Джеймс Хадли Чейс
Мис Шамуей размахва вълшебна пръчка (8)

Глава осма

Когато на следващата сутрин се събудих, слънчевите лъчи се процеждаха през зелените завеси. От двора долиташе напевното бърборене на мексиканските келнери, които приготвяха закуската. Погледнах часовника си. Показваше 6.40. Нямаше смисъл да заспивам отново, затова се присегнах и взех табакерата си. После се подпрях на тесния, твърд креват и се отдадох на размишления. Щом един път започнах, дадох си сметка колко много са нещата, за които трябва да помисля. Беше ужасяващо.

За двадесет и четири часа целият сценарий бе абсолютно променен и аз се оказах съвсем неподготвен. При планирането на вестникарска кампания, един модерен журналист не може да взима под внимание някакви си чудеса. Но когато е изправен пред чудо, както беше с мен, трябва да направи точно това. Историята с похитената блондинка остана в миналото. Новината за първа страница беше блондинката, която може да прави чудеса. Но как щеше да реагира Медокс на това? Помислих унило, че ще ме уволни, преди да мога да му направя каквато и да е демонстрация. От друга страна, естествено, бих могъл да убедя Мира да го сплаши малко, така че да ме върне на работа.

Как стояха нещата с Мира? Не можех да си представя, че аз или Ансел сме в състояние да я убедим в каквото и да е против нейната воля. Във всеки случай трябваше да внимавам през цялото време, за да не я ядосам. Щеше да е трудно. С нея и досега не беше лесно, но с мощта, която притежаваше сега, щеше да бъде същинска напаст.

Изби ме студена пот, като си помислих за Пабло. Историята му никога нямаше да види бял свят. Не съществуваха доказателства и никой нямаше да повярва. Само да намекнех на Медокс какво се беше случило, и той щеше да ме изпрати в лудница. Не бих го обвинявал за това. Така че трябваше да се откажа от епизода с Пабло.

Също така трябваше да се намери нов подход към версията за отвличането. Как да се направи така, че и Медокс, и Мира да бъдат щастливи едновременно. Не беше просто. Нещата се усложняваха заради наградата от двадесет и пет хиляди долара. Със съжаление констатирах, че аз едва ли ще получа нещо от нея. Доколкото познавах Мира, бях сигурен, че тя ще вземе всичко. Знаех, че няма да оспорвам. Какво са двадесет и пет хиляди пред възможността да бъдеш превърнат в хамбургер или пилешка кълка? Прекарах пръсти през косата си. Свят ми се завиваше от подобни мисли. За момент ми мина през главата да стана, тихичко да си събера багажа и да се измъкна към Мексико Сити. Щях да загубя работата си, но поне щях да се отърва от тази бъркотия. Идеята бе много изкусителна.

Чу се леко потропване на вратата и вътре влезе Мира. Беше облечена в оранжева пижама и аленочервен халат. Както седеше огряна от меката светлина, със снопчета слънчеви зайчета в косите, си помислих, че тя е най-хубавото нещо, което бях виждал от доста време насам. Мира затвори внимателно вратата и се облегна на нея. Погледнахме се, сякаш се срещахме за първи път и аз осъзнах, че чувствата ми към нея са се променили. Преди тя беше субект, за когото пишех. Но сега, като гледах огромните й, сериозни очи, слънцето в косите й и начина, по който държеше главата си, усетих трепет в сърцето си. Днес, когато всичко вече е минало и се връщам в спомените си назад, си мисля, че именно в този момент се влюбих истински в нея.

— Уплашена съм — промълви тя. — Нещо става с мен.

Изправих се на лакти.

— Ела тук — казах. — Какво се е случило?

Не ми харесваше объркания израз в очите й. Беше изгубила голяма част от самочувствието си.

— Не зная — отговори тя, като седна на края на леглото. — Чувствам… О-о, сигурно ще си помислиш, че съм луда.

— Няма — уверих я аз, като посегнах за цигара, като подадох и на нея една.

Известно време мълчахме. Облаче дим се носеше в слънчевата светлина и отвън се чуваше бърборенето на келнерите. После тя попита:

— Случилото се миналата вечер не беше сън, нали?

Поклатих отрицателно глава.

— Не.

— Надявах се, че е било. Иска ми се всичко да е сън, толкова е страшно.

— Не мога да те уверявам, че няма нищо страшно във всичко това — рекох аз. — Онова, което мога да кажа е, че съжалявам задето те забъркахме в тази каша.

— Опитвах се да си спомня какво е станало — продължи тя. — Комбинирах отделни отрязъци, но все още нищо смислено не се получава. Спомням си по-ясно стария индианец и как двамата седяхме в малката колиба. Не говорехме, четяхме мислите си. Беше ужасно. Не можех да го лъжа, разбираш ли? Не е като да говориш. Просто не биваше да мисля за нищо, когато усетех, че той узнава прекалено много за мен. Все още не зная доколко съм успяла. Дълго време си говорехме чрез мислите си. Разказа ми много неща, зная го, но не мога да си ги спомня. Даде ми да пия някаква ужасна течност и когато я изгълтах, видях от ъгъла на колибата да се издига черен дим. Беше много страшно. Нямаше огън или нещо подобно, само черният дим, от който се образува някаква сянка. Тогава си помислих, че е сянката на жена, но в колибата беше тъмно и не можех да съм сигурна. През цялото време, докато си говорехме, сянката стоеше там, полюшвайки се до мен.

Запалих нова цигара. Усещах, че няма какво да кажа, затова просто лежах и слушах.

— Сянката беше зад Пабло, точно преди да се случи онова вчера — потрепери тя. — Страхувам се дори да помисля за каквото и да е, да не би да стане нещо.

— Не мисли за това, дете — казах аз, като се протегнах и я дръпнах към себе си. Обгърнах я с ръка, а тя облегна глава на рамото ми. Харесвах мириса на косата и близо до лицето си.

— Но има още нещо — продължи тя със слаб глас.

Чудех се какво още можеше да последва.

— Разкажи ми — помолих я аз.

— Не мисля, че ще разбереш — отговори с неохота тя. — Аз самата не го разбирам. Миналата вечер, когато си легнах, с мен се случи нещо. Струва ми се, че видях някакъв неясен силует да се надига от леглото ми и да излиза от стаята. Той… той сякаш се отдели от мен. Приличаше на мен и когато си отиде, се почувствах другояче.

— Сънувала си — казах й аз, като я потупах по рамото. — Толкова неща ти се случиха, че е естествено да имаш кошмари.

— Но аз се чувствах другояче — повтори тя. — О, Рос, какво става с мен?

— Как така другояче? — попитах аз, като се обърнах така, че да виждам разтревожените й очи. — Не се паникьосвай, дете. Какво искаш да кажеш с това другояче?

— О, по-лека, по-щастлива — сякаш са измили душата ми и съм станала по-чиста, О-о, не зная как да ти го обясня.

— Е, ако се чувстваш по-щастлива, защо се тревожиш? — успокоих я аз и я целунах.

Тя се отдръпна бързо.

— Ако не ме слушаш внимателно, ще си отида — рече сурово.

— Но аз те слушам — казах с устни до косата й.

Тя се отдалечи.

— Не е вярно — възрази тя. — Искам всичко това да не беше се случвало.

— Почакай да вземеш наградата — казах аз. — Тогава ще мислиш по друг начин.

— Но аз не я искам — отвърна настойчиво тя. — Това е още нещо, което не разбирам. Вчера бях бясна заради теб, но сега — е, просто не я искам. Мога да се оправя и без нея и после, не е честно наистина…

Това ме шокира. Нещо се беше случило с нея.

— Не е честно? — повторих глупаво. — Що за идея?

— Знаеш го толкова добре, колкото и аз — рече нетърпеливо тя. — Аз не съм била спасявана и ти нямаш право да искаш тази награда.

— Това е прекалено за мен — казах и легнах назад. — И да го чуя от теб, страхотно е!

Точно тогава Богъл отвори вратата на верандата и пъхна главата си вътре.

— Не ми обръщайте внимание, ако сте заети — рече той и погледна мечтателно към Мира. — Не искам да съм сам тази сутрин.

— Влез, Сам — поканих го аз с уморен вид. — Ако имаш приятели, доведи и тях. Винаги мисля по-добре, когато стаята е пълна с хора.

— Само двамата с Уиски сме — отговори Богъл, влизайки вътре, следван от овчарското куче. — Уиски се привърза към мен.

Двамата с Мира гледахме смутени кучето. То някак разсеяно тракна със зъби и легна до кревата. Погледна ни със сънливо високомерие и сложи глава върху обувката на Богъл.

— Уиски? — повторих аз. — Това ли е името му?

— Аз го кръстих така — отговори Богъл. — Изглежда на него му харесва, а и за мен ще бъде трудно да забравя такова име. Хубаво куче е, нали?

— Не зная — казах аз, изпитвайки неясни чувства. — Сигурно е така. Не мога да забравя, че то изяде Пабло. Това много ме потиска.

Богъл се усмихна с насмешка.

— Изяло Пабло? Ти си ку-ку! То изяде един кренвирш. Вие двамата с Док трябва да си продухате ушите!

Помислих си, че ако това бе достатъчно, всичко щеше да е абсурдно просто.

— Няма значение, Сам. Не си само ти, дето не вярва — казах аз.

Докато говорех, Уиски се обърна по гръб и прибра краката си до гърдите като рак. Опашката му се изправи и той заспа.

Мира рече тихо:

— Не ми харесва позата на това куче. Има нещо неестествено.

— Не бих казал — отговорих аз, като придърпах завивката по-високо. — Но действа малко потискащо, ако това е, което искаш да кажеш.

Богъл раздалечи краката на Уиски внимателно и го обърна настрани.

— Отпусни се, приятел, не можеш да си почиваш така — рече му той.

Уиски отвори едното си око и го погледна. После се обърна по гръб и отново сви крака.

— Дявол да го вземе, виждали ли сте някога такова куче? — възкликна Богъл и се засуети да изправя краката му.

Предполагам, че Уиски бе решил да не допуска подобна намеса. Той отвори рязко едното си око и погледна с хладен поглед ръцете На Богъл. После протегна носа си напред, тракна зъби със звук, наподобяващ капан за мишки. Сигурно Богъл е помислил, че ръката му е отишла. Не смееше да погледне. Седна на земята, като дишаше тежко, докато го уверих, че Уиски се е разминал на една осма от инча с ръката му. Тогава той се оттегли в далечния край на стаята, седна на един стол и загледа намръщен кучето.

— Слушай — казах му аз. — Недей да ме мислиш за необщителен. Напротив. Винаги съм бил дружелюбен. Аз съм човекът, на когото винаги се смеят, когато седне на пианото. Но точно в този момент нервите ми вече са опънати до краен предел и искам двамата с Уиски да излезете и да се разходите. Няма нужда да се отдалечавате, мога дори да ви виждам от разстояние, но не издържам повече тежкото ти дишане и трогателния вид на това куче. Така че мърдайте… и двамата?

— Всеки път, като си отвориш устата, сякаш пишеш книга — каза Богъл. — Чакам Ансел. Той ще дойде да си поговорите. Освен това, поръчах да донесат закуската горе. Взел си най-хубавата стая, нали?

— Добре, съкровище, виждаш какво е положението — обърнах се аз към Мира. — Ще трябва да отложим разговора си. Не мога да се съсредоточа, докато Уиски е с нас.

Тя стана от леглото и се протегна.

— Не мисля, че бихме стигнали до нещо — рече малко уморено тя. — Страхувам се, че приказките няма да ми помогнат.

— Закуска ли си поръчал? — попитах Богъл.

— Да — отвърна той и лицето му светна. — Яйца, плодове и кафе. Миналата вечер не ядох много. Имаше толкова приказки, викове и хора, които припадаха.

— Не искаш ли да покриеш Уиски? — попитах аз. — Наистина ми ходи по нервите.

— Може би не му е добре — каза Богъл и погледна с недоумение кучето.

— С Пабло в корема, не бих се учудил.

Уиски се изтърколи на едната си страна и ме погледна. Имаше нещо изненадващо човешко в израза на очите му.

— Съвсем прав си, стари приятелю — обади се той с дълбок, гърлест глас. — Лежи като камък в стомаха ми.

— Ето на — казах на Сам. — Знаех си, че не може да бъде добре.

После стиснах възглавницата и погледнах кучето с ужас.

Мира потисна вика си и застина вкаменена, но Богъл не се трогна особено.

— Знаеш ли, прозвуча почти така, сякаш това куче говори — казах аз малко възбудено.

— Разбира се — отговори Сам. — Какво от това? Половината нощ ми е говорило.

— Какво от това? — повторих изумен — Чувал ли си някога преди куче да говори?

— Е, не съм, но в тази страна всичко е възможно, нали? Искам да кажа, щом един папагал може да говори, защо да не може и едно мексиканско куче? Така бих го обяснил.

Изведнъж той забеляза напрегнатото ми изражение и в очите му се появи страх.

— Това не е възможно, нали? Кучетата не говорят? Това искаш да ми кажеш? Още едно от онези странни неща… летящи жени… изчезващи мъже… сега пък говорещи кучета?

— Да, нещо такова.

— Господи! И аз му говорих половината нощ!

Треперещ, Богъл се сви навътре в стола си и вдигна ръка да се защити.

— И много глупости надрънка — отсече кучето. — Между всички неграмотни, сквернословни, абсолютни тъпаци, които е трябвало да слушам, ти печелиш кокала.

Мира се обади с тих глас:

— Мисля да си тръгна. Нещо нямам настроение за закуска.

— За Бога, стой си на мястото — каза раздразнено Уиски. — Толкова гюрултия имаше в този хотел, че направиха живота ми кучешки.

— Да не би да е някой, който практикува вентрилоквизъм? — попитах с надежда, като чувствах, че всеки момент ще побягна в пустинята и доста време ще продължа да бягам. — Може би някой си прави майтап с нас?

Уиски се прозина. Имаше най-смайващата колекция от зъби, която бях виждал.

— Да се подобри постижението на майка ти ще бъде трудна задача — констатира той. — Не е нужно да се държиш като глупак, само защото се е случило така, че говоря вашия ужасен език.

— Слушай, приятелю — казах нервно. — Имаш ли нещо против да излезеш? Не че не те харесвам, но за тази сутрин ми стига. Ще се върнеш по-късно. Може би вече ще съм свикнал с идеята.

Уиски разтърси тялото си.

— В интерес на истината имам да върша нещо много важно — каза той, като се изправи на крака. — Освен това, време е вече и за собствената ми закуска.

Той се отправи към вратата. Ноктите му потропваха по излъскания под.

— Трябва да видя едно куче във връзка с един човек, ако ми простите за изтърканата фраза.

И Уиски излезе на верандата и се изгуби от погледа ни.

Настъпи продължителна тишина, докато успеем да се опомним.

— Същински кошмар, нали? — казах накрая. — Може би ще се събудим след малко и добре ще се посмеем.

— Не е — рече Богъл, избърсвайки лице с носната си кърпа. — Не бих се смял на това, дори и да беше сън.

— Предпочитам изчезващ мъж и летяща жена пред говорещо куче — казах, размишлявайки. — Мислите ли, че ще се отървем от него, ако си стегнем багажа и се измъкнем?

— Това куче иска да е с мен — рече тъжно Богъл. — Поне така ми каза миналата нощ.

— Тогава мисля, че ще е по-добре да го отведеш със себе си и да ни оставиш да скърбим за теб — намеси се Мира. — Не виждам защо трябва всички да полудяваме.

Влезе Док Ансел. Изглеждаше малко изморен, но в очите му искреше желание за битки.

— Значи сте тук — каза той. — Закуската ще пристигне всеки момент. Цяла сутрин искам да говоря с вас, трябва да обмислим действията си.

— Чу ли за говорещото куче? — попитах го аз.

Ансел седна.

— Какво куче?

— Кучето, което изяде Пабло — отговорих аз. — То се е сприятелило със Самюел.

— Много добре — Ансел ме погледна строго. — Няма нищо по-хубаво от това да имаш за компания едно добро куче. Надявам се, че не си против?

— Не, не, няма такова нещо, но кучето говори. Току-що беше тук. Дори пусна малка шега, че ще отиде да види някакво куче във връзка с някакъв мъж. Ексцентрично същество и трака със зъби.

Ансел ме погледна внимателно.

— Говори — рече той. — Какво значи… говори?

— Точно това, че говори — отвърнах аз, като се протегнах и се настаних по-удобно. — Помислих си, че може да имаш някакво обяснение. Иска ми се да го беше чул. В момента съм абсолютно изтощен.

— Разбирам — каза замислено Ансел. — Може и да го чуя. В действителност, съвсем не съм изненадан. Обмислих всичко и стигнах до заключението, че не бива да се изненадваме от нищо. Виждате ли, около Мира е съсредоточена цялата мощ на Нагейл. Възможно е да започнат да се случват най-невероятни неща.

Усмихнах се.

— О-о, значи Мира е на дъното на всичко.

— Разбира се — отговори Док. — Никой от вас не вярваше, когато ви говорех за мощта на Нагейл. Е, сега се убеждавате сами. Голямо постижение би било да се опиташ да я контролираш и точно за това искам да поговоря с Мира.

В стаята влезе малко мексиканско момиче с табла в ръце и я постави на масата до леглото ми. Беше такова облекчение да видиш някой, който изглежда съвсем нормално и в чиито очи не се таи страх.

Когато мексиканчето си излезе и Мира сипа кафето, Ансел заговори:

— Слушай, момиче, аз съм съвсем убеден, че ти имаш неограничена мощ. Защо не искаш да повярваш в това. Трябва да го приемеш. Вместо да оставяш тези сили да те контролират, по-добре е ти да вземеш връх над тях. Знам това-онова за този бизнес. Изучавал съм го и зная, че ти можеш да правиш тези неща, само ако си в подходящо душевно състояние. Както си в момента, например, слаба и разтревожена, никога няма да можеш да накараш тези сили да действат. Миналата вечер, обаче, когато пристигнаха бандитите, ти бе уплашена и без да го съзнаваш, се намираше в подходяща форма. Твоите възможности нямат граници. Мисля, че не бива да пропиляваш таланта си.

Мира остави чашата на масата и с внезапна решителност заяви:

— Онова, което искам, е да се върна към нормалния живот, а най-голямото ми желание е за малко мир и спокойствие.

Ансел въздъхна.

— Разочароващо — измърмори почти на себе си той. — Ти изглежда не разбираш, че със силата, която притежаваш, можеш да станеш господарка на света. Нямаш ли амбиции?

— Не от такъв характер, благодаря — отговори кратко Мира. — Безполезно е да говорим повече. Просто няма да се занимавам с това.

— Мисля, че има право — обадих се аз. — Подобни неща трудно се издържат. Колко дълго може да продължи действието на тези сили?

Ансел замислено се почеса по ухото.

— Не съм много сигурен — отвърна той. — Нагейл винаги започва ритуалите си в началото на пълнолуние. Възможно е луната да влия по някакъв начин на тази сила. Ако е така, в края на месеца Мира трябва да се върне към нормалното си съществуване. Защо да не се възползуваме? Няма да трае дълго. След смъртта на Куинтъл, тя никога повече няма да може да придобие такава мощ.

— Мисля през следващата седмица да внимавам за действията си — рече твърдо Мира. — Ще бъда много щастлива, ако изкарам без повече произшествия това време.

Ансел вдигна ръка с гримаса на отвращение.

— А какво ще стане с моето лекарство против змийско ухапване? — попита той. — Нима ще остана без нищо?

— Съжалявам, Док, но не искам да имам нищо общо с тази работа — отговори Мира. — За теб тези неща може да са много хубави, но…

— Не можеш ли да направиш нещо? — обърна се към мен за помощ Ансел.

Аз вече напрягах мозък.

— Не мисля — отвърнах накрая. — Знаеш ли, че тя вече не се интересува от наградата?

— Какво? — възкликна Богъл и седна изправен в стола. — А ние какво ще правим? Не влизаме ли в сметката?

— Всичко е в твои ръце, Мира — казах аз, като я погледнах.

— Не разбирате ли, че не можем да искаме тази награда — отговори тя. — Нямаме право.

— Няма да е честно — казах, хилейки се на Богъл.

— Няма да е какво? — изръмжа той със зачервено лице. — Какво значи това… някаква шега?

— Страхувам се, че тази нощ, нашата Мира е станала честна — отвърнах аз. — Едно момиче трябва да има съвест, нали знаете.

— Да? — измуча Богъл. — Да ви кажа ли нещо? Тя се опитва да ни изпързаля!

— Може да си мислите каквото щете, но не мога да променя нищо — заяви спокойно Мира. — Искам да се оттегля някъде на спокойствие и да изчакам края на месеца.

Помислих си за популярността, която изпусках. Представих си и Медокс. Никой нямаше да го е грижа, какво ще ме сполети, ако не успея да отведа това момиче обратно в Ню Йорк.

— Да не бързаме толкова — предложих аз. — Вие двамата излезте, искам да поговоря с нея.

— Няма за какво. Вече съм решила — каза твърдо Мира и тръгна към вратата, като подхвърли през рамо: — Решението ми е твърдо, Рос.

Когато я отвори, в стаята моментално нахълта мексиканското момиченце. То държеше в ръце телеграма, която ми подаде. Взех я и го отпратих. То изглеждаше доволно, че си отива.

Обърнах се към Мира:

— Почакай да я прочета, може да е нещо важно.

— Побързай — каза тя, като застана до вратата. — Искам да се преоблека.

Гледах изумен телеграмата. Беше от Пол Джудън.

„Медокс телеграфира момичето намерено стоп Къде се мотаеш стоп Бащата на момичето иска наградата стоп Медокс те обича стоп Джудън.“

— Ще припадна — казах и подадох телеграмата на Мира.

Богъл и Ансел се скупчиха зад нея и започнаха да четат през рамото й. Настъпи кратка пауза, след която всички заговориха едновременно.

— Какво означава това? — Попита Мира. — Да не си измислил пак нещо?

— Не се горещи — отговорих бързо. — И аз знам толкова, колкото и ти.

— Да? — рече Богъл и дръпна Мира към себе си. — Значи не искаш парите, а? Малка, двулична уличница! Как, по дяволите, успя да го направиш?

— Не ставай глупак — казах му аз. — Тя няма нищо общо с тази работа. Баща й се опитва да измами Медокс. Отдалече си личи.

Обърнах се към Мира.

— Що за човек е баща ти?

Тя се поколеба.

— Той… е малко мошеник — отговори тя с неохота. — Но вината не е негова, просто така е роден.

— Струва ми се, че баща ти се опитва да измами Медокс. Какво може да му попречи да пробута друго момиче като своя дъщеря? Сигурно е направил нещо такова, съкровище.

Тя ме погледна внимателно.

— А снимката във вестника? Те ще разберат, че е измама.

— Вероятно е намерил някоя, която да прилича на теб.

— Да, няма да е трудно — подметна Богъл. — Всяка една с прическа като твоята, ще свърши работа.

Това изглежда раздразни Мира.

— Значи не се различавам от останалите, а? — попита гневно тя.

— Само не вдигай пушилка — намеси се бързо Ансел.

Предполагам, че това предизвика някаква асоциация. Не съм сигурен, но като си спомних всичко по-късно, мисля, че трябва да е било така. Мира се издигна нагоре. Зрелището беше потресаващо. Само преди минута тя седеше на леглото и после увисна във въздуха, на около три стъпки над него.

Най-удивена от всички беше самата Мира.

— Виждате ли какво сторихте? — каза разтревожено тя. — Не ме зяпайте, а направете нещо.

Но ние само седяхме и наблюдавахме.

— Мисля, че няма да издържа дълго — стреснах се аз накрая. — Няма ли да се успокоиш, Мира, и да прекратиш тази лудница?

Като се оправи от първия шок, тя протегна ръце към таблата на кревата и се улови за нея. После се закрепи на леглото. Седеше отгоре с лекотата и нестабилността на откъснато глухарче.

— Левитация — констатира Ансел. — Ще премине, ако се успокоиш.

— Много е забавно — каза Мира, като все още изглеждаше леко уплашена. — Има ли някой нещо против, ако опитам пак?

— Не го прави, моля те — помоли я Богъл.

— О, глупости! — отсече Мира. — Защо да не се позабавлявам?

Много внимателно тя се отблъсна от кревата и моментално се издигна във въздуха, както си беше в седнало положение. После изгуби равновесие и се преобърна. Краката й се вирнаха към тавана и Мира увисна на няколко стъпки от пода.

— Помощ! — извика тя. — Какво ще правя сега?

Ансел се притече на помощ и я изправи. След малко балансиране тя успя, както си лежеше, да заплува по въздуха.

— Много е приятно — възкликна. — Но трябва да се стараеш да стоиш изправен. Дръпни ми краката, Док, искам да проверя мога ли да ходя?

— Не мога и не искам да гледам — рече Богъл и затвори очи, стискайки юмруци.

— Млъкни! — сопна му се Ансел, като дръпна краката на Мира надолу и й помогна да се изправи. — Тя се справя много добре.

Мира направи няколко несигурни крачки и успя да прекоси стаята на около метър от пода.

Гледката беше шокираща и аз едва издържах да гледам.

— Мисля, че предпочитам да си легна — каза тя, като вдигна крака и се изтегна.

— Ще те бутна — обади се Док и я засили през стаята. Тя се удари леко в стената. Приличаше на детско балонче. Отблъсна се и се понесе отново към мен. Протегнах се и я дръпнах на леглото.

— Моля те да спреш — казах и аз. — Ще се побъркам.

— Прекрасно е, ти просто ми завиждаш — отговори тя. — Нека да прекося стаята още веднъж само и обещавам да не повтарям повече.

— Щом е толкова важно за теб — съгласих се аз и я бутнах.

Трябва да е било прекалено силно, защото тя прелетя във въздуха и почти блъсна Ансел. С уплашен вик той се хвърли на пода. Мира се удари в стената, рикошира като топка за билярд и изсвистя над Богъл, който се сниши на стола. Изведнъж силата, която я поддържаше, сякаш изчезна и тя тупна на гърба си с трясък, от който чашите за кафе иззвънтяха.

Ансел се приближи бързо и й помогна да се изправи.

— О-о-о! Няма нищо смешно — каза Мира, куцукайки към леглото.

— Ако можеше да се видиш и ти щеше да се смееш — отвърнах аз, като избърсвах сълзите от очите си.

— Следващия път, когато летя, ще подплатя задните си части — произнесе тя с чувство и седна на леглото.

Богъл я наблюдаваше през пръсти. Щом се увери, че е седнала спокойно, той свали ръце и като преглътна шумно, рече:

— Никога повече не прави така. Подобно зрелище е нещо невероятно.

— Помисли за обувките, които съм спестила — каза Мира, щастливо усмихната. — Изживяване, което наистина си струва да изпита човек.

— Нека да помислим за сериозни неща — обадих се аз. — Не, че мога да мисля особено ясно. Това е може би най-кризисният момент в живота ми, но все пак трябва да поговорим за баща ти. Можеш ли да говориш за него, без да се надуваш?

Лицето на Мира потъмня.

— Аз съм му простила — отговори тя. — Няма нищо за обсъждане. Ще се видя с него.

— Не е нужно да се бърза толкова — рекох аз. — Първо трябва да се свържем с Пол Джудън. Той ще знае подробности. После можем да решаваме какво да правим. Ще си съберем багажа и възможно най-бързо ще заминем за Мексико Сити. Трябва да сме там тази вечер. Тогава можем да обсъдим всичко с Пол, да съставим план и да видим за какво става дума.

— Ние със Сам също идваме — заяви твърдо Ансел. — Не си въобразявай, че можеш да ни спреш.

Погледнах въпросително към Мира. Тя вдигна рамене.

— О, нямам нищо против. Предполагам, че ще е по-добре.

В този момент вратата на верандата се отвори и вътре влезе Уиски.

— Мексико Сити? — изръмжа той. — И аз идвам. Не съм бил там от кутре.

Поклатих отрицателно глава.

— Виж какво, не ме интересуват младенческите ти години. Нямаме място за теб, а и никой от нас не обича кучета. Ако ти се ходи в Мексико Сити, уреди си го сам.

Ансел гледаше кучето с възторг.

— Господи! Това е цяло състояние. Естествено, че трябва да дойде с нас.

Уиски го изгледа подозрително.

— Ако имаш някакво намерение да ме експлоатираш, откажи се — отсече той. — Аз съм против всяка форма на тежък труд. Идвам с вас, защото се уморих от кучетата в този град и промяната ще ми се отрази добре.

— Говори като истински джентълмен, нали? — каза с благоговение Богъл.

Мира тръгна към вратата.

— Мисля, че се побърквам — изрече твърдо тя.

Уиски я погледна замислено.

— Много хубаво парче! На когото се падне, ще бъде щастливо куче.

Тя му хвърли изпълнен с ужас поглед и изчезна, затръшвайки вратата зад гърба си.