Джеймс Хадли Чейс
Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка (10)

Глава десета

Едва три дни след пристигането ни в Ню Йорк, когато почти се бяхме настанили в един апартамент в Бруклин, аз разбрах, че предчувствията на Док Ансел са основателни.

През тези три дни всички бяхме заети с търсенето на бащата на Мира и като следствие не се виждахме често. Въпреки това усещах внезапната промяна у Мира. Беше станала по-мила и не се караше с Богъл. Изглеждаше някак различна, макар че не се бях опитвал да анализирам в какво е разликата. По-силно от всякога държеше на честността, което изкарваше всички ни от релсите.

Първото реално указание, че нещо не е наред, се получи на третата вечер от престоя ни в Ню Йорк. Бях обикалял различни пресклубове с надежда да открия някаква информация за Шамуей. Предполагам, че добре се бях подредил. Не бях пиян, но достатъчно пийнал, за да не смея да се изкача по стълбите в тъмното. Освен това, не можех да открия ключа на осветлението. Стоях в антрето и се двоумях дали да се катеря на четири крака, или да остана да спя в дневната. Чух някой да се изкачва по стъпалата към апартамента. Секунда по-късно входната врата се отвори и той влезе.

— Кой е? — попитах, взирайки се в тъмното.

Чу се слаб вик и аз познах гласа на Мира.

— Ще запалиш ли лампата? — помолих аз. — Вече пет минути търся ключа.

Тя не отговори и се втурна по стълбите. Различих само силуета й, когато се шмугна покрай мен.

— Много хубаво отношение към приятел. Не можеш ли да кажеш „Здравей“?

През това време тя бе стигнала до най-горното стъпало на стълбището и изчезна. Чувствах се малко ядосан и се чудех какво може да я накара да се държи така. Заизкачвах се припряно нагоре и най-после се добрах до върха. Отправих се право към стаята и и почуках на вратата. Не чух никакъв звук, затова отворих и надникнах вътре. В стаята беше тъмно.

— Мира? — извиках аз. — Какво правиш?

Отвътре долетя сънен глас.

— Какво има?

Сграбчих ключа и го завъртях…

Мира седеше в леглото. Беше облечена в ярка пижама и ме погледна сърдито.

— Що за глупост? — попита рязко тя. — Изчезвай с пияната си, подпухнала физиономия оттук и върви да си лягаш.

Гледах я втренчено.

— Но ти мина покрай мен само преди минута. Винаги ли си лягаш толкова бързо? — попитах смаяно.

Тя се поизправи.

— Ти си пиян. Заспала съм в единадесет часа. Махай се!

Влязох в стаята.

— Говоря ти сериозно, миличка. Някой се качи по стълбите. Мисля, че беше ти. По дяволите, кълна се, че беше ти.

— Звучи като вица с копринените буби. Махай се от стаята ми, преди да съм те изхвърлила, пияница такъв!

Изведнъж се стреснах. Погледнах я. Това беше Мира, която знаех от Мексико. Някаква внезапна промяна я правеше различна от момичето, което познавах през последните три дни.

— Успокой се — рекох аз. — Не съм чак толкова пиян.

Отидох до мястото, където лежаха дрехите й, и докоснах роклята. Беше топла.

— Току-що си се съблякла — казах аз и вдигнах роклята.

— Откъде я взе? — попита Мира сепнато. — Прибрах всичките си дрехи, преди да си легна.

— Тъй ли? Всичко е на стола. Слушай, един от нас не е с всичкия си и това не съм аз.

Мира се измъкна от леглото и се приближи.

— Но аз не съм изваждала тези неща от багажа си, откакто сме пристигнали — рече разтревожено тя.

— О’кей — отговорих аз и оставих роклята. — Няма значение, не искам да знам къде си била тази нощ. Не е нужно да лъжеш толкова усърдно.

— Аз не лъжа! — извика гневно тя. — Ти се опитваш да ме изкараш глупачка!

— Не бих могъл да го направя — отговорих, като изведнъж се почувствах твърде уморен, за да споря. — Лягай си.

Излязох и я оставих.

Признавам, че мисълта за случилото се не ми даваше мира. Не успях да заспя и започнах да си въобразявам най-различни неща. Можех да се закълна, че човекът, изкачил се по стълбите, беше Мира. Въпреки това изглеждаше почти невъзможно да си легне и да заспи за толкова кратко време. И все пак трябваше да е направила точно това.

Защо се престори на заспала? Какво беше правила? Или казваше истината? Почти цяла нощ в главата ми се въртяха подобни мисли. Накрая все пак заспах.

На другата сутрин, докато се бръснех, в стаята влезе Док Ансел. Поздравих го, докато прекарвах електрическата самобръсначка по брадата си. Той седна на края на леглото и каза:

— Мислих много и някои неща ме тревожат.

— Какви неща?

— Това момиче от снимката — произнесе бавно Ансел, — как си обясняваш абсолютната му прилика с Мира?

Избрах си една вратовръзка и отидох до огледалото.

— Не мога да я обясня.

— Там е работата. Тя няма близначка. Не можеш да ме накараш да повярвам, че друго момиче, което не й е роднина, може да прилича толкова на нея.

— Да, но точно това е станало — казах аз. — Може Шамуей да е намерил някоя актриса, която да се е дегизирала като нея. Тип като него би направил всичко за такава сума.

Ансел поклати отрицателно глава.

— Мисля, че работата е по-дълбока. Не казвам, че не си налучкал обяснението, но смятам, че нещата не стоят така.

— Говори направо, какво си открил? — обърнах се аз към него.

— Забеляза ли промяната с момичето напоследък?

Спомних си случката от предишната вечер.

— Имаше промяна — рекох бавно, — но сега си е пак същата.

— Не разбирам. Какво се е случило миналата нощ?

Разказах му. Той седеше и ме слушаше с мрачно лице и тревога в очите. Когато свърших, плесна с ръце и каза:

— Значи съм прав! Те са две. Странни и могъщи влияния има около нас.

— Не започвай с тези неща — рекох раздразнено. — И без тях е достатъчно лошо…

— Чел ли си книгата „Доктор Джекил и мистър Хайд“?

Погледнах го втренчено.

— Така мисля, но не виждам каква връзка има…

— Голяма — прекъсна ме Ансел. — Спомняш си, че това е една история за разделянето на доброто и злото в човека. Знаеш ли, че нагейлистите владеят тази способност? Мисля, че това е станало с Мира.

Облякох бавно сакото си и се погледнах в огледалото. Не изглеждах много добре на ярката слънчева светлина. Бях блед и под очите ми имаше черни сенки.

— Ако не можеш да говориш разумно, по-добре млъкни — казах накрая.

— Това е само, защото отказваш да повярваш. Страхът се ражда от незнанието. Ти започваш да се плашиш.

Седнах на ръба на леглото. Виждах, че тези мисли не го напускат и реших, че ще е по-добре да поговорим.

— Повтори отново.

— Мисля, че е станало така: Куинтъл е разделил доброто и злото в Мира и е създал материализирана форма за всяка компонента. Формите повтарят изцяло оригиналният образец. Така имаме две Мири, които са абсолютно еднакви. Едната притежава всички добри качества на съответния човек, докато другата е носител на лошите. Разбираш ли?

— Това е лудост — възкликнах с неприязън към всичко чуто.

Ансел поклати отрицателно глава.

— Не е, стига да познаваш тези неща. Ако ти бях казал, че кучето ще говори, нямаше да ми повярваш. Сега обаче признаваш, че си го приел за реален факт.

— Да — отговорих, като си спомних отново за събитията от предната нощ. — Значи наистина мислиш, че когато поиска, тя може да се раздвоява и дори да притежава две тела?

— Така мисля. Нека го кажем по друг начин. Не когато пожелае, а когато не съзнава какво става и не се контролира.

— Това би обяснило снощната случка. Те отново са се слели.

— Да.

— Но какво е правила другата? — попитах аз.

— Това е нещо, което трябва да открием. Там се крие опасността за Мира.

— Какво искаш да кажеш?

— Да се върнем на първите предпоставки — продължи Ансел. — В природата на всеки човек има скрито зло. Хората контролират в различна степен злите си инстинкти. От възпитанието, средата и силата на характера зависи, дали тези инстинкти ще вземат връх. Ако злото в нас бъде извлечено, без ограничаващото влияние на инстинктите ни за добро, ще се получи нещо съвършено примитивно, което може да предизвика много беди. Неприятно ще ми бъде Мира да страда за нещо, което не е направила.

Това беше над моите възможности.

— Нещо, което не е направила? — повторих аз.

— Да. Представи си, че другата Мира, онази от снимката, си науми да извърши престъпление. Може ли нашата Мира да бъде обвинявана за това?

— От къде на къде?

— Всичко зависи от обстоятелството, дали някой ще е видял другата Мира на местопрестъплението — отговори Ансел. — Те са съвсем еднакви и отпечатъците от пръстите им са еднакви. И двете лесно се запомнят. Не можеш ли да разбереш колко опасно би могло да бъде всичко това?

Поех дълбоко въздух.

— Търсиш си белята. Тази работа е прекалено голяма за мен. Единственото, което трябва да правим, е да търсим Шамуей. Хайде, надушвам закуската.

— Почакай, какво ще кажеш за онзи мъж, Кели? Може би ще успеем да го открием?

— Може би. Ще го обмислим на закуската — отговорих аз.

Богъл седеше на масата в дневната.

— Всичко е готово, приятелче — приветства ме той. — Шунка с яйца, какво ще кажете.

— Харесва ми. Мира не е ли слизала?

— Не — каза Сам и се отправи към кухнята. — Мадама като нея обича да се излежава. Освен това й трябва половин сутрин, за да стане. Искам да приключим със закуската.

Когато той излезе, казах на Ансел:

— Старият Сам започва да прилича на жена домакиня. Мислиш ли, че оглупява или нещо подобно?

Ансел разсеяно поклати глава.

— Винаги е искал да има собствен дом. Много ми е говорил за това в пустинята. Забавно, нали? Като си помислиш, че се е движел между най-жестоките бандити на Чикаго, а погледни го сега. Шета наоколо, поддържа къщата чиста, готви и прислужва на Мира.

Точно тогава Сам влезе с една табла и постави храната на масата. После се стрелна обратно към кухнята и се върна с по-малка табла, която отнесе към стаята на Мира.

— Кели — казах с пълна уста. — Това е идея, Док. Чудя се дали ще успеем да се свържем с него.

— Може би във вестника ти ще знаят — отговори Ансел, като сипа кафето. — Има ли някой там, когото да можеш да попиташ?

Помислих за момент.

— Да, Доуди е точно човекът. Той е нещо като секретар на Медокс и сигурно знае нещичко.

— Сам се върна, подсвирквайки си весело, и като придърпа един стол до масата, седна на него.

— Това куче ще ме убие — каза той. — Господи! Никога не сте виждали такова нещо. Седи при детето и си приказват сякаш са двойка професори. Не разбирам, какво намират да си говорят.

Бутнах чинията с пържената шунка към него.

— Не им обръщай внимание. Какво значение има, щом не се бият? Приемам, че не е лесно да се говори с Уиски. Предполагам, че е така, защото ме смущава.

— Това куче е умна глава — рече Богъл, като разкъсваше шунката с вилицата си. — Има мисъл на политик.

— Не познаваш ли този приятел, Кели? — попита Ансел. — Онзи, дето е помогнал на Шамуей.

— Кели? — Повтори Богъл. — Има три милиона Келивци. Познавам двама-трима от тях, но докато не видя човека, не мога да кажа нищо.

— Не се безпокой за това, Док — обадих се аз, като си сипвах още кафе. — Веднага щом свърша със закуската, отивам в „Рикордър“. Може би ще открия нещо.

— Да, време е да намерим този Шамуей — намеси се Богъл. — Докато го пипнем, той ще е профукал всичките мангизи.

— Правим всичко възможно — обади се Ансел. — И ти не преливаш от идеи, Сам.

Той побутна чинията си и се отправи към креслото. Седна и отвори вестника.

В стаята нахълта Уиски.

— Привет! — рече той, размахвайки опашка. — Как е хавата, братовчеде?

— Стоп — прекъснах го аз, като бутнах стола си назад и запалих цигара. — Ако изобщо ще приказваш, опитай се да говориш чист английски. Мисля, че Сам ти влияе с произношението си.

— Не ставай педант — каза Уиски.

Той се приближи до Сам и постави дългата си муцуна на коляното му.

— Е, стари приятелю, какво си ми приготвил за закуска? Тази шунка е малко мазничка за мен.

— Ще махна тлъстината, не се безпокой за такава дреболия — отговори Сам. — Какво ще кажеш за една пържола?

— М-м-м, да отидем да я намерим. Звучи ми добре.

Двамата се отправиха към кухнята.

— Това куче ме убива с глезотиите си — обадих се аз. — Пържола за закуска! Ще стане много дебело.

— Много дебело за какво? — попита Сам, като обърна глава към вратата. — Внимавай какво говориш, и ти не си като фиданка.

— От мястото, където съм застанал, издутината в кръста ти напомня за обед с шест блюда, които келнерът е сервирал с тенджерите — добави Уиски, като мушна муцуната си през вратата.

— О, престанете и двамата — ухилих се аз. — Много си ми е хубава линията в кръста. Отивам в „Рикордър“. Довиждане, Док.

Ансел ми махна с ръка. Помислих си, че ще е добре да се обадя на Мира и почуках на вратата.

— Влез — обади се отвътре тя.

Отворих вратата и влязох вътре. Нямаше я в леглото и аз се огледах наоколо безпомощно.

— Хей, къде си?

— Добро утро, Рос — обади се тя и ме потупа по главата.

Беше увиснала до тавана с книга в ръка и цигара между устните.

— Свети Боже! — възкликнах и отстъпих назад. — Защо трябва да правиш така?

— А защо не? Не си ли чувал да казват „вървя по въздуха“? Е, аз пък лежа във въздуха. Много е удобно и действа успокояващо.

Мира се спусна надолу, докато лицето й се изравни с моето и като обгърна шията ми с ръка, бавно се приземи. Крепеше се с труд.

— Тази сутрин съм много лека, като глухарче.

Погледнах я замислен.

— А ако не се брои това, как се чувстваш?

— О, добре.

Очите й потъмняха и тя добави:

— Миналата вечер беше ужасно пиян, още съм ти ядосана.

Не бях сигурен, но ми се струваше, че това отново е променената Мира.

— Не бях толкова зле — отбелязах аз. — Кажи ми какво се случи? Знаеш какво имам предвид?

Тя отиде и седна на леглото.

— Уплашена съм — отговори. — Отново сънувах разни неща. В съня ми някой влезе в стаята и се напъха в тялото ми. После ти ме събуди. Имаше ли някакви дрехи на стола, когато влезе, или ми се е присънило?

— Имаше — отвърнах, като я гледах смутен. — Защо питаш?

— Защото вече не са там. О, Рос, какво става?

— Не зная.

Бях сигурен, че Док Ансел има право. Те бяха две. Изглеждаше невероятно, но беше точно така.

— Няма защо да се тревожиш. Виж какво, аз трябва да вървя сега, но може би бихме могли да обядваме заедно.

Лицето й просветна.

— Чудесно. Кога и къде?

Погледнах часовника. Беше станало късно.

— Да се срещнем при Манета след два часа и ще си поговорим.

— Добре — съгласи се тя. — Мислиш ли, че от това ще излезе нещо добро?

— Не зная, но двамата трябва да обсъди някои неща. Не се тревожи и остави Уиски вкъщи. Искам да сме сами.

— Ще му кажа — рече тя, — но няма да е доволен.

— Хич не ми пука — отговорих и излязох.