставих да зяпат след мен.

Бях зърнал едно куче, което вървеше от другата страна на улицата под сянката на сградите. В това не би имало нищо особено, ако кучето не беше овчарско, а в Мълбъри Парк не се срещат често овчарски кучета. Сигурен бях, че е Уиски. Докато изляза, кучето бе изчезнало, но аз знаех в каква посока се движи и хукнах през улицата след него. Навлязох в една миризлива алея и продължих да тичам. Нещо на земята ме накара да спра. Погледнах надолу и видях яркокървави петна, образуващи непрекъсната верига от ситни точици. Затичах се и започнах да викам. В края на алеята видях Уиски, който с мъка се влачеше напред.

— Уиски! — извиках и се втурнах напред, точно когато кучето се строполи изтощено на земята. — Какво има, стари приятелю? — попитах аз и се наведох разтревожен над него.

Нямаше нужда да питам. На рамото му имаше голямо петно засъхнала кръв. На главата му зееше рана, сякаш беше ударен много силно с железен прът. Кръв течеше от крака му, където сигурно се беше порязал жестоко. Уиски беше зле и по измъчения му поглед разбирах, че се нуждае от спешна помощ.

— Успокой се — казах аз, като коленичих до него. — Ще те взема оттук.

— Не си губи времето с мен — изръмжа той. — Те я хванаха. Отвлякоха я, когато отиваше да се срещне с теб. Онази, която те чакаше там, не беше Мира… беше другата.

— Другата? — Повторих глупаво. — Кой кого е отвлякъл? За какво говориш, Уиски, момчето ми?

Той понечи да каже нещо, после в очите му се появи ужасен страх. Зъбите му изтракаха и той почти се изправи, за да падне изтощен отново.

— Успокой се — рекох аз. — Ще доведа Сам и ще те оправим, бедни стар дяволе. Но трябва да разбера какво искаш да кажеш. Защо някой ще иска да отвлича Мира?

Уиски само изтрака със зъби, сякаш се опитваше да говори, но за мой голям ужас и потресение, той започна да джавка.